Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

9

Сега, след като бременността на Лора бе установен факт, започнаха да й бият инжекции с хормони — специфична разработка на базата на генно инженерство, предназначена да поощрява развитието на зародиша в „неотзивчив гостоприемник“, както се изрази доктор Чайлз. На Лора й бе странно да мисли за себе си в подобна светлина, но разбираше, че за лишената от емоции научна терминология собственият й организъм е вероятно „неотзивчив гостоприемник“, и то съвсем точно казано.

Няколко минути след първата серия инжекции, докато все още бе в манипулационната и се обличаше, стомахът внезапно я присви, догади й се силно и тя повърна. Гейл повика санитаря да почисти и спокойно й обясни, че такава реакция е напълно нормална. Просто хормоните активизирали сутрешното неразположение и склонността към повръщане, да не се тревожи. И добави със симпатия:

— Всички пациентки свикват.

Стори й се, че доктор Чайлз се появи в манипулационната нарочно след този случай. Все пак той я увери, че и тя, и плодът са в добро състояние.

— Тежката форма на гадене при вас ще мине бързо — успокои я той. — Ако ли не, уведомете ни веднага. Но съм убеден, че в най-скоро време ще се чувствате отлично.

Когато се прибра в къщата, отново повърна. И още веднъж — на следващата сутрин — при ставане. Първата седмица това стана част от ежедневието й. Но постепенно гаденето затихна и въпреки че неразположението не изчезна напълно, то поне вече не бе така силно. Пак й се повдигаше повечето време, но не повръщаше често. Помогна й постоянната мисъл, че изстрадва всичко това заради бъдещото дете. И може да го изтърпи в негово име.

Все пак не се чувстваше много добре, затова и първата седмица не свърши почти никаква адвокатска работа. На втората седмица се обади на секретарката си в службата. Нареди й да изпрати нужните дела и документи. Поръча си компютър, принтер и факс от универсален магазин за офис оборудване в Монтгомъри. Местната телефонна фирма й прокара втора линия за факса.

Когато всичко бе готово и доставено, тя включи цялата техника. Компютърът обаче не работеше. Вместо да зареди както обичайно при включване, на екрана се появи надпис: „ГРЕШКА НА СИСТЕМНИЯ ДИСК“.

Наложи се следващите няколко дни да работи без компютъра, докато от Монтгомъри дойде сервизен техник на фирмата. Той незабавно откри дефекта.

— Става дума за твърдия диск — обясни той. — Липсват някои задължителни програми. Онези, от които се нуждае централният процесор, за да стартира операционната система. Това означава „грешка на диска“. — Той извади от чантата си дискета и я постави във флопидисковото устройство, за да въведе нужните документи. — Струва ми се, че всичко на твърдия диск е изтрито. Да не би някой да е пипал компютъра ви?

— Не, сигурна съм. Аз дори още не съм го използвала — чисто нов е.

— Понякога във фабриката пропускат да въведат задължителните софтуерни продукти. Не се случва често, но все пак… Ако искате да заредите свои програми, аз ще свърша тази работа веднага.

Отне му цели два часа да запише всички програмни дискети на Лора и да направи нужните добавки и настройка. Когато свърши, всичко функционираше отлично.

На следващия ден секретарката й се опита да изпрати няколко договора по факса, но проклетата машина засече още на първия лист. Оказа се, че техникът по поддръжката не може да дойде по-рано от следващия понеделник.

Така и не свърши почти нищо тази седмица. Обаче пък прекара много време седнала на чардака или на люлката под плачещата върба. Начете се на воля, наслади се на тишината и спокойствието на природата. Няколко пъти се виждаха с Шарлот, обядваха заедно, а в четвъртък вечерта посетиха единственото кино на Колиър.

В петък Лора вече бе отегчена до смърт и копнееше за присъствието на Дан. Той трябваше да дойде същата вечер и да остане за уикенда. Единственото нещо, което я разведряваше през целия ден, бе мисълта за скорошното му пристигане.

Късно следобед, докато се опитваше да напише нещо на компютъра, иззвъня телефонът. Обаждаше се Дан.

— Къде си? — попита го Лора.

— В студиото.

Тя погледна към часовника. Часът бе пет. Ако все още бе в Ню Орлиънс, по никакъв начин не би могъл да стигне в Колиър по-рано от единадесет вечерта.

— Аз пък си мислех, че отдавна си тръгнал. По-добре потегляй веднага. Нали знаеш какъв е петъчният трафик.

— Миличка — започна той и тонът му на секундата я натъжи, — нещата тук се проточиха повече, отколкото очаквах. Не съм свършил със снимките. Все още имам работа.

— Не, моля те, не ми казвай това — тихо рече тя.

— А ти как мислиш, че се чувствам аз самият? Ако можех да тръгна по-рано, отдавна да съм го направил. Разбираш това много добре.

— Разбирам — въздъхна тя. — Добре де, запретни ръкави и си довърши работата. Аз ще те чакам — няма да си лягам.

— Зная, че ще се ядосаш, но наистина мисля, че няма да успея да дойда този уикенд. Агенцията промени изцяло концепцията за рекламата. А я бяхме почти довършили. Сега трябва да преснимам всичко отначало. Разбираш, нали? През носа ще ми излезе, но ще трябва да снимам и днес, и утре. Е, поне ще платят добре…

— Но това не е честно — почти изплака Лора и се отпусна на съседния стол.

— Зная, зная, миличка. Ужасно съжалявам, нали разбираш. Но няма как.

— На всяка цена трябва да те видя.

— И аз също. Но насреща е един от най-добрите ни клиенти. Наистина няма как да изкръшкам. Пък и парите ще ни дойдат съвсем на място.

— Е, да…

— Много ли ми се сърдиш?

— Не. Просто съм… — Лора въздъхна и добави: — … изнервена — тук е толкова самотно.

— И на мен ми е много самотно без теб, миличка.

— Пада ти се — подметна тя горчиво, но после изведнъж се засмя и каза: — Така трябва, за да знаеш какво е добре за теб. Ами храниш ли се нормално?

— Е, и в Ню Орлиънс ако няма свестни ресторанти, за къде сме? Няма начин да остана гладен, Лора. Не се тревожи.

— О, бедничкият ти! Ресторанти, а?

Говориха около десетина минути за състоянието на Лора. Дан питаше как се чувства, как вървят нещата в клиниката. После Лора затвори, за да може той да се захване с извънредната си работа.

Пак сама, рече си тя и се замисли за предстоящия й дълъг и самотен уикенд. Но след минутка реши, че това си е част от саможертвата в името на детето. За него бе готова да пожертва и много повече от още една седмица без съпруга си.

Поработи още половин час на компютъра, после понечи да излезе на чардака за глътка свеж въздух и да се полюбува на залеза. Отвори предната врата и нещо се шмугна пред нея. Тя се стресна, отскочи назад и дъхът й почти секна. Стана толкова бързо, че нищо не можа да различи ясно. Какво бе това?

Нещо като бяло петно, отговори си сама. Дребно, движещо се светкавично. Не бе листо, нито птичка, както бе предположила преди около две седмици, когато пред кухненския прозорец се бе мярнало нещо подобно. Този път обаче смяташе, че по-скоро е било някакво по-малко животно.

Изведнъж чу леко тупване по дъските вляво, зад ъгъла на чардака. Звукът удивително напомняше на скок на меки животински лапи върху дъсчена плоскост. После настъпи тишина. Лора стоеше като парализирана в средата на стаята, вперила очи в отворената врата. Тръпки я побиха, нещо дълбоко отвътре я загриза, по тялото й полазиха вълни на безпокойство и лоши предчувствия.

Това го бе виждала вече. Къде? Тогава не й бе направило толкова силно впечатление и бе забравила. Но сега… сега не можеше вече да го пренебрегне. Вратата бе отворена, животното бе някъде наблизо. Така близо, че я плашеше.

Мина известно време и тя се съвзе. Колебливо пристъпи към вратата. Страхуваше се. Ами ако онова същество й се нахвърли? Направи още една крачка и се втурна, затръшна вратата, трескаво постави резето. Ох, боже! Пое си дъх с огромно облекчение, вече чувстваше известна сигурност.

Внезапно забеляза отражението си в огледалото до закачалката за дрехи и се разсмя. Ама толкова ли съм загубена? — рече си тя. Да подскачам от страх при вида на някаква си животинка пред вратата. Сякаш съм налетяла на чудовище! Леле, боже!

Е, каквото и да е то, страшно няма! Така де! Я е било опосум[1], я ракун[2], я някое друго безобидно животинче от съседната гора. От какво толкова се страхува. Срамота!

Но въпреки всичките си логични обяснения, че навън няма нищо опасно, тя загуби охота да седне на чардака и да се любува на залеза. Вътре й бе по-спокойно и затова се запъти към кухнята да приготви нещо за вечеря.

И ето! Тъкмо се наведе да отвори хладилника и нещо пак тупна на дъските на задния чардак. Същото изтрополяване, което бе прозвучало отпред! Опасенията й се събудиха отново, но този път твърдо си рече, че няма нищо опасно. Крайно време бе да престане да се вълнува от всеки дребен шум.

Надвеси се над мивката и се загледа през прозореца, както бе постъпила и миналия път. На чардака не се виждаше нищо особено. Изчака известно време да провери дали пък непознатото същество ще се покаже, но не се случи нищо. Сви рамене и се върна при хладилника.

И ето пак! Този път онова нещо отвън задращи с нокти по вратата.

Лора се извърна така рязко, че почти загуби равновесие. Звукът я уплаши до смърт. Сякаш животинските нокти дращеха по собствените й кости. Отчетливо чу три отделни драскания, после пауза и още три.

В съзнанието й отекна една-единствена мисъл: онази твар отвън се опитва да влезе!

Първата й мисъл бе да повика полицията, но се усети колко патетично ще им прозвучи. Кой, за бога, вика полицаи, когато някакво животинче му драска по вратата! Не, не и на полицията. Може би да се обади на Обществото за защита на животните? Но то пък ще е затворено по това време. Пък и да има някой, кой ли ще се съгласи да тръгне за такава дреболия. Започна да си повтаря тази дума: дреболия, дреболия. Няма нищо страшно. Такива неща са нещо обикновено сред природата.

Но колкото и да си повтаряше тези успокоителни мисли, колкото и да си казваше, че страховете й са неоснователни, цялата работа не й излизаше от ума.

А кое животно постъпва по този начин? — изведнъж се запита Лора. Потръпваше при мисълта за отговора.

Втренчи трескав поглед във вратата, неспособна да помръдне от мястото си. Страхът я овладя изцяло — прогони и разума й, и рационалните разсъждения. Единственото обяснение, което напрегнато се въртеше из съзнанието й, бе, че съществото отвън се опитва да влезе при нея и да я нападне. Но това обяснение пък бе безсмислено.

Драскането продължи още малко, после внезапно секна. Последва напрегната тишина. А тя сякаш натрапваше мисълта, че Лора е сама, сама, сама. И това усещане я подлуди още повече.

Изчака минута, две. Дали онова отвън пак ще се опита да влезе? Времето минаваше отвратително бавно. Но дращене вече нямаше. А вместо да я успокои, тоталната тишина неимоверно усили паниката й. Не можеше да си отдъхне, макар и вече да не чуваше нищо. Не знаеше и дали си е тръгнало… онова нещо.

Трябваше да разбере какво е то. От прозореца над мивката не се виждаше съответната част на чардака. Затова се премести на другия — до вратата. Леко, внимателно повдигна крайчеца на пердето и надникна. Наложи се да допре нос до самото стъкло, за да може да види долната част на вратата. И като го направи, отново се разтрепери цялата. Не можеше да се отърси от паническата мисъл, че животното ще строши стъклото и ще я ухапе по лицето.

След като долепи нос, трябваше да долепи и чело и ето! — накрая зърна натрапника отвън пред вратата. За бога! В момента, в който направи откритието си, отстъпи назад с огромно облекчение и изведнъж се разсмя почти истерично. Ами да!

Страшният звяр се оказа котка. Мършава бяла котка.

Успокоена, се запъти към вратата. Котката не е заплаха за човека, рече си тя. Всъщност, точно обратното. Би могла да й бъде другар в самотата. Компаньон. Точно от какъвто сега имаше нужда. Предстоеше й дълъг, самотен уикенд и цяла седмица след него. Не би било лошо да си има малък домашен любимец, за да не се чувства изолирана.

Отвори вратата бавно, за да не изплаши животното. Не искаше то да избяга. Обаче котката не помръдна от мястото си. Видя я, но си остана неподвижна. Просто седеше на дъските и я гледаше.

И тогава я позна. Как да не я познае — същата бяло-оранжева козина, същото съвсем измършавяло тяло и ненормална форма на главата. И как не — като нямаше уши.

— Аз те познавам — кротко й рече Лора.

Същата котка, която Дан за малко не прегази на път към клиниката. Тогава клечеше на средата на пътя и ядеше мъртва катеричка.

— Помниш ли ме?

В котешките очи проблясваше същият червеникав тон, който при онзи случай бе направил впечатление на Лора, но днес той не бе нито така диво животински, нито заплашителен. Кръглата глава и липсата на уши събуждаха съжаление, съчувствие.

— Изглежда, си се загубила — продължи Лора.

Мястото, където бяха попаднали на нея, бе поне на десетина мили оттук. Лора не бе сигурна, но й се струваше, че за една котка това е огромно разстояние. Особено пък за толкова слаба и недохранена котка.

— Не е така, ти май добре се оправяш по тия места — кротко говореше Лора. — Но, изглежда, не се храниш достатъчно.

Котката продължи да я гледа пасивно, без да реагира на гласа й.

— Нямаш ли си господар, господарка, а?

Котката не помръдна.

— Е, май не. Поне аз така мисля. Какво ще кажеш да похапнем малко? Ще ти хареса, нали?

Лора бавно отстъпи от прага. Остави вратата отворена, за да може котката да влезе, ако поиска. Междувременно отиде до шкафа и извади кутийка консервирана риба тон, купена миналата седмица в Колиър. Отвори я, изпразни я в малка купа и я остави току до вратата. Котката подуши въздуха, стана и влезе, без да показва страх.

Лора се засмя.

— Е, май ти харесва. Но това е всичко, което ще получиш. Или си го изяж, или си намери друга катеричка. Въпрос на избор.

Котката постоя известно време неподвижна. Продължи да гледа Лора с някакъв отнесен поглед. Сякаш не я виждаше или не разбираше какво точно вижда. Накрая зари муцуна в купичката и започна да яде. Излапа цялото съдържание за минутка-две.

— Е, май си била гладна.

Лора изсипа сметана за кафе в друга купичка, доля малко чешмяна вода и я постави на пода до първата. Котката незабавно започна да лочи. Свърши, седна и загледа Лора, сякаш очакваше още.

— Засега ти стига толкова — рече Лора. — Нали няма да се насилваме и да преяждаме.

Котката си остана на място, загледана в нея, очакваща още нещо. Лора въздъхна и реши да отстъпи. Наля още малко от сметаната. Животното отново я излочи до капка.

Има й нещо на тази животинка. Не ще да са само ушите — рече си Лора.

Може би празният поглед. Или пък не. Не бе сигурна. Имаше и други странни неща — например котката не мъркаше. Повечето котки предат, когато се хранят. Тази обаче не. Да, странно.

Но тези аномалии само усилваха състраданието на Лора към животинчето. Тя жалеше това бедно, слабо като смъртта, недохранено коте, което не чуваше. Пък и вероятно бе сам-самичко в гората. Вероятно там го чакаше гибел. Достатъчно опасна за оцеляването му дори бе само липсата на слух. То не бе в състояние да чуе шума на движеща се към него кола или крадливите стъпки на дебнещ хищник. Чудно й бе как е оцеляло досега.

— Хей, малко приятелче — заговори гальовно Лора и клекна до котката. — Искаш ли да поживееш при мен, да ми погостуваш? Аз съм сама. Ти си само. Можем да си правим компания. Какво ще кажеш? Как ти се вижда моята покана?

Протегна ръка да я погали. Докосна козината на гърба й и я усети необичайно груба и студена. Животното не реагира на ласката, а остана вторачено някъде в стената насреща, сякаш не почувства човешката ръка, сякаш въобще не бе там.

— И за двете ни има достатъчно място — продължи Лора. — Какво ще кажеш?

Изправи се и се запъти към вратата.

— Е, говори сега или замълчи завинаги — рече тя и се усмихна на шегата си с известния класически цитат.

Поколеба се за миг и отвори вратата. Искаше да даде на котката възможност да си излезе, ако предпочита. Но тя не помръдна. Остана си в кухнята, затова Лора затвори и реши да остави животното при себе си.

— Добре дошла в новия ни дом — тържествено обяви тя.

Отвори хладилника и започна да си прави сандвич. След малко котката се изправи и тръгна към прозореца. Скочи на перваза и се настани на него. Остана там легнала, загледана в Лора. Мъжка ли бе или женска? Какво значение имаше това?

— Я, да помисля. Какво ще кажеш, да те наречем Филикс, а? Харесва ли ти това име? Така ще те наричам вече. Филикс Котака.

Животното си остана някак си сдържано и необщително. Съвсем не приличаше на гальовен и пухкав домашен любимец. Но ние все пак още сме си непознати един на друг, помисли Лора и се усмихна. Филикс ще стане по-мил и общителен, когато свикне с нея и къщата, когато се почувства по-удобно тук. При това тя вече си има другарче. Колкото и сдържано да бе то, все пак ще се навърта наоколо и тя няма да се чувства съвсем сама.

Бележки

[1] Дребно двуутробно, подобно на мишка, от вида Didelphis virginiana. — Бел.прев.

[2] Нощно месоядно, прилично на едра котка с черна, подобна на маска ивица около очите и рунтава, завита на кравай опашка от вида Procyon lotor. — Бел.прев.