Кип Ланджело
Клиниката (40)

39

Дан пак се взря през прозореца — навън към отсрещната къща. Лора сигурно е там. Къде другаде да е?

Вече бе доста обезпокоен. Дали е добре? Трябва да провери, да я намери. Налага се да говори с нея, и то веднага. Сериозно се бе разтревожил, след като прочете онези изпратени по факса статии. Трябва час по-скоро да се увери, че с Лора всичко е наред. Потрепери, като отново помисли за починалите жени, за уродливите деца. Боже мой! Ами съобщението, което Лора бе оставила на телефонния секретар вчера!? Думите й звучаха в съзнанието му непрекъснато. Тя говореше за проблем… за бебето, за клиниката. Искаше незабавно да се махне оттук. Обади ми се… Не, недей… Аз се прибирам, тръгвам веднага. Ще ти се обадя…

Тогава тези думи му бяха прозвучали странно, безсмислено. Но сега внезапно смисълът им ставаше болезнено ясен. Тя бе научила за Чайлз по някакъв начин. Дори и преди днешните материали по факса.

Боже мой, Дан! — бе шепнала по телефона вчера. Дан… страх ме е… бебетата… Зов за помощ бе отправила към него тогава!

Сега пък се замисли върху последната, изречена с явен ужас дума: бебетата.

Бебетата… бебетата… бебетата…

Върна се при бюрото. Ще се обади на съседите отсреща. Поне да провери дали тя е там. Видя, че факсът продължава да работи. Отпечатваше следващия лист. Пак бе фотокопие на статия със заглавие „Тригодишно момче убива куче“.

Дан се поколеба. Какви са тези неща? Удивително! Нищо не разбираше. Но нямаше време да чака факса. Трябваше незабавно да намери Лора.

Пак затърси телефонния номер на съседите по бюрото. Не им знаеше фамилията, но си спомни, че Лора бе споменала нещо за филипинци. Или латиноамериканци? Беше ли му казала някакво име? Дори не знае какво да търси…

После изплува някакъв смътен спомен, че жената не е американка, а съпругът е. Да, морски офицер, американец. Добре де, ами ако е от полски произход? Или италиански, или ирландски? Намери някакви листчета с номера по тях. Търсеше име с военен чин отпред. Но не намери.

Отправи поглед към факса. Статията за момчето, убило куче, бе свършила. Сега вървеше друг лист. Дан се зачете. Тук не се споменаваше за същата клиника, нито за лекар на име Нифейр. Имаше ли някаква връзка между тази информация и предишните? Защо ли Лора се е интересувала от това момче? Нямаше отговор на въпроса, но статиите го тревожеха.

Захвърли листа и се върна при прозореца. Дано Лора вече се връща? Но я нямаше. За бога, какво става? Повече не можеше да чака! Излезе, изтича по стълбите на чардака и пробяга по алеята към съседната къща. Коли не минаваха. Пресече улицата, доближи къщата и натисна звънеца. Чу се сложен мелодичен звън, напомнящ стара американска песен.

След мъничко вратата се отвори и на прага застана висок, строен и атлетично сложен мъж с късо подстригана коса и фланелка с емблемата на „Бъфало Билс“.

— Чували ли сте по-идиотски звънец? — пошегува се той.

Дан се усмихна насила и кимна. Този човек бе с нюйоркски акцент. Отзад в къщата кънтеше високо пуснат телевизор.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита мъжът.

— Аз съм Дан Филдинг — посочи Дан назад с ръка. — Съпругата ми Лора живее срещу вас.

Изражението на човека се промени внезапно: от любезна учтивост — в израз на съчувствие и загриженост.

— О, здравейте — рече той. — Как е съпругата ви?

— Добре, благодаря. Случайно да е у вас?

— Тук ли? — Мъжът го загледа със смаяно изражение.

Дан обясни:

— Току-що пристигам от Ню Орлиънс. Колата й е пред къщата, но нея я няма. Не ми е оставила и бележка. Помислих, да не се е отбила при вас на приказки или що ли?

Изсмя се нервно, защото интуитивно започна да усеща, че нещо определено не е наред.

— Та си рекох — къде ли може да бъде? Вие нали сте единствените съседи наблизо?

На вратата се появи и съпругата. Бе стеснителна млада филипинка.

— Миличка, господинът е Дан Филдинг. Съпругът на съседката отсреща.

При тези думи и нейното изражение се промени. Тя също придоби загрижен вид.

— Значи не знаете, така ли? — попита мъжът.

— Какво да зная?

— Ами вашата съпруга… хм, не беше много отдавна… отведоха я с линейка.

— Отведоха ли я? Но кой? Къде? Какво се е случило?

— Не знаем какво точно е станало. Видяхме линейката. „Бърза помощ“. Изглежда, съпругата ви я бе повикала. Прескочих отсреща точно когато екипът я изнасяше на носилка. Беше в безсъзнание.

— А те казаха ли ви нещо? Тя как се чувстваше?

— Наистина не мога да ви отговоря! Тя не бе в съзнание… много съжалявам.

— Но къде я отведоха? Къде е тукашната болница?

— Болницата е в съседния окръг, но не отидоха в нея. Очевидно бе повикан и нейният лекар или той се е обадил… не зная точно как е станало, но той наредил да я откарат в клиниката.

— За доктор Чайлз ли говорите?

— Ами да, предполагам, че за него става дума. Тя нали е негова пациентка? Мисля, че сме я виждали със съпругата ми веднъж или дваж в клиниката, нали, миличка?

— А хората от екипа не ви ли казаха какво се е случило с нея? Или какво е състоянието й?

— Някой спомена нещо за токсини, токсично… нещо подобно, не чух добре какво говореха.

— Токсемия? Да не са говорели за токсемия?

— Май че да… Да! Тази дума споменаваха. Знаете ли какво означава тя? Аз защото не им разбирам много на тези неща.

— Да, зная какво означава — съкрушено рече Дан. — Значи тя със сигурност е в клиниката, така ли?

— Така ми казаха. Надявам се да се оправи.

— Благодаря — бързо изрече Дан и хукна назад. Още не бе пресякъл улицата, когато в съзнанието му думите на мъжа знаменателно се кръстосаха с информацията от прочетените преди малко статии. И тревогата му се превърна в паника. Затича още по-бързо, влезе в колата и потегли, без дори да заключи къщата. Клиниката бе на десет минути път с превозно средство. Молеше се непрестанно да не закъснее.