Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

34

На следващата утрин не й се ходеше в клиниката. Още по-малко й се искаше да се среща с доктор Чайлз. Но се страхуваше от евентуалните последици за бебето. Не можеше да си позволи риска да го загуби. Още повече след снощния разговор с Дан. Вярваше, че бракът им ще оцелее въпреки онзи аборт от преди 13 години. Но ако сега с детето стане нещо, едва ли любовта на Дан ще издържи и на това изпитание.

Когато влезе, клиниката й се стори обезпокояващо пуста. Сигурно си е така винаги, но днес въображението ми работи на по-високи обороти, рече си Лора. Фоайето бе празно, по коридорите нямаше пациенти, не се мяркаха вечно забързаните по спешните си задачи сестри. Чуваше се само тихият съсък на вятъра отвън.

Тръгна към амбулаториите, но спря и погледна към родилното. Имаше на разположение няколко минути до уречения час. И възможност да се увери в нещо.

Закрачи по коридора и на ъгъла, откъдето се отиваше към кафенето и ресторанта, срещна охраната. Рой носеше димяща чаша кафе.

— Добро утро, госпожо Филдинг — поздрави той.

— Добро утро.

— Свързахте ли се с доктор Чайлз? Вчера, след като говорихме с вас, той пак ви търсеше.

— Да, видяхме се.

— Е, хубаво. Защото да ви кажа откровено, беше ми много ядосан, че не съм ви спрял. Така се бе напушил, че се уплаших да не му стане нещо. Трябва да ви е търсил по много важен въпрос.

Лора кимна неопределено и го отмина. Продължи към родилното отделение. Когато наближи сестринските стаи, усети, че трепери. Беше от нерви. Дали ще се получи?

— С какво мога да ви помогна? — попита я сестрата, която я пресрещна.

— Хм, вчера тук нали роди една пациентка?

— Да, имате предвид госпожа Паркър. Шърли Паркър. Тя е единствената, която ражда тази седмица.

— О, да. Госпожа Паркър. Бихте ли ми казали в коя стая е сега?

— Разбира се — в четири-А — и сестрата посочи към другия край на коридора.

— Дали е будна сега?

— Будна е. Тъкмо идвам оттам. Занесох бебето, защото пристигна господин Паркър.

— А то как е?

— Добре е, много добре. Момиченце е.

Лора се упъти към стаята на Паркър. Вратата бе полуотворена. Надникна вътре — родилката лежеше. Съпругът седеше на дюшека до нея, а бебето бе между тях двамата.

Момиченцето бе завито в бяло одеяло, но от вратата Лора чудесно виждаше лицето му. То розовееше, а живите очички любознателно шареха насам-натам. Дори от сравнително голямото разстояние Лора бе сигурна, че то си е напълно добре. Явно не беше от онези „продукти“ на Чайлз. Бе истинското…

Личеше си, че майката и бащата са много щастливи. Те говореха и закачаха бебето, а мъничкото същество весело махаше с ръчички. По бузите на Лора потекоха сълзи. Боже, как й се искаше тя и Дан да са на мястото на онази двойка вътре! С тяхното — истинското — бебе. Каза си, че нещата пък може и да се наредят. Ако си го вземат, всичко ще се нареди.

Ами другото? — запита се Лора.

Досега не бе успяла да вземе твърдо отношение по този въпрос. Чувствата й бяха смесени, недостатъчно определени. Не можеше да отрече, че и то е нейно дете, и то щеше да дойде от нея. Същевременно пък не можеше да забрави, че то не е заченато по нормален път. А може да има и отклонения…

 

 

В амбулаторията сестрата отметна Лора в болничния дневник, взе й кръв и излезе. Докато чакаше за инжекциите, тя се загледа в познатата снимка на стената с морския пейзаж някъде около Ванкувър. И така мислите й се насочиха към Ерин Аршембо.

Според Катърин Маккей, адвокатката от Сиатъл, тригодишното дете на Ерин бе убило кученце. Съседите твърдели, че детето не е напълно нормално и Лора можеше да го повярва. Обаче пък да убие кученце? Трудно бе да преглътне това като факт.

Не можеше да си представи Майкъл или Алиса да убиват куче. Но пък синът на Ерин е бил по-голям, нали? Чайлз се бе опитал да я убеди, че клонираните деца изостават в развитието си, но после, в течение на месеци, напълно компенсират. И ако синът на Ерин е типичен клониран пример, вече сравнително пораснал, що за компенсация е неговата? Лора се питаше какво ли би станало с него тепърва?

Опита се да си представи как ще изглеждат тези деца, когато пораснат — след 20 години например — и потрепери.

На вратата се почука. Влезе Чайлз. Лора никак не се изненада да го види, макар че той трябваше да я прегледа чак след седмица.

— Добро утро, Лора — поздрави той учтиво.

Тя кимна само.

Чайлз носеше спринцовките и разтвора за инжекциите. Остави ги на масата и седна, за да я прегледа. И двамата мълчаха, а Лора избягваше погледа му. Когато свърши с прегледа, лекарят започна да приготвя първата спринцовка и тогава заговори:

— Радвам се, че направихте избора си по този начин.

— Аз пък не знаех, че изобщо съм имала избор. — Този път гласът й се разтрепери от гняв. — За какъв избор подмятате? Изобщо не съм имала такъв!

Той премълча.

С мисълта за сина на Ерин все още в главата си Лора попита след малко:

— Убеден ли сте, че ще можете да различите бебетата?

— Определено.

— И със сигурност да ни дадете това, което трябва?

— Тестът е съвсем прост. Не може да създаде проблем. Вие решихте да вземете само едното ли?

— Тази вечер ще обсъдим с Дан този въпрос.

— Значи още не сте разговаряли с него, така ли?

Тя поклати глава, засрамена донякъде, че наистина не го е направила. Но все пак смяташе, че е постъпила правилно. Невъзможно бе да се говори по телефона за подобни неща. Важните неща се обсъждат лице в лице. Когато седнат днес следобед, ще вземат решението, така или иначе.

— Мислите ли, че ще е добра идея да му кажете? Дали ще иска да разбере?

— Грижата си е моя — рече тя троснато, ядосана, че Чайлз пак се бърка в тези изключително лични работи. — Вие се постарайте моите бебета да бъдат добре, а със съпруга си аз ще говоря.

Докато той правеше инжекциите, Лора почувства силна болка в ръката. Но реши, че тя е по-скоро продукт на въображението й. А ръката й гореше. Примигна и затвори очи. Не й се искаше да гледа седналия толкова близо Чайлз. В съзнанието й изплува образът на истинското бебе, давещо се в киселина. Малката му уста се отваряше в безмълвна болка, то жалостиво махаше към нея с ръчички за помощ.

* * *

Минаваше дванадесет и половина. Лора чистеше пиле в кухнята и се канеше да го пече на грил за обед. Дан щеше да дойде до час-два. Тя все по-често поглеждаше към часовника. Ужасно й се искаше Дан вече да е тук, да е научил всичко и огромното бреме на отговорността да не бъде само нейно.

Котакът задраска по задната врата — искаше да влезе. Лора отиде да му отвори и в същото време почувства тъпа болка в корема. Не бе типичната за ритащо бебе — с нея Лора бе вече добре запозната. Нямаше нищо общо и с гаденето, което я бе измъчвало преди месеци. Бе нещо ново и по-различно. Сегашното усещане на дискомфорт бе непознато за нея.

Не си го въобразяваше, бе сигурна — както бе ставало често преди, дори и днес при инжекциите. Усещането бе съвсем истинско. Не знаеше на що се дължи, не разбираше откъде идва болката и се тревожеше още повече именно затова. За щастие болките преминаха и тя се успокои. Може би не е нещо важно.

Но като се върна при мивката, където чистеше пилето, почувства силно замайване. Трябваше да се хване за крановете, за да не падне назад. Всичко премина след десетина секунди, но се появи силно главоболие, което особено болезнено усещаше зад очите. На всичкото отгоре започна и сърцебиене.

Опита се да продължи домакинската работа, но главоболието се изостри още повече, появиха се болки и в гръдния кош. Реши да поседне и почине. Имаше достатъчно време за готвене до идването на Дан. Няколко минути отдих вероятно ще ми се отразят добре, рече си Лора.

Влезе във всекидневната и седна до прозореца. Загледа се в къщата отсреща и в същия миг на алеята пред нея пристигна камион. Той бе с флоридски регистрация и номера. Принадлежеше на съпруга на живеещото там семейство. Мъжът слезе и заобиколи от другата страна, за да помогне на съпругата си да излезе. Лора знаеше, че жената е в първите си три месеца. Бременността й още не личеше, но май я понасяше тежко, защото изглеждаше изморена и безсилна. А може и да е от инжекциите — сутрешното гадене. Скоро ще привикне и ще й мине, рече Лора и се усмихна тъжно. Ако само знаеха истината!

Пак в главата й се завъртяха образите на онези деца: Майкъл и Алиса. Изглежда, от тях главоболието й се влоши, сърцебиенето се усили. Потрепери при мисълта за второто дете в нея. Защо всичко се бе объркало по този жесток и несправедлив начин? Защо не можеше да носи само едно-единствено, нормално и здраво бебе?

Но Дан ще измисли нещо. Той ще знае как да постъпи. Заедно ще вземат решение, ще оправят нещата. Само дано той пристигне по-скоро. Вече сигурно е в Алабама. Вероятно е оставил зад себе си Мобайл още преди час. Пак погледна навън, към улицата, с надеждата да зърне задаващата му се кола. Но улицата бе пуста, както и трябваше да се очаква. Все още бе рано.

Двамата отсреща вече се бяха прибрали в къщата. Отвън тя изглеждаше занемарена. Тревата наоколо бе придобила кафеникав оттенък. Листата по дърветата бяха опадали. Слънцето се бе скрило, вятърът гонеше мъртвите листа и един разкъсан вестник по улицата.

Лора се почувства самотна и уязвима. Внезапно, като мразовит повей, в съзнанието й се завъртя страшна мисъл. Чайлз винаги може да прави с нея каквото си поиска. Ако рече, ще й затвори устата завинаги. Няма кой да го спре!

Извърна се от прозореца и разклати глава в опит да разсее тези черни мисли. Самонавиваш се, Лора! — каза си. Пресилваш нещата, ставаш параноичка! Повтори си няколко пъти, че никой не може да я ликвидира така, за едното нищо. После Чайлз е лекар, а не гангстер, не и убиец, който „очиства“ научилите подробности за работата му пациенти.

Може би не пациенти, а техните бебета! Тази мисъл я стресна още повече. Ами да! Той има тази огромна власт над пациентките си. И затова не се страхува, че някоя от тях може да разкрие истината за тайните му експерименти в мазето!

Погледна нагоре по улицата. Нямаше я колата на Дан. Ставаше извънредно мъчително да седи тук и да продължава да чака. Нервите й бяха опънати до крайност. Стана и се върна в кухнята. Наля си чаша вода. Отпи. Световъртежът се появи отново — точно когато бе застанала над мивката. Започна и гадене, сърцето й затупа така яростно, че се уплаши не на шега. Да не започва инфаркт? Седна до масата, опря лакти на нея, затвори очи, отпусна глава. Постепенно неразположението отшумя.

Реши, че няма опасност от инфаркт. Но оставаха опасенията, че става нещо странно и ненормално: тези пристъпи се повтарят вече два пъти за сравнително съвсем кратко време! Досега подобно нещо не й се бе случвало. Изведнъж усети, че се затруднява в дишането. Обля се в пот. Въпреки че температурите бяха ниски, къщата направо мразовита, тя се потеше изобилно. Да не би да е хванала грип? Или някаква инфлуенца?

Стана и погледна навън. Дан вече не идва ли? Не, на алеята отпред имаше само жълти листа. Тогава усети, че й се вие свят. Болката в гръдния кош стана нетърпима, пронизителна, така жестока, че я прегъна на две. И остана в тази поза — почти не можеше да си поеме дъх, хвана се за стола и замръзна на място.

Напрегната ужасно, с мъка успя да поеме дъх след малко. Въздухът бе хладен и сякаш я ужили, когато влезе в дробовете. Погледна нагоре — стаята се клатеше, сякаш бе в лодка в морето, сред бурни, разлютени вълни, досущ като онези в снимките на Чайлз.

И внезапно разбра.

Чайлз.

Инжекциите.

Той ми е дал нещо!

Обзе я неистова паника. Вероятно я е отровил. Какво ти вероятно! Със сигурност я е отровил! Тези симптоми не са случайни. Нито нормални. Усещанията не са като на бременна. Сутрешните инжекции трябва да са съдържали нещо повече от хормоните.

Опитва се да ме убие!

Не, не, едва ли, каза й другата Лора. Нали се бяха договорили, сключили споразумение? Тя ще си мълчи, в замяна той ще й помогне бебето да е здраво.

Стоеше прегъната до стола, объркана, замаяна. Държеше се за облегалката му, опитваше се да повярва, че е сбъркала, че има някакво логично обяснение. Но колкото повече се мъчеше да си внуши това, колкото повече неубедителни извинения намираше, толкова повече се усилваше болката, толкова повече се влошаваше световъртежът. Затрудни се и зрението й. След няколко секунди вече почти нямаше сила да се задържа права.

— Боже мой, мили мой Боже — мълвеше тя с последни усилия.

Вече не можеше да отрича истината: той наистина се опитваше да я убие.

Тогава като в мъгла съзря телефона — на стената в отсрещната част на кухнята. Разстоянието до него й се видя безкрайно, далечно… Напъна се да поеме дъх и тръгна към него. Едва не падна — залитна силно, още щом отмести ръце от облегалката на стола. С дясната ръка успя да се залови за мивката. Това я задържа за миг. Повдигаше й се, стори й се, че ще припадне. Краката почти не я държаха.

Съсредоточи вниманието си върху телефона — бе само на около два метра от нея. Застина за миг, за да събере последни сили, и се хвърли към него. Залитна и се удари в стената, събори слушалката и тя увисна на жицата. Подпря се на хладната стена и затвори очи. Главата й се маеше, всичко наоколо се въртеше в някакъв бесен танц.

Сърцето й пак затупа бързо. Симптомите се повтаряха — много прилични на настъпващ инфаркт. Този път потта бе още по-обилна и изби през дрехите й. Дланите й бяха мокри и лепкави. Едва различаваше дългия шнур и слушалката, провиснала почти до пода. Хвана жицата и затегли към себе си. Така малко по малко се добра до слушалката. Беше много тежка, но успя да я задържи. Присви очи и цифрите на бутоните постепенно дойдоха на фокус. Най-лесно се виждаше деветката. Натисна я.

Ужасна болка разкъса стомаха й. Бе съкрушителна и Лора изпищя. Тогава и краката й поддадоха. Хвана се за телефонния апарат в отчаян опит да се задържи, но част от пластмасовата кутия се отчупи и тя се свлече на пода.

Вече дишаше с огромно усилие. Силата я напускаше също като течност, която се излива от тялото й. Погледът й попадна върху телефона. Трябва незабавно да повика помощ или я очаква сигурна смърт… и тогава Чайлз ще постигне целта си — ще й затвори устата завинаги!

С последни, върховни усилия се изправи, като се облягаше на стената, и така успя да застане точно пред панела с бутоните. Едва виждаше, затова допря лице в него и с мъка откри единицата. Не усещаше пръстите си, но някак си успя да натисне единицата два пъти. После се отпусна на колене на пода. Слушалката падна до нея. Вече нямаше сили да я поеме.

— Девет-едно-едно — тук Бърза помощ — бодро се обади женски глас.

Но Лора почти не я чу. Бе прекалено слаба дори да говори. Загуби съзнание и падна по очи. Последното нещо, което зърна, преди да потъне в мрака на небитието, бе безухата котешка глава, гледаща я втренчено от ъгъла на стаята.