Кип Ланджело
Клиниката (1)

Пролог

Дошъл бе денят. Днес. Знаеше, че трябва да го направи.

Изчака пред прозореца да види дали съпругата му ще потегли с колата за пазара, после се запъти към килера. Там на най-горната лавица бе тубичката с бензин за запалки. Донесе я в кухнята, остави я на плота, после в чекмеджето под телефона потърси кибрит. Приготвил всичко, се спря, затаил дъх. Трябваше да бъде спокоен.

Синът му бе горе. Сам. Не бе създавал проблеми последните няколко дни, но и това щеше да стане. Сигурен беше. Може би следващата седмица или другия месец, или вероятно догодина — кой би могъл да каже кога точно? Но без проблеми няма да мине. Определено. По този въпрос нямаше никакво съмнение. В какво ще се изразят те, не можеше да се предвиди. Е, именно тази непредсказуемост го плашеше непрекъснато; събудеше ли се — все за нея си мислеше.

Трябва да го направи! Бе си го повтарял постоянно вече месеци наред. Едва ли на света имаше нещо друго, което би искал по-малко. Дори си мислеше, че никога не ще успее да го извърши. Няма как — налага се да надмогне родителските инстинкти. Сега не е време да го водят емоциите. Към тази необходимост трябва да пристъпи хладнокръвно, безпристрастно. Неизбежно бе. И само той би могъл да го доведе до успешен край…

Е, вече бе време.

Бавно пое по стълбището нагоре. Краката му тежаха неимоверно, тялото му се прегърби. Тежеше му ужасно. Миналата нощ изобщо не бе заспивал — всъщност тогава бе стигнал до окончателното заключение, че е длъжен да го направи. Сега пътят по коридора към малката спалня му се струваше като газене в дълбока до шията вода. Всяка следваща стъпка му костваше огромно усилие. Все едно някой го дърпа назад, сякаш неведома сила се опитва да предотврати онова, което бе решил.

Но връщане назад вече не можеше да има. Налагаше се да мине през това изпитание. Всъщност би трябвало да направи нещо още след инцидента с онова куче. Още тогава трябваше да го проумее, да вникне в същината на проблема и да се досети колко тепърва ще се влошават нещата. Ако го бе сторил, би могъл да предотврати случилото се в детския дом. Но и тогава не бе направил нищо. Е, сега вече бе на път да го стори. Сега, след като бедата бе почти сполетяла и влязлото в техния двор момиченце на съседите. Потрепери, като си припомни какво можеше да стане.

Да, днес бе твърдо решен да действа. Нещата не могат да продължават по този начин. Не би понесъл повече да стои отстрани и да бездейства. А същевременно се питаше как ли ще живее в бъдеще с мисълта за извършеното? Е, както и да постъпи, живот за него повече няма… Затова бе решил да остане завинаги със сина си. По тази причина, а и да е сигурен, че планът му няма да се провали.

Намери сина си седнал на пода в малката спалня, загледан в стената. Детето бе дребничко за трите си години, пък сякаш не бе и пораснало от раждането си насам. Такова бе и поведението му. Купените от майка му играчки се търкаляха около него, почти непипнати. Затова пък между пръстите си извиваше изтръгната от килима дебела нишка. Друга подобна висеше от устата му. Проникващият през прозореца слънчев лъч осветяваше размазаните по брадичката лиги. Очите му бяха празни, без искрица живот.

Бащата влезе тихо и пое детската ръчица. Детето остана пасивно. Бе проходило късно, нямаше и година оттогава. Походката му бе несигурна, винаги трябваше да го държат за ръка, за да не падне. Сега, хванато за бащата, двамата прекосиха стаята, минаха по коридора и заслизаха по стълбите към кухнята.

Намести го във високото детско столче с масичката, постави пред него купичка с готова детска храна. Загледа се в момчето — то държеше лъжицата съвсем непохватно, при всяко движение разсипваше млякото и парченцата юфка.

Бащата си свали колана чак когато се увери, че синът му е спокоен и не подозира нищо. Затегна го около детския кръст и зад облегалката на столчето, всъщност го прикова на място. То повдигна очи към него без особено любопитство, после отново се зае със закуската.

Бащата се взря в детето. Още миг. Тогава ръцете му се разтрепериха. Мъжът започна да си повтаря, че е длъжен да го направи. Длъжен е! Избор няма. За бога, колко много искаше да не постъпва така, но отлично знаеше, че е невъзможно.

Пресегна се и пое тубичката с бензина. После взе и кибрита. Така силно с жена си бяха искали да имат дете. И от толкова отдавна… Сега искаше само да отърве света от него.