Джефри Арчър
Търговецът (41)

41.

Още след първия път, когато преспаха заедно на неудобното единично легло в уютната тясна стаичка на Даниъл, Кати разбра, че иска да прекара остатъка от живота си именно с него. Лошото само беше, че той е син на сър Чарлс Тръмпър.

Кати му се примоли да не казва на родителите си, че се виждат толкова често. Обясни, че била решена да прави, да струва, но да докаже, че заслужава мястото си в галерия „Тръмпър“, и не искала да я смятат за връзкарка, понеже ходи със сина на шефката.

След търга със сребърни предмети, след удара, който нанесе на непознатия с жълтата вратовръзка, и по-късно след разговора на четири очи с журналиста от „Дейли Телеграф“ тя се почувства по-уверена и вече нямаше нищо против да съобщи на семейство Тръмпър, че се е влюбила в единственото им дете.

В понеделник след търга Беки я покани за член на управата на галерията, която дотогава се състоеше единствено от Саймън, Питър Фелоус — шефа на изследователския отдел — и самата Беки.

Тя помоли Кати да подготви и каталога за есенния търг на произведения на импресионистите и я натовари и с други отговорности, включително с ръководството на продавачите долу в галерията.

— Следващия път ще те изберат направо в управителния съвет на цялото акционерно дружество — подметна ехидно Саймън.

По-късно същата сутрин Кати се обади по телефона на Даниъл, за да му съобщи новината.

— Това означава ли, че можем най-сетне да престанем да се крием от нашите?

Когато няколко седмици по-късно баща му се обади, за да му каже, че те с майка му искат да дойдат в Кеймбридж, понеже имали да му съобщават „нещо важно“, Даниъл ги покани следващата неделя на чай в жилището си в общежитието, като ги предупреди, че и той има важни новини.

Онази седмица Даниъл и Кати говореха всеки ден по телефона и младата жена се запита дали не е по-разумно поне да предупредят майка му и баща му, че ще присъства и тя. Даниъл не искаше и да чуе — твърде рядко му се отварял случай да изненада баща си и нямал намерение да се лишава от удоволствието да види изумените им лица.

— Ще ти доверя още една тайна — допълни той. — Кандидатствам за преподавателско място в Кралския колеж в Лондон.

— Божичко, на какви жертви си готов, доктор Тръмпър! — възкликна Кати. — Ако дойдеш в Лондон, аз няма да съм в състояние да те храня така, както ви хранят в „Тринити“.

— Това да се чува. Тъкмо няма да ми се налага да ходя толкова често на шивач.

Кати си помисли, че всички, събрали се на чай в стаята на Даниъл, са неописуемо щастливи, макар че в началото Беки бе малко напрегната и след неочакваното телефонно обаждане на някакъв мъж на име господин Бейвърсток се притесни още повече.

Сър Чарлс се зарадва искрено на новината, че те с Даниъл смятат да се оженят през великденската ваканция, Беки също бе щастлива, задето Кати ще й стане снаха. Чарли изненада младата жена, когато изведнъж смени темата и попита кой е рисувал акварела над писалището на Даниъл.

— Кати — обясни синът му. — Най-после имаме в семейството и художничка.

— Виж ти, много добре рисуваш, млада госпожице! — ахна невярващо Чарли.

— Безспорно — потвърди Даниъл и се взря в картината. — Годежен подарък ми е — обясни той. — И още нещо — това е единствената картина, която Кати е рисувала, откакто е пристигнала в Англия, ето защо е безценна.

— Ще ми нарисуваш ли и на мен една? — попита Чарли, след като разгледа по-внимателно акварела.

— С огромно удоволствие — отговори младата жена. — Но къде ще я сложиш? В гаража ли?

След като похапнаха, четиримата излязоха да се разходят покрай реката, Кати обаче бе разочарована, че родителите на Даниъл бързат да се приберат в Лондон и няма да дойдат с тях на вечерната служба в параклиса.

Подир службата двамата с Даниъл се любиха на тясното му легло и Кати го предупреди, че Великден може би е твърде далеч.

— В смисъл? — учуди се младежът.

— Мензисът ми закъснява с цяла седмица.

Даниъл бе на върха на щастието и настоя веднага да звъннел на майка си и баща си, за да сподели и с тях радостната вест.

— Я не ставай за смях! — спря го Кати. — Още не е сигурно. Дано само не се възмутят, когато истината излезе наяве.

— И таз добра, да се възмутят! Когато съм се родил, дори не са били женени.

— Откъде знаеш?

— Сверих датата, вписана в акта ми за раждане в Съмърсет Хаус, с датата в свидетелството им за брак. Проста работа. Както личи, в началото никой не е искал да си признае, че съм негов.

При тези думи Кати се убеди, че преди да се е омъжила, трябва веднъж завинаги да изясни дали има някаква роднинска връзка с госпожа Трентам. През последната година бе толкова погълната от Даниъл, че рядко си мислеше за своите родители, но не искаше да допусне след време Тръмпърови да си помислят, че ги е мамила, и още по-страшно, да разберат, че по един или друг начин е свързана с най-заклетия им враг. Съвсем случайно беше разбрала къде живее госпожа Трентам и реши да й пише веднага щом се прибере в Лондон.

В неделя вечерта нахвърля черновата на писмо, което преписа на другата заран:

Лондон

Челси Терас №135

27 ноември 1950 г.

Скъпа госпожо Трентам,

Макар че изобщо не ви познавам, ви пиша с надеждата, че ще бъдете в състояние да ми помогнете в безизходицата, в която се намирам от много години.

Родена съм в Мелбърн, Австралия, и никога не съм знаела кои са моите родители, изоставили са ме съвсем невръстна. Израсла съм в сиропиталището „Света Хилда“. Единственото, което имам от баща си, е умален Военен кръст, който той ми подари, когато бях съвсем малка. Върху едно от раменете на кръста са изсечени инициалите „ГФТ“.

От уредника в Музея на Кралския стрелкови полк в Хаунслоу научих, че с медала на 22 юли 1918 година е бил удостоен капитан Гай Франсис Трентам — за храброст, проявена по време на втората битка при Марна.

Случайно да сте роднина на Гай? И възможно ли е той да ми е баща? Ще ви бъда признателна за всичко, което ми съобщите по въпроса. Извинявайте за безпокойството.

Очаквам отговора ви.

Искрено ваша

Кати Рос

На път за работа пусна писмото в пощенската кутия на ъгъла на Челси Терас. Стори й се нелепо, че толкова години се е надявала да открие човек, който да й е роднина, а сега иска същият този човек да я отхвърли.

На другата сутрин в „Таймс“ излезе съобщение за годежа на Кати и Даниъл. Всички в галерията се зарадваха много. По време на обедната почивка Саймън вдигна за Кати наздравица с шампанско и оповести на всеослушание:

— Това е заговор на Тръмпърови, за да сме сигурни, че от „Сотби“ или „Кристи“ няма да ни я отмъкнат под носа. — Всички изръкопляскаха, само Саймън пошушна на Кати: — Точно ти си човекът, който ще ни изведе във висшата лига.

„Колко странно, други ти казват за разкрили се пред теб възможности още преди самият ти да си ги забелязал“, помисли тя.

В четвъртък сутринта получи по пощата морав плик, върху който с небрежен почерк беше написано нейното име. Отвори го припряно и видя, че вътре има два листа дебела хартия в същия цвят. Писмото я озадачи, но й донесе и облекчение.

Лондон

Честър Скуеър №19

29 ноември 1950 г.

Скъпа госпожице Рос,

Благодаря ви за писмото от миналия понеделник, но се опасявам, че не съм в състояние да ви помогна във вашето издирване. Имам двама синове, по-малкият се казва Найджъл, наскоро се раздели с жена си, която сега живее в Дорсет заедно с единствения ми внук, двегодишния Джайлс Реймънд.

По-големият ми син наистина се казваше Гай Франсис Трентам и за втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст, но през 1922 година, след дълго боледуване почина от туберкулоза. Не е бил женен и не е оставил наследници.

Умаленият Военен кръст изчезна малко след като Гай беше на гости на наши далечни роднини в Мелбърн. Радвам се да науча, че след толкова години се е появил отново, и ще ви бъда изключително признателна, ако решите да ми го върнете при първа възможност. Сигурна съм, че няма да пожелаете да държите и занапред у себе си фамилна ценност, за която сега знаете на кого е принадлежала.

Искрено ваша,

Етел Трентам

Кати се зарадва, когато научи, че Гай Трентам е починал една година, преди тя да се роди. Това означаваше, че е невъзможно да е дъщеря на човека, причинил толкова много мъка на бъдещата й свекърва и свекър. Военният кръст очевидно бе попаднал по някакъв начин у баща й, който и да беше той. След като помисли, Кати реши, че колкото и да й е неприятно, е длъжна незабавно да го върне на госпожа Трентам.

След разкритията на старицата Кати се съмняваше, че някога ще разбере кои всъщност са нейните родители — сега бъдещето й бе тясно свързано с Даниъл и тя нямаше намерение да се връща в Австралия. При всички положения усещаше, че е безсмислено и занапред да издирва баща си.

В деня на запознанството им беше казала на Даниъл, че няма представа кои са нейните родители, затова онази събота вечер пое с чиста съвест към Кеймбридж. Мензисът й най-после беше дошъл и тя се бе поуспокоила. Докато влакът се носеше към университетския град, младата жена си помисли, че не помни някога да е била толкова щастлива. Играеше си с кръстчето, сега окачено на златна верижка, подарък от Даниъл за рождения й ден. Беше й тъжно, че го носи за последен път — вече бе решила, веднага щом се прибере от Кеймбридж, да върне медала на госпожа Трентам.

Влакът пристигна със съвсем малко закъснение.

Кати взе куфарчето и излезе от гарата — очакваше Даниъл да е паркирал някъде наблизо и да я чака, никога досега не беше закъснявал. Разочарована, младата жена не видя нито Даниъл, нито автомобила и се изненада още повече, когато и след двайсет минути нямаше и следа от нейния годеник. Върна се на гарата, пусна в процепа на уличния телефон два пенса и набра номера на прекия телефон на Даниъл в общежитието. Не вдигаше никой.

Озадачена, Кати отново излезе от гарата и взе такси до колежа „Тринити“.

Съвсем се притесни, когато таксито спря при общежитието и тя видя, че автомобилът на Даниъл е отпред. Плати на таксиметровия шофьор, прекоси двора и се отправи към вече познатото стълбище.

Реши, че най-малкото, което може да направи, е да се заяде с Даниъл, задето не беше я посрещнал. Така ли щеше да се държи и след като се оженеха? И с нея ли щеше да се отнася като с някоя първокурсничка, която не си е предала писмената работа? Кати се качи по изтърканите стъпала и почука тихо на вратата на стаята, да не би Даниъл още да работи с някой от студентите. И след второто почукване не се появи никой, затова младата жена отвори тежката дървена врата — смяташе да изчака годеника си вътре, докато той се върне.

Сигурно всички в общежитието чуха писъка й.

Първият студент, дотичал в стаята, завари насред пода млада жена, паднала ничком. Той коленичи, изпусна учебниците, които носеше, и повърна. Пое си дълбоко въздух, обърна се светкавично и запълзя покрай преобърнатия стол към вратата. Нямаше сили отново да погледне онова, на което се бе натъкнал при влизането си.

Доктор Тръмпър продължаваше да се полюшва едва-едва от гредата насред тавана в кабинета.