Кип Ланджело
Клиниката (14)

13

Седмиците минаваха бавно.

Дойде септември. Бременността още не личеше, но усещаше, че дрехите започват леко да й стягат. Наложи се да отпусне колана на шофьорската седалка в колата. При всяко изкачване на стълби се запъхтяваше. Плодът в нея растеше.

Дан пропусна няколко уикенда. Пак имаше извънредни поръчки. Чуеше ли гласа му по телефона в петък с поредното обяснение, че няма възможност да дойде, Лора ставаше все по-тъжна и потисната. Обръщаше се към работата си. Това помагаше и я отвличаше от черните мисли. Налагаше се доста да говори по телефона с колеги, клиенти и приятели от Ню Орлиънс, но все пак тези контакти не можеха да преодолеят изолацията и чувството й за откъснатост от света.

В началото на октомври вече нищо от старите дрехи не й ставаше. Тогава отидоха заедно с Шарлот до Монтгомъри и подновиха гардероба й от магазините за бременни. Застанеше ли пред огледало, наедрелият й корем предизвикваше смесени чувства. В утробата й се осъществяваше отдавнашна мечта — растеше детето й и това бе същинско чудо, преизпълващо я с радост. Същевременно тялото й се обезформяше все повече и повече и тя с тъга констатираше, че сега едва ли може да се нарече привлекателна.

Дан пристигна някъде към средата на октомври и когато двамата си легнаха вечерта, широко разперил пръсти, той постави ръка върху корема й и нежно я нарече „миличката ми дебеланка“. Лора отлично разбираше, че в тези думи се съдържа много обич, а не обида, но въпреки всичко те оставиха у нея неприятно чувство и усилиха несигурността й.

Същия уикенд валя почти непрекъснато. Лора се бе надявала да се поразходят по околните шосета. С носталгия си спомняше за онзи чудесен излет в началото, когато си купиха праскови и компоти от масата без продавач. Как само й се искаше отново да преживеят нещо подобно — така забавно и хубаво… да събудят старите чувства. Но лошото време ги принуждаваше да си стоят на сухо.

Местният телевизионен канал предаваше съботната футболна среща между щатския отбор на Луизиана и екипа на Флоридския университет и Дан се загледа с интерес. Когато обаче стана ясно, че луизианските „Тигри“ падат, той изключи апарата и полегна да почине. Лора изпра някои неща, приготви вечерята и после седна пред компютъра. Така се изнизаха около два часа и тя с тъга реши, че все едно е сама.

В неделя Дан си намери работа в двора, а после двамата заедно прегледаха сметките. По-късно погледаха заедно филм с Бети Дейвис, но времето безмилостно изтичаше — бе време Дан да се връща в Ню Орлиънс.

И ето — Лора пак стоеше на чардака, а Дан правеше маневра да изкара колата от алеята. Той помаха с ръка и й изпрати въздушна целувка. Явно не внимаваше какво има зад него и в същия миг и двамата чуха звук, от който на Лора й стана лошо. От мястото, където бе в момента, задната част на колата не се виждаше, но тя непогрешимо позна, че мъжът й е прегазил някакво животно.

Дан изгаси двигателя и излезе да види какво бе станало. Лора слезе от чардака и се запъти към него. Той се наведе и като видя какво бе направил, се облегна на автомобила с виновно изражение.

— О, за бога… и аз къде ли гледам…

Лора бе вече съвсем близо.

— Има ли нещо? — попита го тя.

— Чакай, чакай, миличка… не идвай тук — вдигна ръка към нея той.

Но Лора не спря и когато стигна края на малката алея пред къщата, веднага зърна бялата козина зад колата. Изпъкваше съвсем очебийно на черния асфалт, сред локвичка кръв. Позна го на мига. Филикс лежеше там — мъртъв.

Извърна се, потресена. Дан притича до нея и я прегърна.

— Ужасно съжалявам, мила — виновно избъбри той. — Изобщо не го видях.

— Зная — глухо рече тя. — Грешката не е твоя.

Постояха заедно малко. И двамата мълчаха. После Дан смутено каза:

— Моля ти се, прибери се вътре.

Тя едва кимна.

Той я хвана под ръка и я изпрати до чардака, а след това тръгна да търси лопата в задния двор. След малко се върна, прибра мъртвата котка и я отнесе до контейнерите за боклук. Лора чу как котешкият труп избумтя на дъното на полупразния съд и получи усещането, че този звук сякаш се отрази в дъното на стомаха й. Дан постави капака, прибра лопатата, целуна съпругата си за довиждане и замина.

Мина време. Тъмата бавно поглъщаше околния пейзаж, а мрачното чувство за загуба не напущаше Лора. Филикс вече го нямаше и това я потискаше. Стопли остатъка от вчерашното пилешко и си направи салата с картофи. Тази вечер къщата изглеждаше ужасно пуста. И празна. Дяволската котка й липсваше — много повече, отколкото би предположила, че може да й липсва случайно животно, което бе видяла и подслонила преди няколко месеца. Макар и Филикс да не бе от любвеобилните, тя пак мислеше за него като за свой домашен любимец. Нали той бе единственият й другар в тази пустош тук? Сега бе пак сама. Знаеше, че ще успее да преодолее това чувство на празнота. Но щеше да й трябва малко време. Може би трябва да си вземе друга котка? — питаше се, седнала на кухненската маса. Реши утре да се отбие до местния клон на Дружеството за защита на животните и да провери дали имат някоя котка, която да приюти.

Тъкмо бе привършила с вечерята и ставаше, за да измие чиниите, когато отвън долетя неясен шум. Той я стресна. Седна пак на стола и се вцепени, наострила уши. С настъпването на нощта вятърът се бе усилил и сега силни струи въздух свистяха и съскаха сред клоните на дърветата около къщата. Те се извиваха и пращяха под напора и тя за миг реши, че вероятно това е причината за чутия звук.

Но ето! Сега съвсем отчетливо шумът долетя отново. Не, не бяха клоните. Бе съвсем близо до стените на къщата. Звучеше като от жива твар.

И пак го чу! Нещо се движеше… или по-скоро се влачеше? Не бе сигурна. Стори й се още, че чува нещо подобно на съскане. Все по-близо… откъм задната част на чардака.

Замръзна на място и се загледа към кухненския прозорец. Тънките, прозрачни пердета едва скриваха катранения мрак навън. И да имаше някой там, надничащ, дебнещ, надали щеше да го види.

А шумът прозвуча пак. Нещо драскаше по дъските, вече близо до кухненската врата. Обърна очи натам и се вгледа в нея. Изведнъж й се стори, че дъсчената врата прозира! За бога, бълнува ли, що ли? Напрегна памет — дали я бе заключила?

Шумът бе още по-близо.

Този път бе сигурна, че навън се движи нещо по-дребно. Не бе човек, макар че звукът отекваше из празната къща достатъчно силно. По-вероятно е да е някакво малко животно, нали?

Или пък… лазещо бебе? Боже! Откъде й дойде тази налудничава мисъл?

Кррръц! Още по-близо, нещо драска ли, драска по дъските на чардака.

И пак тишина…

Мина известно време, без да се чуе каквото и да е. Запита се дали онова нещо не си е отишло? И в същия миг то задраска по вратата, този път отчаяно, трескаво. Звукът нахлуваше в къщата натрапчиво и отекваше, а Лора цялата се разтрепери.

Ясно си спомни, че Филикс бе драскал по вратата по абсолютно същия начин — когато искаше да влезе. Но Филикс бе мъртъв!

Пак се задраска. По-силно, по-високо. Каквото и да бе онова нещо, то искаше да влезе.

Трепереше, обзета от несигурност. Дали може само да си отвори и да влезе? Стана и се доближи до вратата, провери дали е пуснато резето.

Да, беше заключено, но това не я успокои. През процепа под вратата полъхна нощният въздух — влажен, мразовит; полази по кожата й и тя изтръпна още повече. Затаи дъх, неспокойна, напрегната. Прозорците издрънкаха — вятърът ги раздруса.

Трябваше да разбере какво бе онова нещо отвън, за да може да вземе решение как да постъпи. Посегна към ключа за електрическите крушки на чардака. Той бе хладен на допир. Завъртя го, светлината обля външното пространство, но пак не се виждаше нищо. Внимателно разтвори пердетата и надникна.

Осветлението не бе чак толкова добро — сега то й се стори жълтеникаво, оскъдно. Нейде отвъд алеята се чернееше гората. Дотам светлина не стигаше. Лора притисна лице към стъклото и напрегна очи да види какво има ниско долу — пред самата врата.

То се показа така внезапно, че Лора се стресна и почти загуби дъх. Когато го разпозна, още повече се уплаши. За миг се вцепени, напълно безпомощна. Та това бе невъзможно! Нелепица някаква?

Съществото, което се взираше в нея отвън, бе котка, собствената й котка — с празни, червеникави очи и лишено от жизненост изражение. Същата бяла котка, с оранжеви петна, която бе прибрала преди три месеца. Същата, която Дан бе прегазил тази вечер. Същата, която бе безсъмнено мъртва преди няколко часа, изтекли за Лора като няколко минути.

Уплашена, по-скоро удивена, Лора гледаше към Филикс и не знаеше какво да направи. Изминаха няколко секунди, после тя колебливо открехна вратата и го пусна да влезе. Клекна, за да го огледа. По тялото му никъде не се виждаше нито кръв, нито следи от автомобилни гуми. Филикс си бе напълно здрав. Истинска загадка!

Той остана до нея само секунди, после прекоси кухнята и влезе в съседната стая. Дори не куца! Какво става тук? — хвана се за главата Лора.

Котаракът потъна във всекидневната. Лора стоеше на същото място, втрещена и неспособна да намери обяснение на случилото се. Определено помнеше локвичката кръв около безжизненото котешко тяло на пътя в късния следобед. Нито пък можеше да забрави ужасяващия звук, когато задната гума на колата бе минала през него. Ами гадното издумкване, когато Дан хвърли трупа в кофата за боклук? Не е възможно Филикс да е жив сега, камо ли в такова чудесно здраве, повтаряше си тя отново и отново.

Последва животното във всекидневната и пак се взря в него. После се върна при вратата. Трябваше да си обясни загадката.

Навън още повече бе захладняло. Бе доста по-студено от нормалното за средата на октомври. Бррр — потрепери, когато стъпи на чардака и се загледа към контейнерите за боклук, оставени на края на алеята. А онзи, в който Дан бе пуснал Филикс, бе изправен, при това със затворен капак. Направо нищо не разбираше. Как бе възможно… Ако котката се бе освободила по някакъв начин, то поне капакът трябваше да бъде отворен, а контейнерът — най-малкото съборен. Тези кофи не бяха големи — едно животно лесно можеше да ги преобърне. Но въпросният си стоеше там — непобутнат, прав.

Лора изви глава и погледна назад към къщата и вътре в стаята. Ето го котарака там — по средата на кухнята, вгледан в нея. В следващия миг се извърна и скочи на любимото си място — на перваза на прозореца. И пак извърна поглед към нея.

Лора отново погледна към кофите за боклук. Да, определено, капакът трябва да е отворен, може би на земята. Нищо не разбираше.

Сега трепереше още повече от студа, но решена да научи истината на всяка цена, тя слезе по стълбите и колебливо запристъпя в мрака. От чардака по алеята падаше достатъчно светлина, колкото да вижда целта си — контейнерите. Нощта бе тиха, като не смятаме шума на вятъра в дърветата и скърцащите клони, които понякога изтракваха, досущ като опашка на гърмяща змия. Тя разпознаваше този звук и той я стряскаше още повече.

Бавно наближаваше към кофите и започна да усеща неприятна миризма. Съвсем близо вече я разпозна: направо смърдеше на нещо гниещо, дори и през капака. Страх я бе да го помести, но нали затова бе дошла? Трябваше да го вдигне. Хвана металната скоба и мигом отдръпна пръсти — сякаш бе докоснала лед. Отново се разтрепери, чувстваше се несигурна на краката си.

Стисна ноздри с два пръста и задиша през устата. Сега не смърдеше толкова много. С другата ръка бавно отмести капака.

Разлетяха се гадни, едри мухи. Вонята стана нетърпима и тя усети, че й се повдига. Светлината, макар и съвсем слаба, проникваше до дъното на контейнера и Лора с усилие на волята се надвеси над него. На дъното лежеше безжизнена бяла котка с оранжеви петна по оцапаното с кръв кожухче. И тя нямаше уши.

Телефонът в къщата започна да звъни. Да не е Дан? Рано е да се е прибрал, но кой знае? Шосетата са празни, трафик няма, може да е стигнал и се обажда да й каже, че всичко е наред — жив и здрав е. Отново се взря в мъртвото животно, пусна капака на място и се забърза към чардака. Само за едно обяснение се досещаше: че е възможно да има две котки — идентични близнаци. Чак пък толкова еднакви — и двете без уши? — питаше някакъв скептичен глас в съзнанието й. Само това можеше да обясни нещата логично, но чувството, че цялата работа е извънредно странна и обезпокоителна, не я напускаше.

Прибра се в къщата, затвори вратата и веднага отправи поглед към котката на перваза. Онзи котак там Филикс ли е? — чудеше се тя. Или Филикс е мъртъв и лежи в кофата за боклук? Сега пък тази мисъл я обезпокои — бе пуснала непозната котка у дома. Нещо като натрапник — не можеше да избие това усещане от главата си.

О, ама това са глупости, Лора! Занимаваш се с дивотии — решително си повтаряше, докато крачеше с бързи стъпки към телефона. Естествено, че котаракът е Филикс, той трябва да е — нали лежи на същото място — любимото му? Пък и да не е той, какво от това? Само една котка, какво има да й се плаши? И да са близнаци, пак добре. Така де!

Вдигна слушалката с нетърпение, щеше да разкаже на Дан за котките, да се посъветва. Но вместо неговия глас отсреща долетяха отчаяни женски викове:

— Помогни ми, Лора, помогни… Помощ!

Гласът бе на Шарлот Уилър.