Кип Ланджело
Клиниката (34)

33

Върна се в Колиър някъде около осем часа вечерта. Обади се в клиниката, но амбулаториите бяха вече затворени. Телефонният секретар записа името и болничния й номер. Не минаха и пет минути и телефонът в къщата иззвъня. Обаждаше се доктор Чайлз.

— Да — просто рече тя без добавъчни обяснения.

— Постъпвате съвсем правилно, Лора. И за себе си, и за Дан, и за Джереми.

— Можете да направите онзи тест, нали? Да определите кое е истинското?

— Да, мога. Вие едното ли само ще вземете или и двете?

— Боже мили — запъна се Лора и изведнъж се задъха. Не вярваше на ушите си, че обсъждат този въпрос така безчувствено. — Не съм решила още — едвам издума последното.

— Добре, както решите — рече Чайлз. — Ще го уредим така, че никой да не задава излишни въпроси. Обаче трябва да ми кажете нещо: съпругът ви знае ли?

— Защо ме питате? — сопна се Лора и в гласа й прозвуча неприязън. Не му вярваше на този Чайлз.

— Защото вие го познавате много по-добре от мен. Той дали ще прояви разбиране?

— Това си е моя грижа — отвърна тя троснато и затвори.

Телефонът иззвъня отново в единадесет без пет. Лора седеше във всекидневната, свита, прегърнала колене, и трепереше. Знаеше, усещаше, че се обажда Дан. През последните три часа непрекъснато бе мислила какво точно да му каже. Е, дошъл бе моментът.

Вдигна слушалката.

— Ало?

— Лора, добре ли си? — попита Дан. Гласът му бе тревожен.

— Добре съм — прошепна тя.

— Току-що прослушах съобщението ти. Какво става при теб? Какво изобщо се е случило? Казваш, че има проблем с бебето? Кажи ми какво има?

Тя пое дъх и заяви:

— Бебето е наред.

— Сигурна ли си? Уверена ли си?

— Да.

— А ти как си?

— И аз съм добре.

— Тогава какво се е случило? Какъв е проблемът? Твоите думи ме изплашиха до смърт! Помислих, че става нещо нередно с детето!

— Не, не, то е добре. И аз също.

— Нищо не разбирам. Оставяш съобщение, че тръгваш насам. Говориш неща, от които нищо не става ясно. А днес се обади и твоята лекарка — тукашната, от Ню Орлиънс. Каза ми, че си поискала цялата си документация — да бъде изпратена по факса на друг лекар в Монтгомъри. Е, какво да мисля? Реших, че има сериозен проблем. Какво се е случило там?

— Много се извинявам за това съобщение. В момента бях съвсем откачила. Но сега съм добре. Просто имах нужда да поговоря с теб.

Той замълча за малко, после заговори и в гласа му звучаха извинителни нотки.

— За петъка ли намекваш? Ако него имаш предвид… бих искал да кажа — запъна се, търсеше думи. — Сбърках, нямах право да постъпя по онзи начин, Лора. Не биваше да го правя. Не биваше да си тръгвам, въобще не биваше да вдигам толкова много шум…

— Изобщо не те обвинявам — рече тихо Лора.

— Аз сам се коря. Лошо постъпих. Изпуснах си нервите, а не биваше. Но ти се опитваш да ми простиш, нали?

— Напълно те разбирам, Дан.

— Съвсем не искам да се оправдавам, но ужасно ме заболя и в гнева си пожелах и теб да те заболи… и нали знаеш? Грешка от моя страна, груба грешка. Напълно го разбирам сега. От петък си мисля и ужасно ми тежи… — Въздъхна и продължи: — Може ли да забравим онзи случай, а? Да го оставим зад нас, все едно е било преди много, много време? Днес да няма значение дали е било грешка или не? Все пак разбирам, че нещата не могат да се върнат и поправят изцяло…

— Бих искала да могат, Дан.

— Виж, в момента случилото се няма значение. Важното е, че ще си имаме дете. То е най-същественото. Искам да сме заедно, да бъдем истинско семейство. Не желая да разрушавам това прекрасно нещо. Виж, Лора, опитвам се да ти кажа, че ужасно много съжалявам. Наистина.

— И аз съжалявам, Дан. За всичко.

— Обичам те. Нека забравим миналото, то е без значение. Все едно се е случило много отдавна. И е отшумяло. Сега чакаме бебе и що се отнася до мен, само то е важно. То ще бъде нашият живот от сега нататък. Ние тримата — искам да сме много щастливи заедно.

— И аз желая същото. И аз те обичам, Дан — откликна Лора. — Не се тревожи за нищо, няма да позволя нищо лошо да се случи с бебето. Ще си го родим.

— Сега си добре, нали?

— Добре съм.

— Няма да се връщаш у дома, нали?

— Няма.

— Хубаво, защото щеше да ми е мъчно да дойда там, а теб да те няма.

— Ама ще идваш ли тук? — оживи се Лора.

— Чакай да видя — Денят на благодарността се пада в четвъртък, нали? Всичко, което за мен е свързано с благодарност, се намира при теб. Значи идвам! Само се опитай да ме спреш! Утре сутрин тръгвам, чакай ме! И ще остана чак до следващия уикенд.

— Чудесно ще бъде, ако можеш да останеш толкова време.

— През последните два-три дни схванах, че за мен няма нищо по-важно от това, да бъда с теб. Какво ли бих правил без моята Лора? Дори не ми се мисли за такава възможност. Пазиш ли онова шампанско?

— Вероятно вече е изветряло.

— Голяма работа. Сложи го в хладилника. Ще празнуваме, като дойда утре. И поискай от Чайлз информацията — момче ли ще бъде или момиче. Кажи му този път да попълни онази бланка както се полага! Умирам да науча какво ще е нашето дете — като теб или като мен! Ако ме питаш, иска ми се да бъде красиво като майка си. От това по-прекрасно не мога да си пожелая!

Лора се разсмя щастливо и се пошегува:

— Аз пък се надявам да не е така буйно като баща си!

Започваше да се чувства по-силна, по-уверена. И по-смела. Колко хубаво ще бъде, когато Дан пристигне тук. Той ще й помогне във всяко отношение. Тогава може би ще му обясни как стоят нещата. Но не и по телефона.

— Ела по-рано — настоя Лора. — За да имаме повече време да говорим.

— Надявам се да пристигна при теб около един-два часа. Ще обядваме заедно, ако нямаш нищо против да ме изчакаш.

— Ще те чакам.

— Обичам те — повтори Дан и тези думи сякаш сгряха изтерзаната й душа.

— И аз те обичам, Дан!