Кип Ланджело
Клиниката (26)

25

Лора последва съвета на Чайлз. На път за у дома се отби в специализиран магазин и купи бутилка безалкохолно шампанско. Влезе и в съседния супермаркет и взе половин кило телешко и пресни аспержи.

Все още я глождеха множеството въпроси без отговор, но реши, че те могат да почакат. Ще седнат с Дан довечера и ще ги обсъдят най-внимателно. Може би е по-добре дори да ги оставят за следващия ден. Вечерта трябва да бъде специална, ще отпразнуват новината за бебето, ще научат какво ще си имат: момченце или момиченце. Не бива такъв случай да се разваля с неприятни разговори.

Преди да се прибере, се отби до обществената библиотека в Колиър. Потърси медицинска енциклопедия. Искаше, когато говорят с Дан, да разполага с цялата странична информация във връзка с наученото за Чайлз и сина му. Затова потърси заболяването, което бе споменал администраторът в Монтгомъри. Ето какво прочете:

Синдром на Хърлър

(Известен още като гаргоилизъм или мукополизахаридоза)

Наследствено заболяване, при което е налице дефект в метаболизма на мукополизахаридите. Причинява се от недостатъчност на ензима на алфа-идуронидаза. Предава се по наследство, по автозомно-рецесивен начин. Появява се обичайно до двегодишна възраст, еднакво често и при двата пола. Важни симптоми: изразява се в тежки форми на забавяне на умственото развитие, екстремни телесни и костни изменения. При болните се наблюдават дефекти на сърдечносъдовата система, увеличен черен дроб и далак, ставни контрактори, помътняване на роговицата, глухота, тежки смущения в растежа, ненормални изкривявания на пръстите, увеличено междуочно разстояние, изпъкване на лицеви кости, увеличаване на междузъбното разстояние и окосмяване (виж Хирзутизъм). Заболелите се нуждаят от лечение в специализирана болнична обстановка. Чест летален изход в ранна детска възраст, обикновено от сърдечна недостатъчност.

Лора затвори дебелия том и известно време остана като вцепенена, на място. Току-що прочетеното силно я развълнува и натъжи. Мислите й отлетяха към Джереми Нифейр и неимоверните му страдания. Вероятно не по-малко страда и баща му, рече си тя. И изпита огромна симпатия към доктор Чайлз. Колко ли е трудно да се грижи за дете в това състояние? Как ли поддържа надеждата в себе си, просто не можеше да си представи. А винаги в клиниката изглежда приветлив и любезен. И колко много прави за бездетните семейства. Просто е срамота, че на него няма кой да му помогне.

Излезе от библиотеката направо съсипана. При това всичките й тревоги за нейното собствено бъдещо бебе си оставаха налице.

У дома котаракът я пресрещна на чардака, сякаш я поздравяваше. Това донякъде разсея тежките й мисли.

— Хайде, ще похапнеш рано и ще излезеш на нощна разходка — рече му тя.

Не бе казвала нищо на Дан за появяването на „новия“ Филикс след смъртта на „близнака“. А пък тази вечер едва ли бе най-подходящото време за подобна тема.

Котката я последва в кухнята, но едвам опита от консервираната котешка храна. Седна пред купичката и започна да се облизва, като я наблюдаваше да готви телешкото.

— О, не — поклати глава Лора. — Не е за теб месо по двадесетина долара килото. Или си яж от твоята храна, или си стой гладен. Твоя воля!

Котакът не хапна нищо повече, затова Лора извади купичката на задния чардак и го пусна навън.

Тогава иззвъня телефонът. Боже, рече си тя, дано да не е Дан сега с лошата новина, че не може да дойде или че ще закъснее. Вдигна слушалката със страх и нежелание.

— Ало?

— С Лора Филдинг ли говоря?

— Да, моля?

— Здравейте, тук е Катърин Маккей от „Конър и Липман“ в Сиатъл. Нали вчера ми се обаждахте за справка във връзка с едни хора във Ванкувър?

— Да, да, разбира се. Не очаквах толкова бързо да свършите работа.

— Получих информацията, която ви е нужна. Разполагате ли с малко време?

— Да. Какво открихте?

— Е, не аз, а нашият частен детектив във Ванкувър е направил необходимото във връзка със семейство Аршембо. Току-що ми изпрати данните по факса. Не зная дали те са онова, което сте очаквали?

— Можете ли накратко да ми ги предадете?

— Естествено.

Лора чу шумолене на хартия.

— Да, Елиът и Тайлър Аршембо. Елиът е бащата, Тайлър — синът. И двамата са починали на 12 март тази година. Момчето е било на три години.

— При какви обстоятелства са починали? — веднага попита Лора.

— Не е много ясно. Къщата им се е запалила, това поне е известно. Според доклада на детектива двамата са били сами в нея. Пожарът е започнал в кухнята. Инспекторите от пожарната команда са намерили тубичка от бензин за запалки близо до телата им. Те са на мнение, че бензинът е причина за пожара.

— А кой според тях го е причинил?

— Не знаят. Нашият човек не е имал достатъчно време да се поразрови по-сериозно. Пък и не бях сигурна колко точно пари сте готови да изхарчите за разследването.

— И аз не зная на този етап. Кажете ми още какво имате?

— Неофициалната версия на някои от пожарните инспектори е, че бащата е подпалил кухнята. Смятат, че става въпрос за самоубийство/убийство.

Лора си спомни думите на свекървата на Ерин Аршембо: „Моят син не е убивал Тайлър. Не ме интересува какво говорят разни типове. Той го обичаше това момче. Няма начин той да го е убил“.

И Лора по-скоро й вярваше, отколкото не. Ако Ерин и съпругът й бяха ходили при специалист по безплодието за помощ, значи отчаяно са искали да си имат дете. Това й бе познато до болка. Не й се струваше вероятно после бащата да убие сина си.

— А защо са на това мнение?

— Предимно хипотеза, работни версии и предположения. Официално случаят още не е приключен, а причината за пожара е неизяснена.

— Разбирам. Моля, продължете.

— Първо, специалистите не могат да изяснят защо бащата и синът не са напуснали къщата веднага след започването на пожара. Освен, разбира се, ако бащата е подпалвачът и не е искал да излязат. Това е станало преди обед, по светло време. И двамата са били будни. В къщата е имало доста врати и прозорци, през които е било напълно възможно да се измъкнат. Били са на приземния етаж. Би трябвало бащата да изведе сина.

— Освен ако се е задушил от дима.

— Телата са намерени на няколко метра от кухненската врата. Момчето е било на столчето за хранене, вързано с колан. Имали са време да излязат, при желание. Но има още нещо. Хора, които познават семейството, твърдят, че бащата се е държал странно. При това почти цялата година преди произшествието.

— Какво трябва да разбираме под думата „странно“?

— На първо място, напуснал си работата. Няколко месеца преди самия пожар просто престанал да се явява на работа. Казал на един от колегите си, че сега има нужда да обръща много повече внимание на сина си. И след това вече почти не излизал от къщи. Говорим за човек, който бил много общителен, дружелюбен, поне така приятелите му са го описали пред инспекторите и журналистите. Редовно играел голф, софтбол, ходел на боулинг. Заедно със съпругата си редовно посещавали официалните мероприятия и празненства, отзовавали се на всички покани. А след като се родило бебето, практически изчезнали от полезрението на близки и познати. Особено бащата.

— Не е необичайно за едни родители да предпочетат да си останат у дома при наличието на новородено, особено след като толкова дълго време са го чакали да се роди. Напълно разбирам подобно отношение.

— Предавам ви само мненията на техни приятели и познати. За бащата твърдят, че се променил видимо. Започнал да се държи чудато. И синът бил такъв — чудат.

— Това пък какво би трябвало да означава?

— Наложило се един от съседите да вика полиция да озаптява детето.

— Как така? Заради детето? Полицаи да озаптяват дете на три години ли? Хайде бе! Кой прави такива неща днес?

— Съседът твърди, че детето убило кучето му.

— Но това звучи невероятно! — не се сдържа Лора.

— И моята реакция бе абсолютно същата, когато го прочетох, но това са проверени неща. Не става дума за слухове, а за официално заведено оплакване. В полицейския доклад е записано, че техни служители били повикани от тъжителя, чието куче е убито от съседско дете.

— Едва ли е възможно физически.

— Е, било е кутре, малко пуделче, а и при тази уговорка, пак звучи невероятно. Освен това има двама свидетели и ако не бяха техните показания, и аз не бих повярвала. Две по-големи деца са го видели. Твърди се още, че момчето имало пристъпи на ярост: внезапно ставало извънредно агресивно и буйно, после пак така изневиделица се успокоявало. Най-често било лишено от всякакви емоции за продължителни периоди от време.

При тези думи Лора мигновено си представи сцената в колата със сина на Шарлот: как Майкъл внезапно полудя и одраска гърдата й, когато тя се опита да го отбие. А иначе бе пасивен и сякаш вдървен.

Също като момчето на празненството у Чайлзови. Или Алиса, според думите на баща й.

— Съседите разказват, че детето най-често си седяло кротко и дори не помръдвало — продължи Катърин. — Мълчало. Всъщност не можело да говори добре. Дори и на тригодишна възраст знаело много малко думи. Но всички съседи се кълнат, че детето наистина е убило кученцето.

— И по какъв начин го е убило според тях?

— Удушило го. Някои твърдят, че се опитало да го разкъса и изяде, но един от вестниците характеризира твърдението като глупост и аз съм склонна да се съглася с тази оценка. Подобни неща се раздухват от мълвата много бързо. Има и още — добави Катърин. — Още един инцидент, в детски дом, където родителите го водели известно време.

— Какъв е той? Пак ли с куче?

— Не. С друго дете.

— Какво се е случило там?

— Намерили едно момченце мъртво.

Катърин изрече тези думи някак безцеремонно и Лора направо се потресе:

— Мъртво? Боже мой!

— Тайлър го ударил по някакъв начин по главата. Родителите обвинили персонала и го дали под съд. Но жените от персонала заявили пред съда, че Тайлър ударил другото дете с камионче. Никой не е присъствал на самия инцидент, но двамата били сами в едно и също помещение. Когато намерили мъртвото момче, Тайлър седял до него, сякаш нищо не се било случило.

— Е, наистина ли той го е направил?

— Никой не може да бъде стопроцентово сигурен. Във всеки случай детският дом загубил делото и бил затворен. На детето на семейство Аршембо никой не могъл да направи нищо. Защото и нищо не било доказано. Но тук пък има една необичайна подробност.

Лора усети тръпки по гърба.

— За какво говорите този път?

— Мъртвото момче имало по тялото си следи от ухапване — по ръцете и лицето. Да, да. На няколко места. Достатъчно дълбоки — колкото да пробият кожата.

— Откъде са се получили?

— Служители от детския дом твърдят, че ги е оставил самият Тайлър Аршембо. Ухапал го няколко пъти. След настъпването на смъртта.

— Сериозно ли говорите?

— Предавам ви техните твърдения. Родителите на Тайлър ги отхвърлили като абсурдни. Настоявали, че куче е ухапало другото дете. Една от служителките в детския дом имала кученце, което често водела в дома и разрешавала на децата да си играят с него. Според следователя ухапването не било от куче, но пък не отговаряло и на характеристиките на човешка захапка, затова този въпрос останал висящ.

— А вие самата уверена ли сте във верността на всички тези данни?

— Нашият детектив е извадил копия от всички полицейски доклади. Там са отразени и фактите. Трудно е за вярване, напълно ви разбирам. И за мен включително, но аз само цитирам. Във всеки случай бащата очевидно взел мерки. След тези случки не пускал детето извън къщата, самият той напуснал работата си. Съпругата — Ерин — е трябвало да работи, за да ги изхранва и тримата. И тогава, хм, избухва пожарът.

Лора се поколеба за миг, мислите й препускаха от дете на дете: от Тайлър Аршембо до Майкъл Уилър, до Алиса Кинкейд, до момченцето на празненството.

— Изпратил ли е снимка на момчето? — попита тя.

— Да. Само че е вестникарска.

— Забелязвате ли нещо необичайно?

— В какъв смисъл?

— Е, как изглежда например. Нещо да ви прави впечатление — нещо странно, ненормално…

— Не, не забелязвам нищо необичайно в снимката. Защо питате?

— Опитвам се да направя връзка.

— Връзка с кого?

— С друго дете, което познавам.

— Знаете ли, сега като се загледах отново… — Катърин Маккей направи кратка пауза, — … наистина има нещо необичайно. Мисля си, че ми се струва различно.

— Моля ви, обяснете ми какво влагате в тази дума?

— Доста ми е трудно. Може да се дължи на самата снимка, тя не е особено качествена. Имам чувството, че лицето му е някак вдървено, безизразно, ако това ви говори нещо.

— О, да, сега ви разбирам — почти прошепна Лора.

— Знаете, струва ми се, че пред мен е лошокачествена рисунка, а не снимка. Лицето е лишено от всякакъв израз и емоции, очите му изглеждат празни. Като че е почти… как да ви кажа… като бавноразвиващо се дете… и пак не зная дали съм точна…

Катърин се запъна. Търсеше подходящи думи.

— Вижте, есе едно, че нещо му липсва, губи се нещо важно от човешката цялост, ако мога така да си изразя. Не знам дали ще ме разберете.

— Напълно ви разбирам — глухо рече Лора.

И наистина — чудесно разбираше описанието на Маккей. Плюс това то пасваше идеално на вече известните характеристики на другите деца. Нещо се губи. Нещо важно от човешката цялост. Точно така. Подобни чувства бе изпитала, когато се бе загледала по-внимателно в момчето на рождения ден или в снимката на Алиса Кинкейд, или когато бе сменяла пелените на Майкъл Уилър. Техният недъг не бе толкова очевиден, колкото този на Джереми Нифейр, но си бе налице…

— Знаете ли, струва ми се, че зад това лице няма нищо — изведнъж добави Катърин Маккей.

Лора почувства леко помръдване в утробата и цялата се разтрепери. Ами моето бебе? То ще прилича ли на тези деца?

— Ще ви помоля да направите за мен още нещо, ако обичате — каза тя, вече мобилизирана. — Да проверите дали в Барнаби има някаква клиника или репродуктивен център на име „Нероус Пойнт“. Не зная дори къде точно се намира Барнаби.

— Аз зная. Близо е до Ванкувър.

— Вижте какво можете да научите за тази институция. Мисля, че там специализират лечение в помощ на безплодието. И дали там е работил лекар на име Норман Чайлз. Норман Чайлз. Може би е свързан именно с въпросната клиника.

— Вероятно и това го искате за вчера? — засмя се Катърин.

— Моля ви. Много е важно — колкото е възможно по-бързо.

— Но ще трябва да изчакаме след уикенда. Във всеки случай ще се опитам да свърша тази работа и да ви се обадя преди Деня на благодарността. Става ли?

— Да, благодаря ви. Просто колкото се може по-спешно. Когато имате нещо, изпратете ми го по факса. — Лора продиктува номера и добави: — О, имам още една молба. Да проверите още едно име. Знам само фамилията. Нифейр. Доктор Нифейр.