Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

36

Лора идваше в съзнание и пак го губеше. Проблясваха мигове на светлина, само за да настъпи отново пълен мрак — досущ развалено осветително реле. Смътно усещаше около себе си хората от екипа на „Бърза помощ“. Те я преместваха, сваляха я от линейката, носеха я някъде, а студеният вятър брулеше лицето й. Чуваше воя на сирени и се молеше някой да ги изключи. Чувстваше се лека, лека — като перце. Изглежда, нямаше контрол върху тялото си. Не можеше да се движи.

Поклатеше ли се носилката, остри болки пронизваха корема и гърдите й. Боже, как й се искаше някой да премахне тези болки! Не съзнаваше дали очите й са отворени, но й се струваше, че вижда сивото небе. Вече влизаха в някаква сграда: небето се скри, а колелцата на носилката подскочиха върху някакъв праг и я раздрусаха. Пак я заболя.

Стори й се, че е вече в болницата. Тук навярно ще разберат какво й е направил Чайлз. Ще знаят как да я лекуват, нали? Почувства известно облекчение, страховете й заглъхнаха, но все мислеше за бебето. Ще знаят ли как да спасят бебето й?

Носилката на колела внезапно спря. Стана й студено. Струваше й се, че вятърът продължава да духа. Може би е близо до вратата?

Някой се приближи и я докосна по ръката, после опипа гърлото й. Усети студения метал на лекарска слушалка на гърдите. Опита се да се обърне и заговори човека, който правеше тези неща. Сигурно е лекар, каза си тя. Но в същия миг носилката пак се задвижи.

Над нея пробягваха флуоресцентни осветителни тела. Почти бе сигурна, че вижда белите панели на окачената таванна конструкция, насечена от светлини. Мярна й се лицето и част от престилката на човека, който дърпаше носилката отпред. Той и другите тичаха по някакъв коридор. Мярна се и лицето на медицинска сестра, която задминаха. Стори й се, че чу женски глас да казва:

— Бедничката!

Тогава загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, над нея неприятно и болезнено блестяха силни светлини. Изглежда, бе в операционна. Нечие лице се надвеси над масата — бе жена с дълги коси и зелена хирургическа маска.

— Няма защо да се безпокоите, госпожо Филдинг — рече жената. — Всичко е под контрол. Ще се оправите.

Усети маншета на апарат за кръвно налягане над лакътя. В същия миг игла се заби в другата й ръка — биеха й инжекция. До нея нечия ръка окачи стъкленица с течност — поставяха я на система. Отгоре се появиха повече лица. Зелени маски под внимателни, делови очи. Главата й се въртеше, усещаше се като в мъгла. Губеше чувство на ориентация, а бързите движения над и около нея усилваха този ефект. Болката в гърдите се появи отново, гадеше й се, стомахът я присвиваше.

Гласове бръмчаха наоколо, досущ досадни насекоми. Постепенно започна да различава думи и да разбира смисъла на разговора между хората от екипа.

— Кръвно налягане — 190 на 110.

— Пулс — сто и осем.

— Двадесет милиграма нормодин — поиска авторитетен мъжки глас. — Петдесет — лидокаин.

Стори й се, че долавя нещо далечно познато в гласа, но фразата бе кратка, а самата тя — замаяна, вниманието й — изцяло ангажирано с болката. Може би се лъже? Пък и откъде ще го познава?

Пъшкаше всеки път, когато някой я докоснеше. Болките се усилваха все повече и тялото й започна да се гърчи. Две сестри я притиснаха към масата.

— Десет милиграма морфин — извика лекарят.

След секунда усети пробождане в дясната ръка и разбра, че й слагат друго лекарство, вероятно за да неутрализират болката. Гласовете около нея бръмчаха все така, но вече почти неразбираеми. Разбираше отлично, че за нея се грижи медицински екип, че се вземат спешни мерки, за да бъде предотвратен ефектът на стореното от Чайлз.

Надяваше се, че не е много късно. От време на време осъзнаваше почти нормално какво става около нея, после пак се унасяше. В един такъв момент усети, че болката почти е изчезнала, тялото й е олекнало и като че тя няма никакъв контрол върху него. В главата имаше някакво неясно, затъпено усещане. Вероятно е от силните лекарства, помисли Лора. Нямаше нищо против, само да не се връща болката.

По едно време успя да си отвори очите и да различи част от околната обстановка. Същевременно дочу и откъслеци от разговора. Повечето бе специализирана медицинска терминология, която не й казваше много неща. Но две думи се натрапваха често:

— … акутна токсемия…

Останалото се губеше в общия фон на репликите и типичния за операционна шум с дрънчене на инструменти и работеща апаратура. Думата „токсемия“ обаче ехтеше в съзнанието й. Същата дума бе чула при смъртта на Дейна Ерън.

Опита се да заговори лекарите и сестрите, да им каже какво всъщност става с нея, но от устата й излизаше само неразбираемо мънкане. Силните успокоителни лекарства бяха притъпили функциите на говора.

Вдигна ръка и се опита да хване нечии пръсти или престилка. Лекарят до нея отблъсна ръката й, после повдигна единия й клепач и светна в окото с прилично на писалка, тънко метално фенерче.

— Успокойте се, отпуснете се — внимателно каза той. — Всичко ще се оправи.

Отново й се стори, че познава този глас, но откъде? И вместо този факт да я успокои, Лора се разтревожи.

— Елън, хайде… включете системата… — каза лекарският глас, — искам я приспана.

— Пет милиграма… — някъде отдалече рече женски глас.

— Започваме… двеста милиграма… пентобарбитал…

Опита се да заговори, но силните лекарства в организма й не позволяваха. Другият лекар — той май бе жена или не? — изшътка и притисна ръката й.

— Хайде… побързайте — обади се друг глас.

Пак усети убождане в ръката. Обърна глава и видя сестрата, която слагаше инжекцията. Анестезиологът малко зад нея нагласяше система. Бе жена. Лицето бе скрито зад маската, а очите бяха студени, незаинтересовани.

— Няма проблеми, всичко е под контрол — рече тя, когато усети върху себе си очите на Лора. Но гласът й съвсем не звучеше искрено и успокоително.

И този глас, както и мъжкият, й бе познат отнякъде.

— Ще оперираме. Веднага — кратко нареди лекарят.

Увереността в гласа му й даде надежда. Този човек, изглежда, си знае работата. Бе компетентен и самоуверен. Вероятно е разбрал къде е проблемът. Би трябвало вече да знае какво й е направил Чайлз.

— Петнадесет минути — обади се анестезиоложката. — Може би двадесет… Колкото да се подготвим…

Лекарствата постепенно я завладяваха. Виждаше мъгливо и разлято. Но все пак различаваше двамата лекари над нея с маски върху лицата.

— Трябва да извадим бебето — каза лекарят на двете сестри зад него. — То е причината за това състояние, както и за цялостния стрес на организма.

Лора чу тези думи добре и понечи да ги предупреди, че е още много рано. Дали то ще остане живо? Но пак не успя да проговори. Само пъшкаше. И никой не обръщаше внимание.

Зърна ръцете на лекаря. Той свали ръкавиците и ги захвърли в един леген.

— Да пристъпваме към дезинфекция — нареди той.

Анестезиоложката кимна.

Докато даваше указания на сестрите за операцията, лекарят свали маската. Лора виждаше разлято, а и светлините бяха прекалено силни. Примига няколко пъти и присви очи — така успя да фокусира поглед върху лицето му. И точно преди да излезе, успя да го види ясно.

Тогава и анестезиоложката свали маската. Лора се задъха от ужас: доктор Чайлз и доктор Ейсър отиваха да се подготвят за операцията.