Кип Ланджело
Клиниката (19)

18

Макар и уморена от пътуването, Лора отиде в център „Нов живот“ направо от гарата. Трябваше да даде кръв за ежедневните изследвания и да й сложат редовните инжекции. Амбулаторията затваряше привечер. Бе пропуснала сутрешния си час и сега се налагаше постоянната й сестра да я вмести в другия си график. Затова седна да почака на скамейките пред кабинетите и се заговори с една от новодошлите пациентки. Бяха й правили изкуствено оплождане в понеделник и жената мислеше само за едно: дали процедурата ще излезе сполучлива. Подобно на Лора и тя бе имала проблеми с броя на яйцеклетките.

— Доктор Чайлз каза, че има множество успешни случаи на изкуствено оплождане само с една зигота — разправяше тя, когато се появи Гейл. — И сега стискаме палци, дано накрая успеем да си родим.

Лора тръгна след Гейл, като си мислеше за думите на тази жена. От ума й не излизаше и разговорът с Роджър Кинкейд и въпросите, зададени му от Джени за броя на зиготите на Пола.

Сестрата я накара да се качи на кантара, после й измери температурата и кръвното налягане. Изведнъж нещо хрумна на Лора и тя попита Гейл:

— Мисля си дали помните колко зиготи ми имплантира доктор Чайлз през юли?

Сестрата се разсмя:

— Как така се сетихте за това сега? Странно ми се вижда.

— С мъжа ми онзи ден се хванахме на бас за броя — обясни Лора и насилено се засмя. Опитваше се всичко да изглежда съвсем естествено и случайно. — Аз му казвам, че беше само една, а той настоява, че били повече. Та си викам, чакай да питам сестрата. Става дума за обед с раци, хей! — добави тя и леко намигна.

Гейл пак се засмя, докато нагласяваше спринцовките за вземане на кръв.

— Иска ми се да ви помогна, госпожо Филдинг, но наистина не зная.

— О, ами то сигурно е отбелязано в болничния ми картон — невинно изтърси Лора и посочи към оставената на съседната маса папка.

— Не и в този. Тук записваме само резултатите от ежедневните кръвни проби и прегледите от деня на забременяването ви насам. Всички процедури, прегледи и изследвания преди това, включително и броят на зиготите, за които питате, са в досието ви при лекаря.

— Ще ви бъде ли много трудно да ми проверите този факт? — помоли Лора.

Гейл се замисли, после рече:

— Не се предполага ние, сестрите, да влизаме в лекарските кабинети, но пък да ви кажа — докато изчакваме резултатите от кръвните изследвания, аз ще опитам да надникна.

— Благодаря. Ще ви бъда много задължена.

— Е, още е рано за благодарности. Може наистина да ви струва един обед с раци.

И сестрата излезе, а Лора усети, че ужасно й се доспива. Денят се бе оказал дълъг, изморителен. А предишните няколко дни бяха дори още по-тежки. Не се бе наспивала от смъртта на Джени, нощите след катастрофата бяха минавали в мисли за нея. Може би довечера ще успее да си навакса?

Изпълнена с досада и нетърпение, в очакване на завръщането на Гейл, Лора се огледа — дали наоколо няма нещо за убиване на времето? Погледът й падна върху папката на масата. Защо да не хвърли едно око на съдържанието й? После се отказа. Защо пък сестрата ще я лъже за подобни неща?

На стената над бюрото висеше една от фотографиите на Чайлз. Пак същият морски сюжет, рече си Лора. Както и другите му снимки, окачени във всички кабинети и чакални. Е, различават се по дребни неща. На тази например валеше, небето бе сиво, подобна на цвят бе и морската вода. Скалите бяха в по-тъмен нюанс на сивото, почти оловни. Някои от тях, островърхи и високи, стърчаха направо от пясъка, като зъби на полузаровено чудовище. Хора нямаше, нито пък птици или растителност. Само грубо очертаните каменни грамади и разбиващите се видимо мощни вълни в тях.

В лекарските кабинети трябва да се слагат картини или снимки с леко, приятно съдържание, помисли си Лора. Нещо в меки цветове, приятни тонове — да успокояват пациентите. Чайлз обаче очевидно има други виждания. Може би са свързани с егото му, или що ли? Да показва творбите си с гордост, както и онова празненство с родените в клиниката му деца може би? Да, май че на първо място при него е егото. Но пък какво лошо има в това, когато един човек е отличен професионалист? Чайлз е помогнал на толкова много семейства и сто на сто се гордее с тези си постижения. Напълно разбираемо е да ги излага на показ. Вероятно се гордее и със снимките си. Макар и те да не са толкова важни и значителни, колкото лекарските му усилия. Е, дребен поклон пред егото, засмя се вътрешно Лора.

Пак се загледа в снимката и внезапно реши, че нещо в нея не е както трябва. Странно… Но какво е онова неуловимо нещо, което я вълнува, а тя не може да го назове с точното му име? Защо има усещането, че фотографията не е наред?

Някой почука леко на вратата. Тя се извърна, решила, че Гейл се завръща с иглите и с информацията за зиготите. Но вместо сестрата в стаята влезе доктор Чайлз.

— Здравейте, Лора — поздрави я той.

— О, доктор Чайлз, добър ден. Не очаквах да ви видя преди следващия понеделник.

— Хм, сестрата докладва, че през последните няколко дни кръвното ви налягане е било над нормата, а днес сте изглеждали особено изморена. Исках да проверя как се чувствате?

— Благодаря ви за загрижеността. Но се чувствам напълно добре. Преди няколко дни почина моя приятелка. Може би нейната смърт си е казала думата.

— О, съжалявам.

— Вчера бях в Ню Орлиънс за погребението, а днес рано се върнах с влака. Пътуването май ме е поизморило.

— Не е хубаво да пътувате толкова, Лора. Във вашето състояние съвсем не е препоръчително. Настоявам да почивате колкото можете. Естествено, при загуба на близък човек е напълно разбираемо да отидете на погребение, но нищо повече!

— Да, прав сте, доктор Чайлз. Пък и в близко бъдеще не планирам никакво отдалечаване от клиниката.

— Радвам се.

— А във всяко друго отношение се чувствам добре, особено като се имат предвид въпросните обстоятелства. Благодарна съм ви за вниманието, но не е било нужно да се разкарвате специално заради мен.

— Вероятно е така. Но тъй като вече съм тук, нека да ви прегледам набързо.

Постави й апарата за кръвно налягане, измери го, провери й пулса, допря слушалка на корема й и след малко се изправи с доволно изражение:

— Всичко изглежда наред. — Прибра си слушалката и заобиколи масата. — Резултатите от амниоцентезата ще дойдат до няколко дни. Тогава ще научим и пола на плода. Искате ли със съпруга си да го знаете предварително или предпочитате да изчакате раждането?

— Предпочитаме да го научим предварително. Но нека да изчакаме мъжът ми да дойде и тогава да ни кажете — когато сме заедно, нали?

— Да, да, чудесна идея. Така е много по-хубаво.

Докато й помагаше да легне на гинекологическия стол, той между другото попита:

— Близка ли ви беше?

— Прощавайте, не ви разбрах? — учуди се Лора.

— Питам за покойната — отвърна Чайлз, като си поставяше ръкавици. — Дали ви е била много близка?

— Да, човек, когото познавам от много години. Бе първата ми клиентка, когато постъпих на работа в адвокатската кантора. Вие сте се срещали с нея веднъж.

— Така ли? — изненада се лекарят.

— Да, името й бе Джени Хопкинс — писател, журналист. Идва тук през лятото, за да ви интервюира. Бе започнала да пише статия за безплодието при жените.

Чайлз я изгледа внимателно. На Лора й се стори, че той си спомня добре за Джени. Но отговорът му бе:

— Мисля, че не си спомням подобна личност.

— Тя ми разказа за идването си: същия ден сте били много зает и сте й отделили съвсем малко време.

Чайлз кимна:

— Напълно е възможно. С толкова много хора се срещам всеки ден. Ако е било еднократна и кратка среща преди няколко месеца, както ми казвате, вероятно съм я забравил.

После насочи вниманието си към прегледа и двамата замълчаха. Лора лежеше, притихнала, и се чувстваше неразбираемо неловко и некомфортно с лекаря днес. Освен това пак се появи неприятното чувство, че нещо съвсем не е наред.

Обяснението дойде, когато той завърши и я погледна. Тогава Лора разбра. Гледаше го, докато приготвяше инжекциите и изражението на лицето му й каза всичко: бе я излъгал, когато й каза, че не помни Джени.