Кип Ланджело
Клиниката (25)

24

Когато по-късно същата сутрин доктор Чайлз почука и влезе в амбулаторията, Лора изпита най-вече симпатия и съчувствие към него. Заради недъгавия му син в Монтгомъри. Още си блъскаше главата защо в „Удридж“ Чайлз и синът му използват името Нифейр, но си даваше и сметка за болката и страданието, които изпитва лекарят всеки път, когато посещава сина си или дори когато помисли какво е станало с единственото му дете.

— Добро утро, Лора — рече той.

— Добро утро, докторе.

— Как сте днес?

— Добре, благодаря.

Не личеше да е променил отношението си към нея, нито имаше и сянка от подозрение в погледа му. Лора реши, че вчера в „Удридж“ не я е познал. Е, при това положение можеше да бъде спокойна. Стори й се, че днес той изглежда по-тъжен. Но си каза, че най-вероятно така си внушава тя самата, защото знае за тежкото заболяване на сина му.

— Получих резултатите от амниоцентезата — съобщи той.

Лора наостри уши, цялата се напрегна. Това изследване може да разкрие дали плодът в нея носи генетични аномалии. Дали ще прилича на Джереми Нифейр… Вдигна очи към Чайлз и неспокойно зачака думите му.

— Всичко изглежда напълно нормално — рече той. — Ще си имате здраво бебе.

Лора въздъхна дълбоко, с облекчение. Дори не бе усетила, че е спряла да диша. Засмя се нервно и каза:

— Но това са прекрасни новини, доктор Чайлз.

— Разбира се. Сега относно пола… Вие искахте да научите заедно, когато съпругът ви е тук, нали?

— Да. Дан идва тази вечер. Утре ще дойдем с него. Може ли тогава да ни кажете?

— Естествено. Няма никакъв проблем.

Чайлз преслуша сърцето, дробовете и корема й, после й помогна да легне на гинекологическия стол и пристъпи към преглед. Както винаги досега, Лора извърна глава и впери очи във фотографията над бюрото. Това й помагаше да се разсее и успокои.

Беше гледала снимката десетки пъти, познаваше сюжета наизуст: сивкав дъжд над скалисто крайбрежие. Не я харесваше особено, но отчиташе, че внушението е силно и всеки път грабва вниманието й. Днес обаче с шокираща яснота снимката придоби нови измерения.

Чайлз имаше доста подобни фотографии — и в клиниката, и в къщата си: каменисти крайбрежия, скали, плажове, вълни. Спомни си, че лекарят и Дан бяха обсъждали техниките на снимане. Тогава не бе обърнала сериозно внимание на разговора им. Пък и не бе мислила за него повече. До днес. И тази сутрин внезапно той нахлу в главата й.

Неспокойно отмести очи от снимката и погледна към лекаря. Той също я гледаше. Странно, не бе усетила погледа му. Откога ли се взира в нея? Леки тръпки пробягаха по гърба й. Почувства се като гузно дете, което е гледало забранена картина. Имаше усещането, че Чайлз надниква в мислите й.

Той извърна глава и продължи прегледа. След около десетина секунди тя възвърна самообладанието си и подхвърли:

— Хубава снимка.

Чайлз погледна към висящата рамка, завъртя глава към нея и се усмихна:

— Благодаря.

— Всъщност вие имате и други подобни.

Той се усмихна пак.

— Обичам морския пейзаж, плажовете.

— Снимките са много добри — рече Лора.

— Вероятно не са с качеството на онези, които прави вашият съпруг, но аз снимам за удоволствие — при свободно време. Но напоследък все съм зает.

— Пък тук наблизо няма и крайбрежие.

— Да, и това е вярно.

— Правили сте ги, преди да се преместите в тукашния район, нали?

Чайлз кимна с глава и Лора усети внезапна промяна в поведението му. Той някак си притихна, вглъби се в себе си. Отново я погледна за секунда и пак извърна очи към стола.

До края на прегледа мълчаха и двамата. Лекарят седна на бюрото, за да запише нужното в картона й. Лора реши да подпита за повече неща, искаше да бъде сигурна.

— Не ми прилича на Флорида — кимна тя с глава към снимката. Надяваше се, че не го прави много явно.

Чайлз престана да пише и вдигна глава от картона.

— Да, не ви чух, прощавайте?

— Питам за снимката — невинно рече Лора. — Плажовете не ми приличат на флоридските, нали?

— Права сте — отвърна той и пак започна да пише. После, без да спира, добави, сякаш между другото: — Тази снимка е правена в Мейн. Семейството на съпругата ми живее там, в миналото често ходехме на гости. Вече не го правим, но преди ги посещавахме поне няколко пъти годишно.

— О, Мейн — откликна Лора.

— Там брегът е доста по-различен от Флорида. Мисля си, че е много по-подходящ за снимане, поне за моя вид фотографска работа.

Нещо в тона му подсказа на Лора, че лъже. Онова на снимката не бе Мейн. Нямаше нищо общо с Атлантическия океан. Бе сигурна, че е снимал тихоокеанско крайбрежие. И още по-точно — северозападната му част. Където бе Канада и Ванкувър. Градът на Ерин Аршембо. Там, където бе ходила Джени. Там, където бе открила нещо, от което се бе уплашила много сериозно.

Лора си спомни думите на свекървата на Ерин. Че снаха й е ходила в клиника в Барнаби, където и да се намира това място. Жената бе сигурна, че Ерин не е била в Алабама или Флорида, изобщо не е търсила услугите на специалист по безплодието в САЩ. Обаче на празненството през лятото Чайлз бе заявил, че напразно се е опитвал да помогне на Ерин да зачене. А това би било вярно единствено ако той е практикувал в Канада. Но пък твърдеше, че преди да дойде тук, е работил само във Флорида. Значи лъже или за едното, или за другото.

Лора го погледна. Той довършваше бележките в картона й. Помисли да го попита за Канада, но някакъв дълбок вътрешен страх я предупреди да си премълчи. Защото едва ли разбира нещата в тяхната цялост.

Сега Чайлз я изгледа.

— Тъкмо мислех — започна той — за пола на вашето бебе и за това, че искате да го научите заедно със съпруга си.

— Да, смятаме, че така ще направим този важен за нас случай още по-специален.

— Съгласен съм, но вместо да ви карам да чакате чак до утре, предлагам нещо друго — по-добро. Казахте, че мъжът ви пристига довечера, нали?

— Да, така е.

— Вижте сега какво възнамерявам да направя.

Той отвори чекмеджето на бюрото и извади пощенски плик с адреса на център „Нов живот“. Взе лист от папката с медицинското досие и картона й, сгъна го и го сложи в плика. На него написа името на Дан, после го запечата и подаде на Лора.

— Дайте му го, когато пристигне. Вътре са резултатите. Отворете го заедно довечера. Може да се почерпите по чаша шампанско — безалкохолно, естествено. Смятам, че ще ви бъде приятно да го направите по този начин.

— Наистина звучи много романтично — каза Лора.

Поразена бе от чисто човешката отзивчивост на Чайлз. Трудно й бе да повярва, че един толкова чувствителен, посветен на работата си лекар може да лъже. Вече бе сигурна, че той определено я мами — за Канада, за името си, може би и за други неща. И въпреки всичко пак има някаква вероятност накрая наяве да излязат логични и напълно невинни обяснения за онова, което сега изглежда като лъжа, каза си Лора.

Чайлз подготвяше инжекциите. Проби с иглата тапата на малко шише и изсмука съдържанието му със спринцовка. Лора леко потрепери. Представи си, че плодът в нея се раздвижва и изведнъж дишането й се затрудни.

Ами ако тези инжекции увреждат бебетата? — помисли тя. Но нали бе решила, че не е така. И все пак — дали е вярно? Може ли да бъде напълно сигурна?

В съзнанието й изникна образът на Джереми Нифейр.

С готова спринцовка в ръка Чайлз пристъпи към нея, разтри ръката й с памук и спирт.

— Добре ли се чувствате? — попита той. — Май малко пребледняхте?

Тя се взря в иглата за миг, после го погледна. Изглеждаше й напълно естествен. Внимателен, загрижен за пациента лекар. Напълно безвреден.

— Просто малко съм уморена — отвърна тя.

— Настоявам днес да си починете, да се отпуснете. Никакво натоварване. Носите дете, нуждаете се от много почивка.

— Да, да, зная. Ще почивам.

Заби иглата в ръката й. Тя примигна, стори й се, че днес болката е по-силна от предишни случаи. Докато той вкарваше течността, Лора изпита странно усещане — като че чувства серума да тече по тялото й и бавно да наближава утробата. Затвори очи и си представи бебето — треперещо в нея, а хормоните на Чайлз го нападат.

Отвори очи и замига, фантомният образ я бе изплашил истински.

Чайлз забеляза.

— Какво ви има, Лора?

Тя дълбоко пое дъх, после тихо отвърна:

— Малко ме заболя.

— Съжалявам. Ето, вече привършваме.

Но имаше още една инжекция. При нея болката бе минимална, но отново в съзнанието й се появи образът на бебето, което се дави в киселина. Това видение я затормози ужасно. Започна да й се повдига. Пое дълбоко дъх няколко пъти и успя да превъзмогне гаденето. Само си въобразявам, повтаряше си тя. Бебето е добре. Тези инжекции не му вредят, напротив — те поддържат живота му.

— Много заета ли бяхте вчера? — ненадейно попита Чайлз, като все още натискаше буталото на спринцовката.

Въпросът я стресна.

— Моля?

— Интересувам се за вчерашния ви ден. Да не сте работили нещо? Да не сте се напрегнали извънредно, това ви питам?

Дали подозира, че е била в „Удридж“? Погледна го право в очите, но там не можа да прочете нищо.

— Май че да — рече тя. — Работих по едни данъчни декларации на клиенти.

Той кимна с глава и не попита нищо повече.

След малко изтегли иглата.

— Ето че свършихме. Не беше толкова страшно, нали?

Лора успя да се усмихне насила.

— Да, лекарите винаги така казват, но я да си сменим местата.

Той се засмя.

— Добре, сега запомнете какво ви казах за днес. Никаква работа, никакви усилия. Трябва да си почивате много.

Посочи с пръст към плика, който й бе дал преди няколко минути.

— Изненадата довечера. Приятно прекарване!