Кип Ланджело
Клиниката (7)

6

Доктор Чайлз влезе. Носеше метален поднос, покрит с бяла кърпа. Постави го до операционната маса.

— Как се чувствате тази сутрин, Лора?

— Малко нервна, неспокойна.

— Няма никакво основание за това. Ние правим тези процедури непрекъснато. Почти няма вероятност нещо да не стане както трябва.

Сестрата безмълвно помагаше на лекаря да подредят инструментите и да подготвят пациентката. Премериха й температурата, кръвното налягане, пулса. Междувременно влезе и доктор Ейсър, поговори накратко с Лора и също започна да подготвя техниката за упойката. Доктор Чайлз обясни как ще имплантира зиготата — с тесен пластмасов катетър, през шийката на матката и в самата матка. Направи го с прости думи, кратко и разбираемо. Лора попиваше всяка дума на този спокоен, самоуверен човек с равен и вдъхващ доверие глас. И почти всичките й страхове се изпариха.

— След процедурата ще ви направим и инжекция с хормони, които ще съдействат за стабилизиране на самата имплантация — каза още Чайлз. — Общо няма да ни отнеме повече от час — усмихна се и добави: — Много проста работа. Ще се чувствате прекрасно.

Доктор Ейсър включи системата. После тя и съпругът й излязоха за необходимите стерилни процедури, а сестрата продължи тихичко да нарежда инструментариума. Лора започна да се унася постепенно. По едно време забеляза, че сестрата вдига бялата кърпа от металния поднос. Под нея имаше две спринцовки. Сестрата й се усмихна и рече, че всичко ще мине много леко. Лора успя да кимне с благодарност. С мъка го направи, сякаш се бореше срещу упойката.

Миг преди да потъне в сън, в операционната влязоха Чайлз и съпругата му.

— Благодаря ви, това е всичко — каза той на сестрата и тя излезе.

Последното нещо, което Лора запомни, бе, че Чайлз и Ейсър останаха сами, за да извършат операцията.

 

 

Когато излезе от упойката, се чувстваше ужасно уморена и дезориентирана. Известно време й бе нужно да си спомни къде се намира и какво се е случило. До нея стоеше доктор Чайлз и се усмихваше. Съпругата му я нямаше, но пък сестрата се бе върнала.

— Е, не бе толкова страшно, нали? — попита я Чайлз.

— Но всичко ли свърши?

— Напълно. Сега трябва малко да изчакаме, за да се уверим, че зиготата се е закрепила и имплантацията е свършен факт. Искам до края на деня да не се напрягате, просто само да си почивате. Най-често, ако имплантацията е неуспешна, това проличава през първите няколко часа. След малко си отивате у дома и си лягате. Няма да работите нищо. Няма да правите нищо, което да ви напряга или да предизвика у вас стрес. През следобеда елате да направим още една инжекция, но извън това никакво движение, никаква работа.

— Е, мисля, че мога да се справя с вашите указания.

— След малко сестрата ще ви даде допълнителна информация за подходящата храна. Никакъв алкохол, никакво пушене. Такива неща да няма. Важно е да се спазват инструкциите.

— Да, разбира се, докторе — покорно издума Лора. — И още веднъж, благодаря ви. За всичко.

— По-добре с благодарностите изчакайте още две седмици. Закрепването на зиготата отнема три-четири дни, но указващите бременността хормони няма да се появят в кръвта ви поне още две седмици в достатъчно голяма концентрация, че да можем да я засечем с изследванията.

След това някак си бащински я докосна по ръката и излезе. Този жест накара Лора да се почувства напълно в безопасност.

След малко се облече и сестрата я отведе в приемната, където Дан вече едвам издържаше. Когато тя влезе в помещението, той почти подскочи. Прегърнаха се.

— Как мина? — веднага попита той.

Отвърна сестрата:

— Отлично.

— Но това е чудесно!

Лора получи инструкции какво да прави и какво не през следващите две седмици, после двамата с Дан се запътиха към изхода. Във фоайето зърнаха охраната — Рой, който прелистваше автомобилно списание. Той се изправи, за да им отвори вратата.

— Всичко е наред, нали? — любезно се заинтересува Рой.

— Да, благодаря ви.

— Надявам се да имате много късмет с бебето. И съм сигурен, че така ще бъде. Доктор Чайлз е много добър.

— Миличка, почакай тук. Ще докарам колата до входа — рече Дан.

— Но това не е необходимо.

— Напротив, необходимо е. Сестрата каза да не се напрягаш и аз трябва да се грижа за това. Ти сега постой тук, а аз ще изтичам и ще докарам колата.

Лора се засмя и го целуна.

— Добрият ми рицар! В сияйна броня!

Като излизаше, Дан подхвърли на Рой:

— Ако се опита да излезе, да я застреляш, чу ли!

— Естествено! — пошегува се и охраната и отново се зачете в списанието.

Лора седна на пейка до вратата и се загледа през прозореца. Дан подтичваше към паркинга. Тя се засмя и пак отправи поглед към леко приведения му гръб. Вече приличаше на забързан, неспокоен и загрижен баща. Внезапно й хрумна, че най-добрите им дни заедно тепърва ще дойдат. А тяхното дете ще ги направи още по-хубави, животът им ще бъде изцяло съвършен. Е, сега много зависеше от успешния край на извършената днес процедура.

Изведнъж, точно когато Дан бе вече стигнал до колата, Лора чу свирене на гуми и стреснато се извърна в посока на звука. Зелен мерцедес профуча през паркинга, човекът на волана закова спирачки, а колата продължи да се пързаля и спря току пред входа. Шофьорът изскочи от автомобила, лицето му изглеждаше много изплашено.

— Какво, по дяволите, става… — подскочи Рой и изпусна списанието.

За миг човекът отвън остана до колата, като се оглеждаше — сякаш търсеше и очакваше помощ. Рой се запъти към изхода, но мъжът се бе вече извърнал и отваряше задната врата. Наведе се и вдигна нещо на ръце от задната седалка. Един миг бе достатъчен на Лора да разбере, че той държи женско тяло.

То бе отпуснато, косата и ръцете провиснали надолу, към паважа, на пръв поглед напълно безжизнено. Човекът тръгна към входа, а Рой отвори вратата и излезе да му помогне. Влязоха. Мъжът дишаше тежко, неравномерно, миришеше силно на пот.

— Какво се е случило? — тревожно попита Лора.

— Съпругата ми… — изпъшка новодошлият. Изглеждаше много разстроен, почти обезумял от тревога.

Рой поведе мъжа към пейката, на която преди малко бе седнала Лора. Положиха женското тяло върху нея. Лора на часа забеляза, че жената бе бременна.

— О, боже мой! — прошепна тя и без да иска, затисна уста с длан. Не бе сигурна дали непознатата е жива — тя изобщо не помръдваше.

— Доктор Чайлз! — викна мъжът. — Моля ви, нека някой доведе доктор Чайлз!

Охраната затича през фоайето към кабинетите. Мъжът се отпусна на колене до пейката и хвана ръката на безжизнената жена. Лора се приближи с намерението да помогне, но изведнъж усети, че просто няма воля и сила да погледне отпуснатото тяло. Страхуваше се от онова, което можеше да види.

— Какво… какво й се е случило? — тихо попита тя.

Но мъжът, изглежда, не чу въпроса й. Той загрижено се взираше в жена си, а лицето му бе посивяло от тревога.

— Всичко ще се оправи, Дейна — шепнеше той. — Вече сме в клиниката. Всичко ще е наред…

Изведнъж очите на жената се разтвориха — мъничко, почти като цепки. Лора разбра, че тя изпитва силни болки и е направо ужасена. Но все пак бе жива!

Тогава Лора се разтрепери цялата. Опита се да се стегне, но треморът бе неконтролируем — мислеше за жената и плода, който тя носеше. Това не бе ли спонтанен аборт?

Дейна се опитваше да каже нещо, но вместо думи от устата й излизаха слаби стонове. Нямаше сили дори да поклати глава, а това бе единственият начин, по който можеше да изрази нещо.

— Ти си вече в клиниката, мила — продължаваше да шепне мъжът. — Сега ще се погрижат за теб. Ще се оправиш…

Дан се появи на вратата и забърза към групичката около пейката. И той бе стреснат, неразбиращ какво става, застанал с безмълвен въпрос на устата дали може да помогне с нещо.

Междувременно Рой се върна, повел със себе си една сестра. Тя хвърли бърз поглед към легналата и веднага се извърна да извика:

— Джон! Джон, дай веднага носилка тук!

После клекна до жената и постави пръсти на гърлото й, докосна челото и бузите. Извади слушалка и започна да прислушва сърцето й.

Докараха носилка с колела. Помогнаха всички наоколо, без Лора — вдигнаха жената и внимателно я поставиха върху белия чаршаф. Разстроена и уплашена, Лора отстъпи няколко крачки назад и започна да се моли безмълвно — дано детето в утробата й оцелее. Усетил тревогата й, Дан я прегърна, а тя направо се вкопчи в него.

Доктор Чайлз пристигна точно когато санитарят тръгваше с количката. Спокойно и бързо той започна преглед.

— Какво точно се случи? — попита съпруга.

— Не зная! Намерих я в това състояние, когато пристигнах днес…

Чайлз погледна сестрата:

— В първа операционна! Веднага! Извикайте по пейджъра доктор Ейсър. Да отиде там! Хайде!

Сестрата и санитарят затичаха, като бутаха количката пред себе си. Чайлз понечи да тръгне след тях, но съпругът го хвана за ръката.

— Какво й има, докторе? Ще се оправи ли? Ами плодът?

— Ще съм готов с отговорите малко по-късно. Нека първо да я стабилизираме, после ще я прегледам обстойно и ще знам какви са причините. Изглежда, кръвното й налягане е доста повишено. Но ще знам със сигурност след прегледа. Веднага ще ви уведомя.

Чайлз явно бързаше, но разбра, че съпругът е ужасно притеснен, затова остана още секунда-две и успокоително го потупа по гърба.

— Много добре сте постъпили, като веднага сте я довели тук — одобрително рече той. — Сега се опитайте да се успокоите. Всичко ще се оправи.

Човекът кимна с глава, но личеше, че все още не е на себе си.

— Ама тя едвам дишаше, когато влязох в къщата — отново започна да обяснява той. — Едвам успя да прошепне няколко пъти: „Клиниката, клиниката…“. И аз на часа тръгнах насам. Боже мой, дано да съм я довел навреме…

Настроението на Чайлз внезапно се промени. Както бе добронамерен и самоуверен в началото, изведнъж по лицето му се изписа странна гримаса на несигурност.

— Значи можа да ви каже нещо? — попита той.

— О, да. Всъщност почти. Бе много отслабнала и само шепнеше. Чух няколко думи. Ами… да, всъщност може да се каже, че говореше, да.

— Какво друго ви каза?

— Хм, почти нищо. Чух думата „клиниката“ няколко пъти. О, почакайте… да! — и още нещо каза. Мисля, че бе: „Другото…“ — нещо подобно. И „още едно“… нещо такова. Няколко пъти. Не съм сигурен какво е искала да каже с това. Но така ми прозвуча… Защо, трябва ли да означава нещо?

Чайлз поклати глава:

— Не. Сигурен съм, че не означава нищо.

— Тя го повтори няколко пъти.

— Вижте, по-добре отидете в чакалнята и се опитайте да се успокоите. Отпуснете се. Аз ще дойда да ви дам информация веднага щом съм готов.

Лекарят отново успокоително потупа мъжа по гърба. После погледът му попадна върху Дан и Лора. И Лора зърна изражението му за секунда, преди той да се обърне и да закрачи бързо към операционната. То я озадачи. Дали по лицето му внезапно се изписа спокойствие? Не, не бе това. Бе нещо друго. Нещо много напомнящо на удовлетворение. Но така ли бе? Не бе сигурна какво бе видяла за този светкавичен миг. Но пък бе уверена, че изражението му изобщо не бе на място. Не бе подходящо за случая…

Чайлз се скри зад ъгъла на коридора към операционната. Лора премести вниманието си отново към отчаяния съпруг наблизо. Мислите за Чайлз отстъпиха място на съчувствие към бедната бременна и детето в утробата й. Горките хора!

Мъжът изглеждаше направо отчаян. Огледа се несигурно, сякаш не знае какво да направи. После залитайки леко, тръгна към чакалнята.

— Кой знае и те колко време са се измъчвали… — рече Лора. — А сега, ето ти беля…

Дан чу думите й. Знаеше, че тя се безпокои за тяхното бъдещо дете. Страхува се, че ако забременее, може след месеци и с нея да се случи нещо подобно — да загуби плода. А това би я унищожило…

— С нас няма да стане така — тихо се обади той.

Тя се взря в очите му. Чувстваше се уязвима, слаба.

— Обещавам ти — повтори той. — Всичко ще мине добре.

После я прегърна. Тя потрепери, затова Дан започна нежно да масажира раменете и гърба й. И прошепна:

— Хайде да си отиваме у дома, мила. Докторът нареди да си почиваш.