Кип Ланджело
Клиниката (9)

8

Лора и Шарлот обядваха в града в приятно ресторантче на име „При Либи“. После се поразходиха по главната улица на Колиър. Зяпаха по витрините, радваха се на топлия, мек ден. Стигнаха до парка, пресякоха тревната площ за по-кратко и седнаха на една пейка под дряново дърво. Наоколо миришеше на прясно окосена трева.

— Май наистина ще харесам този градец — рече Лора. — Мисля си, че тук би било хубаво място за отглеждане на деца.

— О, да. Спокойно и тихичко, безопасно място. В това отношение прилича малко на Кълъмбъс.

— За разлика пък от Ню Орлиънс.

— Съпругът ти е там, нали?

— Да. Обеща, че ще идва през уикендите, но през седмицата трябва да е там — заради работата си. Ами твоят съпруг?

— Той е в Кълъмбъс. Имаме ресторант там, точно на река Чатахучи. Много приятно местенце. За съжаление единият от нас трябва винаги да е там. Така е в ресторантския бизнес. Ричард идва, когато може, но е доста трудно да се измъкне.

— Но ви е трудно да сте разделени за дълго, а?

— Е, няма да е за толкова дълго все пак. Общо не повече от девет месеца.

— На мен ми се струват цяла вечност.

— О, когато човек се е блъскал да си роди дете цели шест години, какво са девет месеца?

— Е, да, мисля си, че е така — ако, разбира се, погледнем нещата от този ъгъл. Дан и аз се опитваме от две години и вече ми се струва ужасно отдавна, а изобщо не мога да си представя какво ли ви е било цели шест години. Трябва да е било доста трудно. И лекарства, и изследвания, да не говорим за непрекъснатото бърникане при прегледите. Понякога ми се е струвало, че в мен влизат повече инструменти, отколкото собственият ми съпруг.

Шарлот се разсмя високо.

Поседяха още, помълчаха, наслаждаваха се на прекрасния следобед. Лора забеляза, че по едно време настроението на Шарлот се промени. Стори й се, че стана много тъжна. Седеше отпусната, зареяла поглед, сякаш не виждаше нищо пред себе си.

— Шарлот, добре ли си?

Жената въздъхна и със слаб глас прошепна:

— Мисля си — Боже, дано стане!

— Но разбира се, че ще стане! — мило й се сопна Лора. — Та ти си вече бременна, нали? Значи е станало.

Шарлот я изгледа със странен поглед. Дълго време не продума, после се извърна, сякаш се срамуваше от нещо. В очите й се появиха сълзи.

— Шарлот, какво има?

— Искам да кажа — започна тя трудно, — … че се надявам нещата между мен и Ричард да се оправят.

Сведе очи и се загледа в земята, като че се чувстваше унижена. Не посмя да погледне Лора в очите. После проговори с усилие:

— Той смята, че аз съм виновна за всичко.

Лора я гледаше и не знаеше какво да й каже, как да я успокои. Та те не се познаваха достатъчно. За пръв път се бяха срещнали едва тази сутрин. Не й бе удобно да настоява за подробности, затова си замълча. Но самата Шарлот, изглежда, искаше да сподели болката с нея.

— Значи той те вини теб, така ли? — подхвърли накрая Лора.

Шарлот кимна. Пое въздух дълбоко, сякаш той да й даде сили да превъзмогне стеснението.

— Той толкова отдавна и така много искаше да имаме дете — започна Шарлот. — Може би повече и от мен. Искаше син — да продължи името на рода.

— Това желание е обичайно при мъжете — успокоително подхвърли Лора.

Шарлот я изгледа за миг и едвам се въздържа да не избухне в сълзи. После каза:

— Той ме обвиняваше, че не можем да си имаме дете.

Лора я хвана за ръката, после я прегърна и замълча, просто не знаеше как да постъпи.

— Нищо… — започна Шарлот и спря, избърса си носа и с мъка преглътна. — Нищо при нас не вървеше както при другите хора. От много отдавна не върви… Заради… това. — Отправи поглед към набъбналия си корем и бавно сложи длани върху него. — Сега ще си имаме дете — продължи тя, а в гласа й звучаха нотки и на радост, и на мъка. — Момче… дай боже то да запълни пропастта между двама ни.

Вдигна очи към Лора.

— Нали ще стане, Лора? Как мислиш ти? Може би нещата ще се оправят?

— Така мисля — прошепна Лора и я погали по главата. Боже, колко уязвима бе тази жена. Почти като дете. Просто не можеше да й каже нещо друго.

— И аз също — рече Шарлот и на лицето й се появи измъчена, но щастлива усмивка. — Да, да, и аз така мисля.

 

 

Дан пристигна в Колиър в събота сутринта. През седмицата се бяха чули с Лора по телефона няколко пъти, но тя просто разцъфна, когато го видя на прага. Как само й липсваше, когато сутрин се будеше и възглавницата до нея бе празна! Липсваше й и вечер, когато си лягаше сама.

През ранния следобед Дан запали скарата в задния двор, а Лора приготви кебап със скариди и изпече на грила мамули царевица.

Седнаха на люлката на дървото и часове наред разговаряха и избираха име за бъдещото дете. По-късно, хванати за ръце, дълго се разхождаха по поляната зад задния двор и се целуваха като младоженци. През последните няколко месеца Лора бе забравила колко щастливи биха могли да бъдат заедно. Сега, когато бяха на прага на нов етап — да станат родители — като че огромно бреме падна от плещите им. Сякаш наново се бяха влюбили един в друг.

Но през цялото това щастливо прекарано време Лора не престана да мисли и за Шарлот, и за проблемите около съпруга й. Тъга вееше от убедеността на Шарлот, че трябва да роди, за да спаси брака си. В този смисъл Лора изпитваше не само тъга, а и смътно безпокойство. Питаше се дали тя и Дан не бяха в подобно положение. Може би бяха? Дали искат дете, защото го желаят, а не защото им е необходимо?

В неделя спаха до късно, отидоха до клиниката за инжекциите, после направиха дълга разходка по второстепенните шосета на Алабама. Бяха се отдалечили на около час разстояние от Колиър, когато им хрумна да спрат на малък извънградски магазин — да пият нещо разхладително и да сипят бензин. Магазинчето бе единственото заведение, разположено на сравнително дългата пътна отсечка, далеч от градове и всякакъв цивилизован живот. Затова и се учудиха, когато наближиха и току пред тях черен сааб се измъкна плавно от мръсния паркинг. Но изненадата не дойде толкова от колата, а от хората в нея — те бяха доктор Чайлз и съпругата му — доктор Ейсър.

— Мислиш ли, че живеят тук някъде? — попита Лора.

— О, не. Много е далече от клиниката. Сигурно и те са излезли на разходка. Май не само ние сме тръгнали да разхищаваме бензина.

Продавачът в магазина незабавно позна, че са свързани с клиниката.

— Ами като погледне човек номерата на колата, как сте облечени, възрастта ви — просто няма начин да не разбере, че сте пациенти, тоест госпожата де — приятелски се усмихна той. — То веднага си личи.

— Е, хубаво е, че ни причислявате към определен стереотип — засмя се Дан.

— О, ние ви се радваме. Дали парите идват от Луизиана или от другаде, за мен е все едно, важното е оборотът да върви. А вашият доктор току-що бе тук, знаете.

— Да, видяхме го — бе заедно със съпругата си — рече Лора. — И тъкмо се питахме да не би да живеят някъде тук?

— Не, не мисля. Само минават оттук на път за Монтгомъри. Това се случва два-три пъти на седмица.

— Защо за Монтгомъри? — попита Дан.

— А, дяволите ме взели, ако знам. Този, докторът де, не говори много. Просто не си пада по приказките. Той спира, сипва бензин, тя си купува шоколадово десертче — все един и същи вид — „Милки Бар“. После си тръгват. Може да имат роднини в Монтгомъри.

Дан подхвърли, че е възможно да имат и друг бизнес.

— Тц, не, не мисля — изцъка с устни човекът. — Те минават винаги само вечер или в неделя. Не ще да е бизнес. Ами вие? Вас какво ви води насам днес?

Той очевидно много обичаше да говори, вероятно поради самотата. Дан и Лора останаха цели двадесет минути в магазина и след това пак с мъка се измъкнаха. До Колиър се върнаха по друг маршрут. На това шосе пък зърнаха сергия с плодове пред овощна градина. Продавач нямаше, но на щанда бяха наредени кошници с праскови и буркани с прясно направени компоти за продан. А сред тях се кипреше дървена кутия с капак и процеп в него — за парите. Явно системата бе въпрос на почтеност: оставяш парите за каквото си си взел. Дан и Лора слязоха от колата и дълго обсъждаха видяното.

— Можеш ли да си представиш нещо подобно в Ню Орлиънс? — засмя се Лора.

— Ами… А защо не? Само дето стоката ще се продаде за десетина минути, а собственикът накрая ще прибере някое и друго петаче, ако събере и толкова.

— Никога не съм вярвала, че в Америка все още има такива хора! На бас се хващам с теб, че тук вратите изобщо не се заключват, нито пък някой се бои да ходи на разходка нощем. Вероятно в този район няма и истинска престъпност.

— Е де! Не прави такива категорични заключения от повърхностни наблюдения — възрази Дан. — Имат си престъпност тук, можеш да бъдеш сигурна в това. Както навсякъде. Ама не се вижда толкоз просто.

— Ти пък си станал скептик от градския живот.

— А ти си заслепена от приятната природа и странните приумици на разни провинциалисти. Вярвай ми, Лора, тук също ще се намерят и убийци, и насилници, и кой знае какви ли още не!

— О, не вярвам.

— Вярвай на каквото си поискаш. Но аз ти казвам, че не желая да оставяш вратата отключена или да излизаш на нощни разходки.

Лора се усмихна и го прегърна.

— Олеле, ти си толкова мил и готин, когато се безпокоиш за мен, нали?

— А, готин ли казваш, ти само ме виж колко съм готин гол с роза между зъбите — ухили се Дан.

Лора изпухтя:

— Бре, да му се не види! Сигурно е много забавно. Защо не го демонстрираш довечера?

— Ако слушаш и това може да ти се случи.

Купиха си няколко буркана компот и две кошници с праскови. А когато се прибраха, Лора изпече плодов сладкиш. Усещаше се като потопена в свят на спокойствието и безпроблемността. Колко само различно бе всичко от стреса и напрежението в Ню Орлиънс, от работата й, от живота, който бе водила само преди седмица! Колко бе прекрасно да прекараш ден в подреждане на дома си, в готвене, четене, разходки по сенчеста алея пред къщата. За пръв път в живота си да се чувстваш наистина у дома си. Колко само й приляга всичко това! Питаше се дали така е било в миналото — преди и жените да се впуснат в работната надпревара заедно с мъжете по цели дни. Струваше й се, че сега си дава сметка колко много са загубили модерните жени.

Дан трябваше да замине рано в понеделник. На Лора много й домъчня. Стояха на чардака и се целуваха, а слънцето бавно изгряваше. После той потегли, а тя се загледа в колата. Стоя дълго, прибра се чак когато автомобилът му се стопи в далечината.

През този уикенд нито веднъж не й бе хрумнала страшната мисъл, че може да не забременее или да не доноси плода до края на термина. Нито веднъж не си бе помислила друго, освен това, че ще си имат дете. И сега бе сигурна по този въпрос. Харесваше й да си представя дори, че то вече живее в утробата й.

Следващите събота и неделя на Дан му се наложи да работи. Но пристигна рано в понеделник сутринта, за да бъде с нея, когато й съобщят резултатите от теста за бременност.

Този път се появи самият Чайлз, за да я прегледа. Нареди на сестрата да й вземе две пълни спринцовки кръв, после поиска от Лора да даде за изследване урина.

— Резултатите ще са готови до един час — обеща той и излезе.

Заедно с Дан отидоха в ресторанта и поръчаха сок. Пиеха го и мълчаха. Сега Лора се чувстваше лека като перо, слаба и уязвима. Не можеше да се отърве от черни мисли: какво ли ще стане, какви ще са резултатите? Дан се пресегна с ръка над масата, погали я по пръстите. Те бяха ледени и трепереха.

— Лошо ли ти е? — попита той тихо, чувствата им бяха прекалено лични, за да ги слушат неколцината други пациентки, седнали също в ресторантското кафене.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Всичко ще е наред — обеща той.

— Ами ако резултатите са отрицателни?

Той тихо изшътка.

— Казах ти, че всичко ще мине добре. Нали така?

Тя не отвърна нищо, затова той отново взе ръцете й и повтори:

— Нали, миличко? Каквото и да става, ние пак ще сме добре!

Този път тя кимна с глава и се хвана здраво за ръцете му. Искаше й се ужасно много да вярва, че техният брак е съвсем различен от този на Шарлот, че те нямат нужда от дете, за да го заздравят. Но отвътре я глождеха съмнения. Ако детето не е толкова важно за тях и брака, защо е необходимо да идват чак до тук от 300 мили разстояние и да харчат 16 000 долара? Може би техните проблеми не са така очевидни, както тези на Шарлот, но сега Лора чувстваше, че тя и Дан се нуждаят от дете, за да може връзката им да оцелее.

Не бе сигурна кога точно нещата са се сложили по този начин. Но тя и Дан се бяха раздалечили. Не бяха загубили обичта си един към друг. Вероятно още не. По-скоро бяха престанали вече да бъдат необходима и съставна част един от друг. От живота на единия и на другия. Тя си имаше своята работа и приятели. Дан — неговите си. Общият им свят се бе свил значително. И сигурно още се смаляваше — с онези няколко часа сутрин и вечер, когато се прибираха или тръгваха всеки от или към своя си отделен свят. Вярно бе, че тя все още го ценеше много, обичаше го и вярваше, че така е и с него. Но те вече нямаха почти нищо общо за споделяне. Нямаха общ залог в нищо.

А едно дете би им дало нова връзка. То би сляло техните светове. Детето — вековната причина, която праща мъжете и жените под венчило. То би запълнило всички празнини, които сега заплашваха да се разширят още повече. Лора усещаше, че без дете бракът им е загубен.

Да! Те наистина се нуждаят от това дете. Наистина. Съвместният им живот допира до него. Сега. До дадения им от Чайлз час.

— Обичам те — прошепна тя.

Дан се наведе над масата и я целуна.

— И аз те обичам — отвърна той.

А в очите му тя прочете същото отчаяние, което изгаряше сърцето й.

 

 

Хванати за ръце, влязоха в кабинета на Чайлз. Той се здрависа с тях и ги покани да седнат. Лора едвам се държеше на крака, а стомахът сякаш я изгаряше отвътре. Но не откъсваше очи от Чайлз и се опитваше да разгадае изражението му, докато той разглеждаше компютърната разпечатка върху бюрото. Дан я прегърна за кръста и здраво я придърпа към себе си. Лора се разтрепери.

След няколко безкрайни минути Чайлз вдигна очи към тях.

— Тук са резултатите от вашите изследвания — рече той и се усмихна. — Положителни са.

Лора съвсем се отпусна в ръцете на Дан. От страх бе загубила силата си, но пък щеше да се пръсне от радост.

— Боже, благодаря ти, благодаря ти — повтаряше тя, почти разплакана. После се опита да се стегне и благодари на лекаря.

— Би трябвало да изтъкна — рече Чайлз, — че не можем да бъдем стопроцентово сигурни в жизнеспособността на зародиша, докато не направим ехография — ултразвукови изследвания, и чуем евентуално сърдечния тон на плода. Така ще постъпим след около пет седмици. А сега всички индикации са добри. Поздравявам ви!