Кип Ланджело
Клиниката (23)

22

Отпред стоеше голям надпис: „Дом «Удридж» — достоен живот с нашата помощ“. Сградата бе на около 60 метра от пътя, частично скрита зад красиви борови дървета. Много повече приличаше на частна къща, отколкото на някакъв вид приют. Около постройката се ширеха големи зелени площи и градини, леко потъмнели на цвят от зимния мраз, сред група дървета бяха поставени удобни пейки, имаше басейнчета и къщички за птици, а по средата — голям фонтан.

Лора мина по широка алея и спря пред сградата. Там бяха паркирани около десетина коли. Часът бе пет и четвърт и вече се смрачаваше. Усети вятъра, когато излезе от колата. Поколеба се за миг, преди да влезе. Не знаеше какво точно да пита, как да постъпи. Какво можеше да открие в този дом? Не бе сигурна, но пък бе минала доста път, затова нямаше намерение да се връща, без да си опита късмета. Все пак нещо бе накарало Джени да дойде тук.

Влезе в малкото фоайе и веднага усети тежката миризма на силни дезинфекционни средства. От скрити в тавана говорители долиташе тиха музика. Жена на средна възраст седеше на канапе, поставено отляво, и говореше с момиче, явно страдащо от синдрома на Даун. И двете погледнаха към Лора и й се усмихнаха.

Мина санитарка в бяла престилка с количка, върху която бе натрупано замърсено бельо, чаршафи, кърпи. Тя се скри в един от трите коридора, които започваха от фоайето. В дъното му се намираше рецепцията, а зад нея имаше стая, очевидно нечий офис, с отворена в момента врата. На гишето нямаше никой, но в офиса Лора забеляза мъжка фигура. Човекът говореше с възрастна двойка. Когато приближи, тя долови и гласа му. Убеждаваше хората, че някоя си Бет ще се чувства отлично тук. Той забеляза Лора и й хвърли бърз поглед. Направи и жест, който искаше да каже, че ще й обърне внимание след малко.

Лора застана пред гишето и почти веднага забеляза поставената на перваза дебела тетрадка. До нея бе залепен надпис: „Моля, всички посетители да се записват тук!“. Спомни си, че при предишното си обаждане, човекът, който отговори, бе търсил името на Джени в тетрадка за гости. И не го бе намерил. Сега Лора разбираше защо. Тя се бе обаждала в четвъртък, а Джени бе загинала в сряда вечерта.

Но фактически за какво самата тя бе дошла тук? Зададе си този въпрос, като предварително знаеше, че отговор няма. Толкова път, а с кого да говори в този приют? Няма и представа какво би могла да открие. Поне Джени да бе имала възможност да се отбие тук преди катастрофата… Тогава Лора най-малкото би разбрала с кого…

Чакай, чакай… Внезапно й хрумна, че може би пък Джени е успяла да мине оттук. Пристигнала е в Монтгомъри в сряда следобед. Едва ли е стояла бездейно в хотелската си стая. Джени не бе такъв човек — тя непременно би излязла да свърши нещо. Не можеше да стои без работа. Може да е била тук в сряда привечер? Но дали?

Погледна към мъжа. Той още разговаряше с възрастните хора. Обърна очи към тетрадката, отвори я на страницата, маркирана СРЯДА, 13 НОЕМВРИ. Прокара пръст по хартията, а очите й пробягаха по записаните имена. Някъде почти на дъното на страницата с трепет разпозна подписа на приятелката си.

Задъха се от вълнение. И се разтрепери при мисълта, че Джени наистина е била тук!

До името й бе записано и времето на посещението: седем часа и четиридесет минути. Съвсем малко преди катастрофата. Значи Джени бе умряла почти веднага след това, досети се Лора и по гърба й пробягаха хладни вълни.

Вгледа се в името от другата страна на страницата — лицето, което Джени бе посетила. Написано с ясния й и четлив почерк, то изпъкваше сред другите драскулки по листа: ДЖЕРЕМИ НИФЕЙР.

— Добър вечер, госпожо.

Лора вдигна очи. От другата страна на гишето я гледаше човекът от офиса.

— С какво мога да ви бъда полезен? Името ми е господин Соренсън, помощник-администратор съм.

— Хм, да… — Лора затвори тетрадката. — Бих искала да посетя Джереми Нифейр. В коя стая е той?

— Стая номер 118. Ето, трябва да минете по онзи коридор. Последната стая отляво.

— Благодаря ви.

— Сигурно вече сте си попълнили името в тетрадката? — попита Соренсън и я отвори. Като не намери данните на съответната дата, повтори: — Ето тук, ако обичате. И да се подпишете.

Лора взе предложената й писалка с надеждата, че Соренсън няма да забележи треперещата й ръка. Поколеба се. Дали да напише собственото си име? Усети, че Соренсън я наблюдава и не може да не забележи колебанията й. Вероятно ще се усъмни в нея. Накрая почти надраска първото, което й хрумна: Ерин Аршембо.

Соренсън придърпа тетрадката и прочете написаното.

— Роднина ли сте на Нифейр, госпожо Аршембо?

— Близка приятелка съм на семейството.

— Не помня да съм ви виждал преди.

Лора бързо навря ръце в джобовете на палтото да не би той да забележи, че треперят. Пое дъх и заговори с надежда, че неспокойствието й не си личи:

— Живея доста далеч. Сега съм в града на кратко посещение и имам възможността да се отбия.

Соренсън я изгледа внимателно, а по лицето му се изписа загриженост. Лора реши, че той е усетил лъжата й. Но с какво се бе издала? Обхвана я страх, познатите ледени тръпки пробягаха по гърба й. Тя му обърна гръб, за да не гледа лицето й, и закрачи в указаната преди малко посока.

— Може би трябва да ви придружа — бързо рече Соренсън и излезе иззад гишето. Погледна към двойката в офиса и им каза: — Моля ви, изчакайте ме за малко. Разгледайте онези брошури — ето там. Веднага се връщам.

После се обърна към Лора.

— Елате, ще ви отведа до стаята на Джереми.

— Едва ли е необходимо — издума Лора. — Сигурна съм, че мога да се оправя и сама.

— Няма значение. Струва ми се, че трябва да дойда с вас.

— Но какво има? Нещо не е наред ли? — изведнъж остро попита тя, като се надяваше, че той ще се стресне от тона й.

Администраторът я изгледа и не отговори веднага. Помисли и след малко рече:

— От колко време не сте го виждали?

Хайде сега. Какво да му отговори? Откога ли този Нифейр е тук? Нуждаеше се от неясен отговор. Колкото по-неопределен, толкова по-добре.

— Минало е известно време от последното ми идване — изтърси тя. — Защо питате?

— Хм, виждате ли, понякога нещата изглеждат доста… — Соренсън грижливо подбра следващата си дума: — … доста обезсърчителни.

Лора определено не разбра какво искаше да каже.

— Затова си мисля, че ще е по-удобно за самата вас да влезем заедно — заяви той.

Лора не искаше той да я придружава, но пък предупреждението в думите му бе повече от ясно. А безпокойството й се увеличи още повече. Какво ли я очакваше в стаята на Нифейр?

— Щом смятате, че е необходимо — примири се тя.

— Наистина ми се струва, че е така.

Крилото, в което се озоваха, имаше по шест стаи от двете страни на коридора. Повечето от вратите бяха отворени, но светеше само в една. Лора погледна в нея, докато минаваха, но забеляза само санитар, който оправяше леглото. Обитателят на стаята не се виждаше.

Соренсън я отведе до последната врата отляво. Единствената светлина вътре идваше от телевизионния екран. Звукът бе намален почти до крайност, в стаята бе тихо. Още отвън се усещаше специфичната остра миризма на изпражнения и урина, смесени с тази на дезинфектант, който явно не можеше да маскира вонята.

Соренсън влезе пръв. Лора се поколеба. Ами като я види Джереми Нифейр, вероятно веднага ще каже, че тя му е непозната и няма работа тук. Дали да си тръгне веднага? Бе дошла, за да открие с кого се е срещала Джени, и вече знаеше отговора. Може би е най-добре незабавно да се махне, за да не си навлече неприятности.

В същото време си каза, че все още не е научила достатъчно факти. Каква е тази институция тук? Кой е Нифейр? Нали затова е идвала Джени. А Лора също не знаеше и защо? И как всичко това се връзва с Ерин Аршембо и зиготите, с причините за страха на Джени. Трябваше да намери отговорите на всички тези неизвестни, съответно и да рискува. Налагаше се. Трябваше да влезе в стаята и да види онова, което явно бе видяла и Джени.

Събра волята си и си каза, че е готова, мобилизирана. Погледна към прозореца в дъното на коридора: нощта бавно падаше. Мракът обаче не й донесе упование. Пък и, изглежда, ставаше все по-студено. Отърси се от тръпките, пое дълбоко дъх и влезе в стая 118.

— Той е заспал — рече Соренсън с нормален глас.

— Не го събуждайте — прошепна Лора. Съвсем не й се искаше гласовете им да разбудят Нифейр и той да каже, че не я познава.

— Няма нужда да шепнете — изгледа я Соренсън и тръгна към телевизора, като остави Лора до вратата. — Няма да ни чуе. Сега е напълно глух. Затова и звукът на апарата е изключен.

Лора се запита дали би трябвало да знае за глухотата му? Нали се бе представила за стар семеен приятел. Може би този гаф вече я бе издал? Но Соренсън не даваше признаци за подобно нещо и тревогата й намаля. Все пак трябва да внимава какво говори от сега нататък.

Напрегна очи в полумрака. Обзавеждането й се стори приятно, удобно. В единия ъгъл стоеше голям фотьойл в светли, приветливи тонове. Близо до прозореца имаше шкаф за дрехи от вишнево дърво. По стените висяха плакати на бейзболни играчи. Само леглото напомняше, че тук е медицинска институция. В основата му се виждаше сложна хидравлична система с мотори за вдигане, накланяне и сваляне под определени ъгли и други операции. Отстрани на дюшека имаше алуминиеви перила. И двете бяха вдигнати и заключени в това положение.

— Вече и не вижда добре — обади се пак Соренсън. — Но обича да гледа телевизия. Не съм сигурен какво разбира, но картината видимо го успокоява, затова оставяме апарата да работи, когато е буден.

Лора кимаше с глава. Насочи цялото си внимание към фигурата в леглото, осветена от синкавата струя светлина на телевизионния екран. Но преди да успее да огледа Джереми Нифейр както трябва, администраторът изключи телевизора. Все пак миг преди стаята да потъне в дълбок мрак, тя видя, че Нифейр е дете…

Соренсън се запъти към кревата и се надвеси над заспалото момче. Въздъхна тихо и поклати глава с разбиране и симпатия. После махна с ръка на Лора да се доближи. Тя неохотно тръгна натам с очи, впити в неясната фигура, която с приближаването й постепенно изпъкваше по-релефно.

Дори и при напълно оскъдната светлина отблизо Лора забеляза, че чертите на момчешкото лице бяха напълно необичайни. Горната костна част на носа бе хлътнала. Затова очите, видимо по-големи от нормалните за възрастта, изглеждаха още по-големи. Устата му бе отворена и езикът, също явно много голям, висеше навън. Зъбите бяха значително раздалечени един от друг и това придаваше на лицето абсолютно сюрреалистичен вид. Вратът бе много къс и изглеждаше, че главата започва направо от раменете. Останалата част от тялото бе скрита под одеялото, но дори и под завивките личеше, че то е ужасно деформирано.

Видът на това недъгаво момче предизвика у Лора световъртеж. Изведнъж у него тя видя собственото си бъдещо дете. Усети, че цялата трепери. Болезнено разбираше, че е напълно възможно и нейното бебе да се роди същото. След толкова надежди, мечти и жертви да бъде такъв… изрод? Мисълта и особено думата я ужасиха. Затвори очи и заклати глава, сякаш да прогони гледката и мислите си. Не, нейното дете ще бъде съвършено!

Но реалността бе тук. Бягство от нея нямаше и тя отвори очи. Сега забеляза нещо познато. С привикнали почти с мрака очи вече виждаше по-добре. Сигурна бе, че не го е виждала преди, но това лице й напомняше за нещо. Не бе сигурна защо чувства всичко това, а и с усилие на волята задържаше погледа си в леглото. Трябваше да го огледа, за да анализира познатото, да напрегне паметта си, но разкривеното тяло наистина я плашеше. И извърна глава.

Соренсън забеляза безпокойството й.

— Предполагам ви се струва, че състоянието му се е влошило след предишното ви посещение?

Лора успя да кимне, но не и да проговори. Сега долови и неравното дишане на момчето.

— Като се имат предвид множество фактори, всъщност той е дори по-добре от предвижданията ни — обади се пак Соренсън.

Думите му прозвучаха в драстично противоречие със собственото й виждане за състоянието на това дете. Че може ли човек да си представи някой да бъде по-зле от него?

— Значи според вас Джереми се подобрява? — попита тя с недоверие.

— Определено. Страдащите от този синдром деца обикновено умират, преди да са навършили пет години. Ранно влошаване и спиране на сърдечната дейност плюс пневмония. Това са симптомите на синдрома на Хърлър. А Джереми е вече на шест години и в резултат на лечението сърцето му е значително по-добре.

— Лечение ли казахте? — сепна се Лора.

— Правят му се процедури — специални. Вече четири пъти, доколкото помня, през последните 15 месеца. И всяка от тях видимо помага. Баща му ми каза, че след около две седмици е планирана още една. И всички се надяваме, че той ще става все по-добре.

— Не ви разбирам. Казахте, че повечето деца, които страдат от тази болест, умират много рано. Процедурите не им ли помагат?

— Тези при Джереми са експериментални. Не ми е известно дали се правят на други пациенти. Но пък Джереми е в особено положение.

— Така ли?

— Е, нали разбирате, заради баща си.

— О, да, да, сега ви разбирам — побърза да каже Лора, уплашена Соренсън да не схване, че тя не знае нищо за момчето, нито за баща му, още повече пък за особеното му положение. Защо ли Джереми е единственото дете, на което се правят процедури. И какви — тази дума бе толкова обща? Ако по този начин може да се помогне и на други болни деца, защо на тях да не се правят?

А повече от всичко искаше да разбере защо Джени се бе интересувала толкова много именно от това дете. Синдромът на Хърлър? Що за заболяване е то? Джени не би трябвало да пише за него — темата й бе друга.

— О, аз май трябва да ви оставя за няколко минути насаме с момчето — изведнъж се досети Соренсън.

На Лора хич не й се искаше да остава сама тук. Ами ако Джереми се събуди? И поиска нещо? Не бе сигурна дали ще успее да се справи с подобна ситуация. Но пък ще успее да огледа тук — за две-три минути — най-добре в отсъствието на този наблюдателен мъж. Може да намери отговор на някои от въпросите, които я мъчеха.

Соренсън излезе, като остави вратата отворена. Лора се заслуша в шума на отдалечаващите се стъпки. След малко те съвсем заглъхнаха и тя бе сигурна, че е напълно сама с момчето. Погледна пак към него. То спеше. Тогава пристъпи към шкафа за дрехи.

Върху него нямаше нищо, освен ръчно огледало и контейнер с дезинфекционен разтвор. Отвори горното чекмедже, все още несигурна какво точно търси. Зърна детско бельо, сгънато, грижливо подредено. Не докосна нищо, нито пък се опита да рови под купчините. Струваше й се като посегателство върху лични, интимни неща. Никак не й се нравеше да бърника из стаята на това болно дете. Тук е неговият живот — тя надзърта в него.

Правя го заради Джени, изведнъж си каза тя. Джени е мъртва и Лора е длъжна да научи причините за смъртта й.

Отвори следващото поред чекмедже и пак намери дрехи. В третото имаше детски играчки. Някои от тях бяха съвсем нови, направо неизползвани. Дали Джереми някога е бил в състояние да си играе? — запита се тя и се натъжи. Представи си го в леглото по цял ден, сам, мълчалив, вперил очи в телевизионния екран. И още повече се разстрои.

Обърна очи към леглото. Джереми спеше. И отново се замисли за бъдещото си дете. Какви ли са шансовете то да се роди с подобни деформации? Дали същите мисли не са се въртели из главата на Джени? Какво ли бе открила за родени с подобни недъзи бебета?

А когато напълно осъзна тази мигновено пробягала в съзнанието й мисъл, Лора цялата се разтрепери. Боже мой! Вероятно около това се върти всичко!

И пак й стана лошо. Зави й се свят, дишането й се затрудни. Почувства непреодолима слабост и се опря на шкафа, за да не падне. Имаше нужда от повече въздух, трябваше да излезе оттук. Обърна се към вратата и в същия миг някакъв проблясък пред прозореца привлече вниманието й.

Оказа се, че се дължи на предните светлини на току-що пристигащ автомобил. Той спря и Лора успя да различи силуетите на двамата пътници на предната седалка. После, когато те излязоха от колата, видя, че са мъж и жена. Лицата им не се виждаха, но когато мъжът се наведе да заключи вратата, лъч светлина попадна на лицето му и Лора смаяно разпозна доктор Чайлз.

Да, това бе той, а жената бе съпругата му — доктор Ейсър. Двамата заобиколиха колата и се насочиха към входа на сградата.

Лора нямаше и представа защо са тук. После, когато се обърна и отново зърна лицето на спящото момче, всичко си дойде на мястото. Сигурно то е било родено в центъра „Нов живот“. А познатото в него е същата апатия, която бе забелязала в сина на Шарлот, в племенницата на Джени, в момчето на рождения ден в лекарската къща.

А следващата мисъл, която й хрумна, я изпълни с леден ужас чак до утробата. Телесните деформации на Джереми се дължат на терапията на доктор Чайлз! И най-вероятно именно това е открила Джени!

Отново в съзнанието й изплаваха образите на Майкъл и Алиса и тя си зададе ужасяващия въпрос: дали и тези деца ще станат такива?

Ами нейното собствено неродено бебе?

Но нямаше време да стои тук и да разсъждава. Трябва веднага да се измъква. Незабавно! Не биваше Чайлз да разбере, че е била тук.

Пристъпи към вратата и мимоходом пак погледна лицето на момчето в леглото. Вярно че то й изглежда познато, но дали наистина е като другите? Не бе съвсем уверена. Само предполагаше, че е така, но не бе стопроцентово сигурна.

Забърза по коридора към фоайето и изхода. Чу шума на отварящата се предна врата, а заедно с нея в зданието нахлу студеният нощен въздух. После чу стъпки по плочките: по-тежките мъжки и тракането на дамски токчета.

Замръзна на място. Нямаше да може да мине през фоайето. А единственият изход бе там. Обърна се назад, после отново отправи поглед към преддверието, където бяха Чайлз и Ейсър, а страхът я притисна в стоманени лапи, кръвта й забуча в ушите, чуваше ударите на собственото си сърце.

От тъмната част на коридора забеляза, че Соренсън излиза иззад гишето и тръгва към новодошлите, протяга ръка напред. Слава богу, не погледна към нея, а може би не би могъл и да я види. Вниманието му бе насочено към двамата лекари. Лора все още не виждаше самите тях, а само сенките им, които растяха като фантоми и пълзяха напред към администратора. Може би още няколко секунди и щяха да я зърнат.

Пак се огледа. В дъното на коридора имаше малък прозорец, но не и врата, не и изход. Извърна очи към фоайето.

Ето! Чайлз и Ейсър се показаха. Соренсън ги поздрави любезно, като човек, който ги е посрещал множество пъти преди.

Лора помисли, че има само секунда за действие. А сърцето й биеше, сякаш всеки миг ще се пръсне.

Точно до нея бе отворената врата на друга стая. Осветлението бе загасено, чуваше се тихото хъркане на обитателя. Тя се шмугна в помещението и в същия момент зърна лицето на Чайлз, което се обърна в нейната посока. Очакваше да чуе името си или забързаните му стъпки, но нищо не се случи. Той не я бе забелязал.

Сега напрегна очи в мрака и след малко започна да различава леглото и заспалото на него дете, видимо тийнейджър. Бе момиче, също деформирано. Пак я нападнаха мисли за нейното бебе, също родено уродливо, захвърлено в някое подобно място. Страхът сякаш я стисна за гушата. Извърна лице, опита се да надвие тези образи в съзнанието си, но те не я оставяха на мира.

Не я напускаше и мисълта за онова, което й се стори познато у Джереми Нифейр. Пред очите й заставаха ту Майкъл, ту Алиса или момчето от празненството, но вече бе сигурна, че не всичко се връзва в този четириъгълник. Нещо важно липсваше. Онова, което бе общо за трите деца, се губеше тук — при Джереми.

Чу приближаващи се гласове и стъпки: лекарите и Соренсън идваха насам. Затаи дъх. Отначало не различаваше думите, но след мъничко вече чуваше репликите, макар и тримата да говореха тихо, за да не смущават спящите. Гласът бе на Соренсън:

— Тя сега е при Джереми.

— Но коя е тя? — попита Чайлз и в гласа му затрептя ярост.

— Името й е Ерин Аршембо.

— Не може да бъде! — прошепна Ейсър и страхът в гласа й бе повече от явен.

— Каза ми, че е близка на семейството.

Чайлз откликна остро и заплашително:

— Нито е приятел на семейството, нито е Ерин Аршембо.

Бяха съвсем наблизо и Лора се дръпна още по-навътре, залепи гръб към стената. Зърна ги, когато се изравниха с входа на стаята. После отминаха, а тя тихичко се запромъква към вратата, изчака малко от страх да не спрат, после надникна навън.

— Убеден съм, че незабавно ще изясним това недоразумение — говореше Соренсън.

Бяха вече почти на прага на стаята на Джереми. Тогава администраторът за пръв път нарече лекаря на име и Лора ахна, сякаш някой я удари по главата.

— Не се безпокойте, доктор Нифейр, веднага ще вземем нужните мерки.

Значи истинското име на Чайлз е Нифейр! Това означаваше, че момчето в стаята е…

И в този миг всичко си дойде на мястото. Лора разбра защо Джереми й изглежда познат. Той не прилича на другите деца, а на доктор Чайлз. И още нещо. Тя бе виждала това детско лице някъде по-рано. Ами да! На снимка в дома на лекаря, по време на празненството. Онази снимка, която доктор Ейсър им показа, без да иска. Двамата с детето по средата. Момчето от нея е Джереми Нифейр.

Лора не бе сигурна какво точно означава всичко това. Главната й грижа в момента бе да избяга оттук.

Тримата влязоха в стаята на Джереми. В същия миг Лора се измъкна почти на пръсти и бързо тръгна към фоайето, като с мъка потискаше огромното си желание да тича. В преддверието имаше няколко души и тя не желаеше да привлича вниманието им.

След малко стигна края на коридора и рязко сви на ъгъла. В същия миг дочу гласа на Соренсън, който излизаше от онази стая и високо говореше:

— Но съвсем не разбирам… къде отиде онази жена… тя бе тук преди няколко минути!

Лора не чу нищо повече. Пресече фоайето възможно най-бързо и излезе навън. Студеният въздух опари лицето й. Затича надолу по стълбите, изведнъж осъзнала, че дрехите й са влажни от пот, макар и тя самата да трепереше неистово.

Час по-скоро трябва да изчезва оттук! Затича се тромаво поради наедрялата си фигура, с мъка отключи вратата на колата, после едвам уцели ключа за запалването. Погледна в огледалото за задно виждане чак когато излезе от паркинга и потегли по дългата алея към шосето. Видя високата фигура на доктор Чайлз на входа на сградата. Надяваше се, че автомобилът е вече достатъчно далеч, а нощта доволно тъмна и лекарят няма да разбере коя е тя.

Отдъхна си, когато разбра, че Чайлз няма да я преследва. Той остана пред приюта, загледан в задните й светлини. Лора даде газ и на шосето зави рязко вдясно. Колата подскочи леко, пресече банкета неправилно и се вля в трафика. Някой отляво и отзад натисна клаксона здраво и за малко щеше да я удари. Лора виновно даде газ, автомобилът полетя напред, тя трепереше и продължаваше да се поти въпреки студа.