Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

20

Когато се прибраха у дома, Лора помогна на Шарлот да се настани. Трябваше да се сменят пелените на бебето, а Шарлот изглеждаше ужасно изморена. Тогава Лора си предложи услугите — тя да го повие. Избърса малкото телце и обилно го напръска с пудра. В този миг очакваше да изпита силни майчински чувства, но бе учудена от себе си: по-скоро усети някаква незаинтересованост, дори отчужденост. Не защото Майкъл не бе неин син, не. Нещо доста по-различно я завладя отвътре. Не си даваше ясна сметка що за чувство би могло да бъде то. Май бе безпокойство, да, нещо подобно. Странно, но факт.

Вгледа се в Майкъл, който лежеше по гръб пред нея, и се опита да анализира емоциите си. Той не помръдна нито веднъж. Лежеше неподвижен и сякаш пет пари не даваше, че тя не е майка му. Всъщност май дори не я забелязваше. Не реагираше, когато тя го докосваше и обръщаше, като че не усещаше ръцете й по тялото и кожата. Просто лежеше на гръб и гледаше в нещо си в тавана. Не мръдна нито с крак, нито с ръка.

Лора започна да се безпокои. Боеше се да го пипа повече. При това й се стори, че тялото му е хладно на допир. По-хладно от нормалното. Наложи си да му разтрие ръцете и краката, за да го стопли, но той отново не реагира. Ако очите му не бяха отворени, би помислила, че е заспал. Дори нещо повече — сякаш телцето в ръцете й бе безжизнено. Да!

Сложи новата пелена и се усети, че го гледа втренчено. Нещо й бе познато в това бебе. И вече привършваше, когато си спомни какво бе то.

В много аспекти Майкъл странно наподобяваше племенницата на Джени — Алиса, и момченцето, което бяха видели на празненството в дома на Чайлз. Не бяха чертите, формата на лицето или на главата, приликата не бе чак дотам физическа… а по-скоро нещо по-неуловимо, вътрешно, но съществено. Виждаше го най-вече в очите му, или май в онова неосезаемо нещо зад очите. Нещо, което идваше отвътре, вродено.

Погледът му бе празен, движенията — много редки, при това бавни и тромави. Реакциите му към околната среда и хората — съвсем пасивни, бездушни.

С изключение на онзи миг в колата днес, когато той внезапно бе проявил агресивност. Дори и тогава, след като се бе нахранил, пак бе останал безчувствен, поведението му — на същество без чувства, усещане за вина, угризения, без каквато и…

Ама и на мен какви щуротии ми се въртят из главата, внезапно си рече Лора. Глупости някакви! Та той е само бебе, за бога! Какви ти угризения и чувства за вина у дете на тази възраст! Та децата толкова рано все още не разбират кое е криво, кое — право, кое — добро, кое — лошо! Тези неща се развиват по-късно.

Искаше й се да повярва, че на Майкъл му няма нищо. И да почувства същата онази радост и виталност, която бе забелязала у Шарлот, когато тя слезе от влака с бебето. Но не й излизаше от главата, че в това дете има нещо ненормално. А отвътре един глас й шепнеше: дори и да се насилиш да повярваш, че той е съвсем нормално, здраво дете, пак няма да усетиш топлота към него.

Но Майкъл не е мое дете! — повтаряше си Лора. — Затова не изпитвам нищо към него. Тази е причината. Наистина е тя.

Пак насочи очи към малкия и отново разбра, че си мисли абсолютно същото, което си бе мислила, когато зърна Алиса на снимката. И момчето на празника у лекаря. И същата дума още веднъж отекна в съзнанието й: празнота! Не можеше да се отърве от натрапчивата идея, че въпросните деца изглеждат като празни и кухи черупки без съдържание.

В този смисъл и трите деца бяха някак си здраво свързани — с едно и също качество. Звучи абсурдно… освен ако и трите новородени не страдат от едно и също заболяване. А какво може да е то? — питаше се Лора вече няколко пъти. И как им влияе? Нямаше отговор на това. Но се досещаше за друго — и то непрекъснато се набиваше в съзнанието й: общото тук бе, че и трите деца са родени в клиниката на Чайлз — център „Нов живот“. И тази истина не й излизаше от главата.

Свърши с повиването и подаде Майкъл на майка му. Шарлот го сложи в кревата за редовния следобеден сън. Лора пък слезе в кухнята и приготви сандвичи с яйца и салата. После двете седнаха там да обядват и поговорят.

— Е, как ти мина разговорът с доктор Чайлз сутринта? — попита Лора. Чак сега успя да зададе въпроса, който я интересуваше ужасно много.

— Поощри ме. Каза, че е хубава идея човек да иска второ дете.

— Значи смята, че може да помогне да заченеш пак?

— Думите му бяха, че не вижда причина да не успеем. Просто трябвало да се повтори процедурата за изкуствено оплождане. Шансът тя да е успешна е добър. Но ще изчакаме да мине Коледа. После пак ще ми предпише пергонал; ще трябва да видим колко яйцеклетки ще се получат за процедурата.

— Много се радвам за теб. Дай боже всичко да се нареди добре!

— О, Лора, вярвам, че ще стане!

— Като говорим за яйцеклетки, помниш ли колко бяха първия път — с Майкъл?

— Само една. Защо питаш?

— И аз така си мислех за моя случай, но днес сестрата ми каза, че проверила в картона и се оказало, че били две.

— Е, голяма работа. Какво значение има това?

— Една приятелка пишеше статия за безплодието при жените и за клиниките, където го лекуват. Интересуваше се от тези неща, например за броя на зиготите, използвани от Чайлз. Но не зная защо.

— Че не ти ли каза защо?

— Тя… виждаш ли… тя загина миналата седмица, преди да успее да ми обясни.

— О, ужасно съжалявам, Лора! Сега разбирам защо изглеждаш малко напрегната. Трябваше сама да се досетя, че нещо те мъчи. Извинявай. Мога ли да направя нещо за теб?

— Благодаря, но се чувствам добре. Самият факт, че си тук, ми повишава настроението и ме прави щастлива, Шарлот.

— Бих искала да поостана повече, но родителите на Ричард пристигат чак от Тампа и наистина трябва да се прибирам. Заради тях.

— Е, естествено. Но няма причини да се безпокоиш. Аз съм вече много по-добре.

— Ама сигурна ли си? Защото ми изглеждаш малко измъчена?

— Вероятно си права. Тревожа се доста за смъртта на Джени. Тя катастрофира. Проучваше различни случаи за статията й — все някак си свързани с нашата клиника. Надявах се да разбера много подробности.

Шарлот се надвеси над масата и хвана Лора за ръката.

— Винаги е трудно, когато си отиде близък човек. Разбирам го много добре. Преди две години почина мама. Нужно е малко време да превъзмогнеш болката. Но винаги трябва да се гледа напред. А пък ти скоро ще си имаш бебе и тогава ще видиш, че то е единственото, за което ще си мислиш. Повярвай ми, Лора, знам го. Изпитала съм го. Всичко ще се оправи. Ще видиш!

 

 

Лора бе благодарна за присъствието на Шарлот. Седяха до късно заедно, говориха си за майчинството, за грижите, за чудните чувства, които се раждат заедно с новороденото. Обмениха информация за всичко, което бяха пропуснали да си кажат, откакто Шарлот се бе прибрала в Джорджия. Бебето се събуждаше и плачеше от време на време, през няколко часа. Шарлот ставаше да го храни, а Лора пак се замисляше върху същия въпрос — какво не е наред при Майкъл? А и при другите две деца?

Сигурно затова не спа добре тази нощ. Тревожеше я състоянието на Майкъл. Колкото повече разсъждаваше за него, толкова повече се убеждаваше, че е налице нещо много, много лошо. Вероятно е болен. Но не разбираше от детски болести, а и не бе сигурна какво да каже на Шарлот.

На следващата сутрин стана рано да приготви закуска. Шарлот и бебето още спяха. Наля мляко в купичка и го изнесе на задния чардак. Котаракът Филикс — или близнакът му, бог само знаеше кой от двамата — я чакаше пред вратата.

— Ще трябва да стоиш навън, докато си тръгнат гостите — рече му кротко Лора. Смяташе, че не е хубаво да има котка близо до малки деца.

Котаракът се приближи и залочи от купата. Лора понечи да се прибере, но внезапно замръзна на място, удивена от онова, което случайно забеляза. Сутрешният въздух бе мразовит, но тя не усещаше студа, втренчила поглед в котката. Напрегнато мислеше, но не само за животното пред нея. Внезапно бе осъзнала, че има невероятна прилика между котката… и Майкъл! И това направо я зашемети.

Котката никога не реагираше на милувките й. Никога не показваше някаква привързаност или преданост. Вчера, докато сменяше пелените на Майкъл, той бе имал същото поведение. След последните няколко месеца Филикс бе оставил у Лора впечатлението, че се навърта около къщата само заради храната и подслона. Нищо извън това, най-малко нейното присъствие или приятелство. Лора познаваше Майкъл и поведението му по-отблизо само от един ден, но не можеше да се отърве от мисълта, че има пълно равенство между отношението на котарака към нея и това на бебето към майка му.

Както и котката, Майкъл изглеждаше доста необичайно. Не бе физически дефект, както очебийното отсъствие на уши при Филикс, но нещо имаше. То бе неуловимо, вероятно вътре в самото дете, частица от характера или природата му. И това нещо бе абсолютно анормално.

След малко Шарлот слезе с бебето. На Лора никак не й се говореше. Мъчителното вътрешно безпокойство не я оставяше на мира. Нахраниха се почти при пълно мълчание, после се отправиха към гарата.

Все пак Лора си даде сметка, че няма да види Шарлот в близко бъдеше. Този аргумент, заедно с някакви угризения, че е длъжна да даде израз на опасенията си, я накара да заговори за бебето.

— Шарлот, аз така и не те попитах какво ти каза доктор Чайлз за Майкъл?

— Че какво да ми казва за него? Не те разбирам.

— Той нали го прегледа след раждането?

— О, да, много пъти. Чайлз е извънредно съвестен лекар. Дори и вчера го прегледа. Каза, че има навика да следи развитието на родените в неговата клиника деца.

— Е, какво мисли за Майкъл?

— Че всичко е напълно нормално.

— Това ли ти каза доктор Чайлз? С точно тези думи ли?

Шарлот, изглежда, се обърка.

— Но, Лора, Майкъл си е съвсем добре. Нищо му няма. Това и аз мога да ти го кажа. Не разбирам накъде клониш?

— Значи доктор Чайлз заяви същото, така ли?

— Ами естествено, че същото. Но аз нямам нужда някой да ми го казва. Нали го виждам сама. Но защо непрекъснато ме подпитваш, Лора? Сякаш смяташ, че Майкъл е зле, или що ли?

Лора се удиви, че Шарлот досега не е усетила необичайното в собствения си син. Не й бе удобно да изтърси направо, че според нея гордостта и радостта на Шарлот са под въпрос, че детето съвсем не е напълно добре, както си мисли майката. Хем бе загрижена за приятелката си, хем се страхуваше да й каже истината в очите. Но все пак трябваше да каже нещо.

— Просто исках да съм сигурна, че всичко си е наред при него — рече неловко. — След онова вчера в колата, нали разбираш…

— Чакай сега? Какво вчера в колата?

— Не помниш ли? Когато се опита да спреш сученето.

— Ааа… това ли? — Шарлот нехайно махна с ръка. — То не е нищо. То се дължеше на дългото пътуване и защото го събудих много рано сутринта. Беше малко кисел, нищо повече.

Лора бавно кимна с глава.

— А иначе Майкъл си е съвсем добре. Напълно нормално, здраво бебе.

— Много се радвам да го чуя. Наистина се радвам — измърмори Лора.

Тя шофираше внимателно през улиците към гарата и хвърляше чести погледи назад, към бебето в столчето. А Шарлот му правеше мили гримаси, влюбено му гукаше, докосваше малките пръсти, потриваше нослето му, напълно обсебена от сина си.

Но Лора продължаваше да смята, че бебето остава напълно безразлично към майка си. То сякаш не я забелязваше, камо ли да отвръща на любовта й. А бе хубаво дете — не можеше да се отрече този факт. Също като красива играчка. Като кукличка. Истинско удоволствие е да й се любуваш, но можеш ли да изпитваш дълбоки чувства към нея? — питаше се Лора пак и пак.

Същевременно мислите й се връщаха към момченцето от празненството в дома на Чайлз и онзи следобед в апартамента на Джени, където бе видяла снимката на племенницата й Алиса. И тогава й хрумна доста тревожна теория. Изглежда, напълно подсъзнателно и в двата случая бе изпитала едно и също чувство, помислила едно и също нещо — колко отблъскващи са тези деца! И наистина, те си бяха именно отблъскващи, но по един доста неразбираем начин.

И изведнъж цялата се разтрепери. Защото в главата й се завъртя ужасяваща мисъл. И моето бебе ли ще бъде такова?

Сега разбра, че тази мисъл не е нова за нея. Тя несъзнателно или подсъзнателно се е опитвала да я потисне. Дали от вчера, дали от по-рано, може би от момента, когато бе зърнала снимката с Алиса, възможно дори и от онзи миг в градината на доктор Чайлз? А сега в съзнанието й изплува грозната идея, че може да роди дете, което няма да е в състояние да обича. И пак по цялото й тяло полазиха тръпки на страх. Ето тази подсъзнателна мисъл я бе отблъсквала досега и от бебето на Шарлот, и от другите две деца. Опасяваше се, че и нейното бебе ще бъде такова… бездушно същество.

— Шарлот…? — обади се тихо Лора.

Приятелката й извърна усмихнато и щастливо лице към нея и я погледна въпросително. Лора не знаеше в какви думи да облече мисълта си, но чувстваше, че е длъжна да опита. Трябваше да го направи.

— Искам да ти кажа нещо, но те моля да не го приемаш погрешно, нали?

— Какво да приема погрешно? Какво ти става, Лора?

Лора пак се поколеба, търсеше подходящите думи. Накрая издума:

— Помниш ли празненството, на което ходихме миналото лято? В дома на доктор Чайлз?

— Рождения ден ли? Да, помня го.

— А помниш ли онова бебе, първото — на една годинка?

— Смътно. Защо питаш?

— Забеляза ли нещо, когато го гледахме?

Шарлот сви рамене.

— Какво да съм забелязала?

— И аз не зная със сигурност какво… — Лора се поколеба, после добави: — Стори ми се, че беше доста апатично. Ти не остана ли с подобно впечатление?

— Апатично ли каза?

— Ами, нещо почти… — Лора си пое дъх и събрала достатъчно смелост, изтърси направо: — Ами почти анормално. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Не разбирам. В какъв смисъл анормално?

— Виждаш ли, безжизнено… не остана ли с такова впечатление?

Шарлот поклати глава отрицателно.

— Да ти кажа честно, не си го спомням чак толкова добре. Защо ме питаш?

— Защото ми се струва, че нормалните бебета са много жизнени, пълни с живот и движение, весели. А онова дете бе точно обратното. Нищо ли не помниш?

Шарлот се замисли, сви рамене.

— Наистина не помня, Лора. Беше толкова отдавна. Пък там имаше няколко бебета, не едно.

Лора въздъхна и пак опита да подбере думите си много внимателно.

— Забелязала съм, че други родени в нашата клиника бебета са… или изглеждат… такива… не зная как да го нарека. Нека да кажем… студени, нечувствителни.

— Студени ли?

Боже мой! Нещата се усложняваха повече, отколкото Лора бе очаквала. Но веднъж започнала, трябваше да продължи и да изрази онова, което чувстваше, достатъчно ясно. Може би предпазливо, но ясно.

— Искам да кажа, че те са лишени от нормалните емоции, не откликват на нежност с нежност или любов, нещо такова… — рече тя. — Реагират само когато са ядосани, разгневени. И тогава стават… агресивни. Нещо подобно. Не зная дали помниш, но жената — майката на онова момченце на рождения ден — разказа как то нападнало друго по-голямо момченце в лекарския кабинет. Не помниш ли? Пък говорих и с друго семейство — сестрата и зетя на моята покойна приятелка. Тяхното момиченце се държи абсолютно по същия начин. Бащата каза, че най-често детето е много кротко, после изведнъж като че ли нещо в него се отприщва и то става агресивно. Може да звучи нелепо, но на мен лично ми се струва, че нещо около тези деца е ненормално.

Шарлот изгледа Лора и не каза нищо. Изражението й обаче се промени. От объркано до сериозно, а после на лицето й се изписа явно подозрение. Мълчанието в колата натежа, стана почти непоносимо. Лора забеляза, че Шарлот се наклони към сина си и обви ръка около него, сякаш да го защити от невидима опасност. След малко проговори.

— Какво искаш да кажеш, Лора? — обади се тя, сякаш се оправдаваше. Или обвиняваше? — Какво точно имаш предвид?

Явната промяна в поведението на Шарлот още повече обърка и затрудни Лора. Тя не бе искала да я обиди. Напротив. Но как да постъпи? Как да изрази мислите си внимателно, пък и точно? Най-добре да не бе започвала. Но сега връщане назад вече нямаше. Бе длъжна да обясни и намерението, и мислите си. Боже, дано Шарлот да разбере!

— Нали ти казах за приятелката ми, която почина — започна Лора.

— Да, така беше.

— Нейната сестра и зет също се бяха обърнали за помощ към тукашната клиника. Тук им се родило момиченце, за което ти споменах. Но май не ти съобщих, че приятелката ми пишеше статия за клиниките, където лекуват женското безплодие.

— Напротив, спомена нещо такова. Е, и?

— Тя е ходила до Ванкувър, в Канада, за да провери фактите около жена, която пък е била пациентка на доктор Чайлз. Не зная какво е открила, но беше много изплашена, каквото и да е било то. Имаше връзка с броя на зиготите при оплождането, с някой или някоя си на име Нифейр и място в Монтгомъри на име „Удридж“. В крайна сметка не зная какво точно означават всички тези неща и как се връзват в една обща ситуация, но когато отидох у тях и потърсих бележките й, включително и в компютъра, нищо не намерих. Нямаше дискети, нямаше записки, всичко на твърдия диск бе изтрито.

— Но защо ми разказваш всичките тези неща? — почти извика Шарлот и гневът в гласа й вече бе очевиден.

— Опитвам се да ти обясня защо…

— Виж какво, изобщо пет пари не давам нито за Ванкувър, нито за който и да е там, или пък за статията на твоята приятелка! Мен ме интересува само детето ми. Само то! А ти се опитваш да ми пробутваш разни гадости, че то не е добре, нали така?

— Не съм казвала такова нещо.

— Не със същите думи, но се опитваш да подскажеш именно това, нали!

Тук Лора направо млъкна. А Шарлот, колкото и разгневена да бе, усети, че жената на волана наистина честно се опасява за сина й. Че с него нещо не е съвсем наред.

— Чакай малко, само защото той бе кисел, когато спрях да го храня ли? Затова ли така мислиш? — бързо заговори Шарлот, гневът ясно отстъпваше място на видимо отчаяние.

— Не е само това, Шарлот — кротко рече Лора.

— Но ти нямаш право да обвиняваш Майкъл в нищо! С какво той е по-различен от всяко друго нормално, здраво бебе?

— Ще можеш ли да ме изслушаш по-спокойно за минутка?

— Не! — Шарлот с мъка удържаше сълзите си. — Изобщо няма да те слушам повече! Нали чух какво ми каза лекарят. Моят лекар! Той знае! Каза ми, че Майкъл си е съвсем добре. И неговите думи ми стигат!

— Шарлот, моля те…

— Изобщо не знаех, че си била такава, Лора. Също като Дейна Ерън, все някакви неприятности да създаде… Не очаквах, че и ти си като нея!

— Но моята цел не е да създавам неприятности, разбери, моля те! Нито на тебе, нито на който и да е друг.

— Ами какво тогава правиш, да те питам? Говориш ги едни такива — всички били ненормални. Това е много ужасно нещо! И ти да го кажеш по този начин!

— Аз нямах точно това предвид.

— А какво тогава?

Лора въздъхна, объркана, затруднена.

— Знам ли и аз какво точно… Не съм сигурна.

— Ако не си сигурна, няма да говориш.

— Опитвах се само да разбера има ли нещо нередно около раждането на бебетата в тази клиника. Това е всичко.

— С моя Майкъл няма нищо нередно!

Лора реши да изчака малко. Може би Шарлот ще се успокои. Но последната се извърна и се загледа навън през прозореца. Определено избягваше да погледне към нея.

— Шарлот… — повика я след известно време Лора.

Приятелката й продължи да мълчи упорито, без да обърне глава.

— Много съжалявам, Шарлот. Наистина не съм искала да те засегна. Честна дума.

Шарлот помръдна леко и изведнъж заприказва бързо, но пак без да гледа Лора в очите:

— Ако доктор Чайлз казва, че бебетата са добре, а и родителите мислят същото, защо ти, Лора, не можеш да приемеш, че това е истината? Ти дори не си ги наблюдавала за повече от кратко време. За бога, ти беше при Майкъл само за няколко часа, от които половината време той спеше. Кой ти дава правото, пък и опита, да ти кажа аз, да съдиш дали той е здрав и нормален или не? Боже мой, Лора…

Шарлот замълча, защото в същия миг от очите й рукнаха сълзи. Извади кърпичка и започна да ги бърше, като въздъхна едва чуто. След минута погледна Лора в лицето. Гневът й се бе изпарил напълно и сега изглеждаше изморена, имаше уплашено, дори умолително изражение.

— Ама, Лора, достатъчно е само да погледнеш лицето на Майкъл, за да видиш, че той си е съвършено здраво момченце. Грешиш, каквото и да си мислиш. Нищо нередно няма с родените тук деца. И това важи и за Майкъл.

В този миг Шарлот изглеждаше удивително крехка и слаба. Лора разбра, че всякакви разговори са излишни. Приятелката й никога няма да приеме аргументите й, пък ако Лора започне да настоява, току-виж, докарала я до нервна криза.

— Съжалявам — повтори Лора. — Съвсем нямах намерение да те обиждам. И не съм искала да кажа, че има нещо криво с твоя син. Извинявай, ако много те е заболяло. Искрено съжалявам.

Сега Шарлот кимна с глава. Трябваше й още минутка да се успокои съвсем. После погледна Лора и заговори с мъчителен шепот:

— Жените идват тук и раждат. Нали? Преди това не са могли. Какво лошо има? А, Лора? Това е божа благословия. И не може да бъде нищо друго, освен добра.