Джефри Арчър
Търговецът (40)

40.

Кати бе работила като продавачка долу в галерия „Тръмпър“ само единайсет дни, когато Саймън Матюс я повика да му помага в подготовката на каталога за търга с произведения на италианската живопис. Той пръв бе забелязал, че като предна отбранителна линия на галерията момичето се справя с безбройните искания, стоварващи се върху него, без постоянно да се допитва до началниците. Кати се трудеше в галерията точно толкова усърдно, както и в хотел „Мелроуз“, но с една малка разлика: тук й харесваше.

За пръв път през живота си усети, че е част от едно голямо семейство, защото Ребека Тръмпър се държеше много ведро и приятелски с всичките си подчинени и се отнасяше с тях като с равни. Заплатата й бе далеч по-щедра, отколкото оскъдния минимум, който бе получавала при предишния си работодател, а стаята, която й дадоха над месарницата на номер сто трийсет и пет, бе същински палат в сравнение с дупката в дъното на хотела.

Вече не й се струваше чак толкова важно да научава още нещо за баща си, сега тя искаше да докаже, че е заслужила мястото си в галерията. Докато подготвяха каталога за търга с италианските картини, й възложиха да провери предисторията на всяко от петдесет и деветте платна, включени в него. Кати обиколи надлъж и шир Лондон: ходеше по библиотеките и звънеше по галериите, за да не пропусне и най-малката подробност. Накрая остана само една картина, за която не откри нищо: Богородицата с Младенеца, за която се знаеше единствено, че първоначално е била в колекцията на сър Чарлс Тръмпър, а сега е собственост на някоя си госпожа Кити Бенет.

Кати помоли шефа на отдела Саймън Матюс да я насочи и той й обясни, че според него платното вероятно е от школата на Бронзино.

Саймън, който щеше да провежда търга, я посъветва да погледне в архива с изрезки от вестници.

— От тях ще научиш почти всичко, което трябва да знаеш за семейство Тръмпър.

— А къде е този архив?

— На четвъртия етаж, в тясна стаичка в дъното на коридора.

Когато накрая Кати намери килера с архива, се наложи да избърше пласта прах и дори да махне някоя и друга паяжина. Седна с подгънати нозе на пода и се зае да отгръща страниците, погълната от възхода на Чарлс Тръмпър, започнал като продавач на сергия в Уайтчапъл, за да стигне до строежа на кулите „Тръмпър“ в Челси. Макар че в онези първи години вестникарските материали бяха твърде откъслечни, Кати откри в „Ивнинг Стандард“ кратка дописка, от която направо застина. От времето страницата беше пожълтяла, в горния десен ъгъл бе отпечатана датата: осми септември 1922 година, която почти не се четеше.

Вчера сутринта в дома на господин и госпожа Тръмпър на Гилстън Роуд номер единайсет е проникнал висок мъж около трийсетте, небръснат и облечен в износен шинел. Избягал е с малка маслена картина, която вероятно не е особено ценна. По това време в къщата е била госпожа Тръмпър, бременна в седмия месец, която от уплаха е припаднала. По-късно съпругът й я е откарал по спешност в болница „Гай“.

Там завеждащият хирургическото отделение господин Армитидж я е оперирал незабавно, но момиченцето се е родило мъртво. Госпожа Тръмпър ще остане още няколко дни под лекарско наблюдение в болницата.

Който по онова време е бил в района, нека се свърже с полицията.

Погледът на Кати падна върху втора статия, излязла около три седмици по-късно.

Полицаите са открили захвърлен шинел, с който вероятно е бил облечен мъжът, проникнал сутринта на седми септември в дома на господин и госпожа Тръмпър на Гилстън Роуд номер единайсет в Челси. Установено е, че шинелът принадлежи на капитан Трентам от Кралския стрелкови полк, който доскоро е служил в Индия.

Кати прочете втори, после трети път вестникарските дописки. Нима наистина беше дъщеря на човек, който се е опитал да ограби сър Чарлс и носи вина за смъртта на второто му дете? И какво общо имаше с всичко това картината? Как госпожа Бенет се е сдобила с нея? И по-важно, защо лейди Тръмпър е проявила интерес към маслено платно на неизвестен художник, което очевидно нямаше стойност? След като не можа да си отговори на всички тези въпроси, Кати събра изрезките от вестници и ги пъхна най-отдолу в купчината. Изми си ръцете. Идеше й да се върне долу и да зададе един по един въпросите и на лейди Тръмпър, но знаеше, че това е невъзможно.

Каталогът вече бе готов и се продаваше близо от седмица, когато лейди Тръмпър повика в кабинета си Кати. Момичето се притесни, да не би да е изскочила някоя ужасна грешка или някой да е открил нещо за Богородицата с Младенеца, което тя е трябвало да включи в каталога.

След като момичето влезе в кабинета, Беки му каза:

— Моите поздравления!

— Благодаря ви — пророни Кати, макар и да не знаеше за какво точно я хвалят.

— Каталогът се е разграбил до последната бройка и сега трябва бързичко да правим допечатка.

— Съжалявам само, че така и не открих нищо за картината на съпруга ви — рече Кати, изпитала облекчение, че Ребека я е повикала не заради това.

Надяваше се и шефката да сподели с нея как сър Чарлс се е сдобил с малкото маслено платно и дори да хвърли някаква светлина върху връзката му с капитан Трентам.

— Не се изненадвам — каза Беки, без да дава повече обяснения.

„Знаете ли, в архива се натъкнах на статия, където се споменава капитан Гай Трентам, и се питах…“, искаше й се на Кати да каже, но тя продължи да мълчи.

— Желаеш ли другата седмица и ти да помагаш в търга? — попита Беки.

 

 

В деня, за когато беше насрочен търгът с произведения на италианската живопис, Кати бе обвинена от Саймън, че „си е глътнала езика“.

Търгът започна много добре, всички картини се продаваха над предварително определената цена и Кати бе много щастлива, когато „Базилика Сан Марко“ достигна рекордна за Каналето сума.

След като малкото маслено платно на сър Чарлс замени шедьовъра, Кати усети, че настръхва. Вероятно заради начина, по който светлината падаше върху картината, момичето веднага разбра, че и това е шедьовър. Първото, което й хрумна, бе, че й се иска много да купи платното, жалко само, че не разполагаше с двеста лири стерлинги.

Когато изображението на Богородица бе свалено от статива, Кати се притесни много. Непознатият вероятно беше прав в твърдението, че това всъщност е оригинал на Бронзино. Тя не беше срещала по-прекрасен образец на типичните за живописеца закръглени младенци с озарени от слънцето ореоли. Лейди Тръмпър и Саймън не стовариха вината върху Кати и продължиха да убеждават всички, че картината е копие и галерията знае за нея от години.

След края на търга младата жена се зае да сверява етикетите отзад на картините, за да е сигурна, че са в правилната последователност и няма да станат грешки. Саймън бе застанал малко встрани и обясняваше на собственика на една галерия кои платна не са достигнали предварително определените цени и затова ще бъдат продадени отделно. Момичето се вцепени, когато веднага щом галеристът си тръгна, лейди Тръмпър се обърна към Саймън и възкликна:

— Тая проклетия Трентам пак започна с нейните номера. Видя ли я дъртата вещица, седеше в дъното на залата?

Саймън кимна, но не отвърна нищо.

Някъде седмица след като епископът на Реймс каза тежката си дума, Саймън покани Кати на вечеря в жилището си в Пимлико.

— Правим малък празник — добави той и обясни, че е повикал всички, участвали пряко в търга с италиански картини.

Вечерта Кати отиде у Саймън и завари почти всички от отдел „Стари майстори“ — вече си пийваха вино, а когато седнаха да вечерят, само Ребека Тръмпър я нямаше. За кой ли път Кати почувства, че дори когато отсъстват, Тръмпърови умеят да създават задушевна, едва ли не семейна атмосфера. Гостите си хапнаха до насита от супата от авокадо, а после и от дивата патица, която, както научиха, Саймън бил приготвял цял следобед. Кати и един младеж на име Джулиан от отдел „Редки книги“ останаха след другите, за да помогнат с чистенето.

— Не си играй да миеш чиниите — рече Саймън. — Все пак имам домашна помощница, тя какво ще прави утре цяла сутрин?

— Това може да го каже само един мъж — отвърна Кати и продължи да мие съдовете. — Но да ти призная, останах от користни подбуди.

— Я да чуем! — подвикна домакинът, след което грабна кърпата уж да помогне на Джулиан, който подсушаваше чиниите.

— Коя е госпожа Трентам? — попита ни в клин, ни в ръкав Кати. Саймън се извърна рязко и я изгледа, затова тя добави притеснена: — Чух, че Беки споменава името й няколко минути след като търгът приключи и онзи тип с туиденото сако, дето вдигна такава шумотевица, изчезна.

Известно време мъжът не отговори, сякаш умуваше какво да каже. След още две подсушени чинии подхвана:

— Всичко е започнало много отдавна, още преди да се появя аз. А имай предвид, че съм работил заедно с Беки в „Сотби“ цели пет години, преди тя да ме повика в галерия „Тръмпър“. Да ти призная, и аз не знам защо двете с госпожа Трентам се мразят толкова много, знам обаче, че през Първата световна война синът на госпожа Трентам — Гай, и сър Чарлс са воювали заедно и че Гай Трентам е свързан по някакъв начин с картината на Богородица и Младенеца, която беше извадена от търга. Единственото, което съм научил през годините освен това, е, че Гай Трентам се е вдигнал и е заминал за Австралия малко след като… ей, това беше една от най-хубавите ми чаши за кафе!

— Извинявай — каза Кати. — Ужасно недодялана съм. — Тя се наведе и започна да събира ситните парчета порцелан, пръснали се из цялата кухня. — От къде да купя същата чаша?

— На щанда за стъклария в универсален магазин „Тръмпър“ — отговори Саймън. — Вървят по два шилинга едната. — Кати се засмя. — Но ти все пак послушай съвета ми — добави мъжът. — Помни, че по-старите служители си имаме златно правило за тая госпожа Трентам.

Кати спря да събира парчетата.

— Никога не я споменаваме пред Беки, освен ако тя не засегне темата. И за нищо на света не изричаме името в присъствието на сър Чарлс. Направиш ли го, нищо чудно да те уволни веднага.

— Едва ли ще имам тази възможност — рече младата жена. — Не съм го срещала никога. Виждала съм го отблизо само на търга с италиански картини, когато седеше на седмия ред.

— Е, това поне можем да ти го уредим — каза домакинът. — Нали нямаш нищо против да ме придружиш другия четвъртък у Тръмпърови, организират празненство в новия си дом на Итън Скуеър.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно — потвърди Саймън. — Сър Чарлс едва ли ще погледне с добро око, ако му се появя с Джулиан.

— В галерията съм отскоро, няма ли да е твърде самонадеяно да се появя под ръка с началника на отдела?

— Сър Чарлс не знае какво означава думата „самонадеяно“.

 

 

По време на обедната почивка Кати прекара доста часове по магазините за дамско облекло в Челси, докато избере тоалет, според нея подходящ, за да се яви с него на празненството у Тръмпърови. Накрая се спря на слънчогледово жълта рокля с широк колан, която според продавачката била идеална за коктейли. В последния момент Кати се притесни, че дължината — или липсата на такава, вероятно е прекалено дръзка за случая. Но когато Саймън дойде да я вземе от жилището й на Челси Терас номер сто трийсет и пет, първото, което й каза, бе:

— Ще бъдеш сензацията на вечерта, така да знаеш.

От безусловното му одобрение тя се почувства по-самоуверена — най-малкото докато застанаха на стълбите пред дома на семейство Тръмпър на Итън Скуеър.

Когато Саймън почука на вратата на своите работодатели, Кати се замоли да не й проличи, че никога досега не са я канили в такава красива къща. Ала от опасенията й не остана следа, когато икономът им отвори и ги покани вътре. Вниманието й веднага бе приковано от нещо. Докато другите пресушаваха сякаш безбройните бутилки шампанско и си похапваха от сандвичите върху разнасяните от прислугата подноси, тя насочи вниманието си другаде и дори тръгна нагоре по стълбището, като пиеше с очи всяка от изникващите пред нея неописуеми наслади.

Първо Курбе — натюрморт във великолепни червени, оранжеви и зелени тонове, после Пикасо — два гълъба с почти докосващи се човки, заобиколени от розови цветя, след още едно стъпало погледът на Кати падна върху платно на Писаро с изобразена на него старица, понесла на гръб наръч сено — преобладаваха различните отсенки на зеленото. Ала младата жена направо затаи дъх, когато зърна картината на Сисле — Сена, нарисувана така, че да изпъкнат всички пастелни оттенъци.

— Тази ми е любимата и на мен — каза някой зад нея.

Кати се обърна и видя снажен рошав младеж, грейнал в такава усмивка, че и тя му се усмихна. Смокингът очевидно го притесняваше, папийонката му беше килната на една страна, младежът се беше подпрял на перилата така, сякаш без тях ще се строполи на земята.

— Много е красива — съгласи се Кати. — Когато бях по-малка, и аз обичах да рисувам, но именно Сисле накрая ме убеди да не си губя времето.

— В смисъл?

Младата жена въздъхна.

— Нарисувал е тази картина едва седемнайсетгодишен, още докато е бил ученик.

— Майко мила! — възкликна младежът. — Сред нас имало истинска познавачка! — Кати се усмихна на новия си познат. — Дали да не хвърлим едно око и на картините на горния етаж?

— Ами ако сър Чарлс се разсърди?

— Едва ли — отвърна младежът. — В края на краищата какъв е смисълът да си колекционер, ако другите нямат възможност също да се порадват на произведенията, които си събрал?

Насърчена от увереността му, Кати изкачи още едно стъпало.

— Невероятно! — ахна тя. — Ранно платно на Сикърт. Почти не се появяват на пазара.

— Очевидно работите в галерия.

— Работя в „Тръмпър“ — оповести гордо тя. — Галерията на Челси Терас номер едно. А вие?

— Може да се каже, че и аз работя за „Тръмпър“ — призна си младежът.

С крайчеца на окото Кати видя, че от една стая на горния етаж излиза сър Чарлс — тя за пръв път се срещаше толкова отблизо с председателя на управителния съвет. Подобно на Алиса й се прииска да изчезне в някоя ключалка, ала новият й познат дори не трепна — очевидно се чувстваше като у дома си.

Докато слизаше по стълбите, домакинът се усмихна на Кати.

— Здравейте — поздрави ги той, когато се изравни с тях. — Аз съм Чарли Тръмпър и вече знам всичко за вас, млада госпожице. Видях ви, разбира се, на търга на произведения на италианската живопис, а Беки не може да ви нахвали, справяли сте се блестящо. А, между другото, моите поздравления за каталога.

— Благодаря ви, сър — промълви Кати, понеже не знаеше какво друго да каже, а председателят на управителния съвет продължи да слиза по стълбището, като я заливаше със словесен поток, без изобщо да обръща внимание на спътника й.

— Гледам, вече сте се запознали със сина ми — допълни сър Чарлс и се извърна да я погледне. — Но не се хващайте на невинния му преподавателски вид, и той е непрокопсаник като баща си. Покажи й, Даниъл, картината на Бонар.

С тези думи сър Чарлс се скри в дневната.

— А, да, картината на Бонар. Гордостта и радостта на баща ми — рече младежът. — Не знам да съществува по-добър начин да примамиш в спалнята едно момиче.

— Значи ти си Даниъл Тръмпър?

— Не, аз съм Рафълс, прочутият крадец на произведения на изкуството — отвърна той, после хвана Кати за ръката и я затегли нагоре по стълбите към спалнята на майка си и баща си. — Я да видим какво ще кажеш за това!

— Изумително — беше единственото, което успя да изрече Кати, захласната по голата жена на Бонар — неговата любовница Мария, подсушаваща се след баня.

Картината беше окачена над спалнята.

— Баща ми е страшно горд с тази дама — обясни Даниъл. — Постоянно ни повтаря как бил платил за нея всичко на всичко триста гвинеи. Почти не отстъпва на… — не се доизказа младежът.

— Баща ти има отличен вкус.

— Много набито око за дилетант, както казва мама. Но не върви да й противоречиш, татко е купил всички картини в къщата.

— Не ги ли е избирала майка ти?

— А, не. Майка ми се е родила продавачка, докато баща ми по душа си е купувач, чудесно съчетание! Никой не може да се мери с тях още откакто Дювийн^[1] и Беренсон^[2] завладяха пазара с произведения на изкуството.

— Тия двамата трябваше да ги тикнат в затвора — отбеляза Кати.

— Да де, но подозирам, че баща ми накрая ще се озове на същото място, както Дювийн. — Младата жена се засмя. — А сега, мен ако питаш, не е зле да слезем долу и да си вземем от храната, докато не са я опустошили.

Кати забеляза, че още щом влязоха в дневната, Даниъл отиде при една от масите в дъното и размени две от листчетата с имена върху тях.

— Е, голям късметлия съм, госпожице Рос — каза той и издърпа стола, та Кати да седне, докато другите гости си търсеха имената. — След всички безсмислени приказки, които изговорихме, виждам, че ще седим един до друг.

Кати се усмихна и седна до него, после обаче забеляза, че едно доста свито на вид момиче обикаля отчаяно масата и си търси името. Не след дълго Даниъл вече отговаряше на всичките й въпроси за Кеймбридж и я разпитваше надълго и нашироко за Мелбърн, град, в който, както той сподели с нея, не бил ходил никога. Стигнаха и до неизбежното:

— С какво се занимават родителите ти?

Кати отговори без колебание.

— Не знам. Сираче съм.

— Значи сме създадени един за друг — засмя се младежът.

— Моля?

— Аз съм син на зарзаватчия и на дъщеря на фурнаджия от Уайтчапъл. А ти, казваш, си сираче от Мелбърн. Е, със сигурност стоиш едно стъпало по-високо от мен в обществената йерархия.

Кати се заливаше от смях, докато Даниъл й разправяше откъде са тръгнали родителите му, и с напредването на вечерта си каза, че това вероятно е първият мъж, с когото няма нищо против да разговаря за своето донейде необяснимо минало.

След последното ястие, когато вече пиеха с наслада кафето, Кати забеляза, че срамежливото момиче стои точно зад стола й. Даниъл се изправи и я запозна с Марджъри Карпънтър, преподавателка по математика в колежа „Гъртън“. Бе повече от очевидно, че тази вечер тъкмо тя е дамата на Даниъл и е изненадана, дори малко разочарована, че по време на вечерята не е седяла до него.

Тримата започнаха да обсъждат живота в Кеймбридж, докато по едно време маркиза Уилтшир не удари с лъжица по масата, за да привлече вниманието, и после държа наглед импровизирано слово. Накрая вдигна наздравица, всички се изправиха и пиха за „Тръмпър“. Маркизата поднесе на сър Чарлс сребърна табакера за пури — умален модел на универсален магазин „Тръмпър“, и от изражението върху лицето му присъстващите видяха, че той е харесал много подаръка.

След духовито и, както предположи Кати, не дотам импровизирано слово сър Чарлс си седна на мястото.

— Налага се да тръгвам — каза след няколко минути Кати. — Утре сутринта трябва да ставам рано. — Радвам се, че се запознахме, Даниъл — добави доста сковано.

Ръкуваха се като хора, които няма да се срещнат никога повече.

— Скоро ще се чуем — рече младежът на Кати, преди тя отиде да благодари на домакините за, както се изрази, незабравимата вечер.

Тръгна си сама, но първо потърси Саймън, който бе погълнат от разговора с рус младеж, постъпил наскоро в отдел „Килими и гоблени“.

Реши да се прибере пеш от Итън Скуеър до Челси Терас, за да си припомни всеки миг от вечерта, и когато малко след полунощ влезе в жилището над месарницата на номер сто трийсет и пет, се чувстваше едва ли не Пепеляшка.

Докато се събличаше, отново си помисли колко добре е прекарала на празненството и колко приятно й е било с Даниъл, а също да види картините на толкова много от любимите си художници. Запита се дали… Мислите й бяха прекъснати от звъненето на телефона.

Тъй като минаваше полунощ, тя реши, че сигурно е грешка.

— Нали ти казах, ще се чуем скоро — рече й някой.

— Лягай си, майтапчия такъв.

— Вече съм си легнал. Хайде, сутринта ще ти звънна пак — добави Даниъл.

После затвори.

На другата заран й се обади малко след осем.

— Тъкмо излизам от банята — обясни Кати.

— Значи приличаш на Мария. Дали да не дойда да ти избера кърпа?

— Благодаря, вече съм се омотала с нея.

— Жалко — каза Даниъл. — Много ме бива да подсушавам. Но щом ме лишаваш от това удоволствие — добави той още преди Кати да е успяла да изрече нещо, — ще дойдеш ли в събота при мен в „Тринити“? Тогава е празникът на колежа. На семестър имаме само един-два празника, ако ми откажеш, няма никаква надежда да ме видиш в близките три месеца.

— В такъв случай приемам. Но само защото не съм ходила на празник още откакто съм завършила училище.

След като уреди да почива в събота, в петък Кати хвана влака за Кеймбридж и видя, че Даниъл я чака на перона. Беше всеизвестно, че и най-самоуверените гости се стряскат от атмосферата в преподавателската менза, въпреки това Кати се чувстваше много добре сред професорите. Е, недоумяваше как мнозина от тях доживяват до дълбоки старини, ако наистина им се случва често да ядат и да пият толкова много.

— Не се живее с единия хляб — каза само Даниъл по време на гощавката, състояща се от цели седем блюда.

Когато ги поканиха в жилището на ректора, Кати реши, че пирът е свършил, но отново се озова сред какви ли не вкуснотии и бутилка портвайн, която постоянно кръжеше от ръка на ръка и сякаш нямаше свършване. Накрая Кати успя да се отскубне, макар че часовникът върху кулата на „Тринити“ вече бе отброил полунощ. Даниъл я изпрати до стаята за гости, която й беше запазил в едно от общежитията, и предложи на другия ден да отидат на утринната служба в параклиса.

— Пак добре, че не ме покани на закуска — рече младата жена, а Даниъл я целуна по бузата и се сбогува.

Стаята, която й беше взел, бе по-тясна и от жилището на Челси Терас сто трийсет и пет, ала Кати заспа още щом положи глава върху възглавницата, и се събуди чак когато забиха камбаните — вероятно на параклиса към Кралския колеж.

Двамата с Даниъл влязоха в него точно когато малките хористи тръгнаха да обикалят в индийска нишка нефа. Кати се трогна от песента им дори повече, отколкото от песнопенията на същия хор върху грамофонната плоча, която притежаваше.

След благословията Даниъл предложи да се поразходят покрай реката, за да се отървели от „излишните килограми“, които били натрупали предния ден. Хвана я за ръката и не я пусна, докато след час не се върнаха за скромния обяд в колежа.

Следобед я разведе из музея „Фицуилям“, където Кати бе направо очарована от „Дявол, поглъщащ деца“ на Гоя.

— Точно както в преподавателската менза на „Тринити“ — подметна Даниъл и я поведе към „Куин“, където слушаха студентски струнен квартет, изпълнил фуга на Бах.

Когато си тръгнаха оттам, по Силвър стрийт вече примигаха светлини.

— Без вечеря, много те моля — рече уж възмутена Кати, докато минаваха по Математическия мост.

Даниъл прихна и след като прибраха от общежитието на „Тринити“ куфара на Кати, я закара бавно със стария си автомобил до Лондон.

— Благодаря ти за прекрасната събота и неделя — рече Кати, когато той спря пред жилището й на Челси Терас сто трийсет и пет. — Всъщност „прекрасна“ не е точната дума.

Даниъл я целуна лекичко по бузата.

— Хайде да го повторим и следващата седмица — покани я той.

— И дума да не става — отвърна Кати. — Няма да дойда, ако наистина, както каза, си падаш по слаби жени.

— В такъв случай ще повторим всичко без пиршествата, другия път може да поиграем и тенис. Това вероятно ще е единствената възможност да проверя добри ли са тенисистките в Мелбърнския университет.

Кати се засмя.

— А, да, нали ще благодариш от мое име на майка си за страхотното празненство в четвъртък? Наистина незабравима седмица!

— Нямам нищо против да го направя, но ти вероятно ще я видиш преди мен.

— Как така, няма ли да нощуваш у вашите?

— Не. Налага се да се връщам в Кеймбридж — утре до девет сутринта трябва да съм проверил едни писмени работи.

— Можех да се прибера и с влака.

— А аз щях да се лиша от два часа в твоята компания — рече младежът и й махна за довиждане.