Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

31

Влезе в къщата почти тичешком, спъна се в котката и се блъсна в стената. Филикс измяука пронизително и я стресна допълнително. Сърцето й биеше бясно. Едвам успяваше да си поеме дъх. Усети, че бебето в утробата й помръдва и се уплаши още повече.

Огледа се, объркана, като че се намираше в мъгла. Не бе сигурна как да постъпи. Погледна през прозореца. Навън нямаше никой, но този факт не я успокои. Тук е съвсем изолирана, с уплаха мислеше Лора и отчаяно напрягаше ум. Към кого да се обърне за помощ? На това отдалечено място може да се случи всичко, никой няма да види нищо.

Хукна към бюрото, вдигна телефонната слушалка. С несигурна ръка набра номера. На втория сигнал се обади телефонният секретар. Дан не си беше у дома.

— Ох, по дяволите, Дан, къде ходиш!

Секретарят отсреща забибипка.

— Дан! Аз съм! — Думите й потекоха като водопад от устата. — Имам проблем — бебето — клиниката — трябва да бягам. Обади ми се — не, не — аз се прибирам. Тръгвам веднага. Ще ти се обадя…

И се разплака.

— Боже мили… — шепнеше тя в слушалката. — Дан, страх ме е!

Успя да събере сили и да се отърси от страха. Избърса сълзите, носа.

— Не зная какво да правя — рече тя, този път по-трезво и разсъдително. — Трябва да направим нещо. Когато се прибера, ще го решим. Сега не зная, но довечера като се прибера…

Затвори телефона и тръгна по стълбите към горния етаж. Краката я боляха, а трябваше да си събира багажа. Отново почувства световъртеж, но стомахът й бе празен. Вече нямаше какво да повърне — след онази сцена в мазето на клиниката… А в утробата й бе бъдещото дете. Усещаше го много осезателно. То помръдваше често, сякаш в отговор на гаденето.

Куфарът бе в дъното на гардероба в спалнята. Издърпа го. Заедно с него от закачалките се изхлузиха няколко рокли и се свлякоха в краката й. Захвърли ги настрана и домъкна куфара до леглото. Опита се да го отвори, оказа се заключен. Ръцете й бяха влажни и отново трепереха. Набра комбинацията на ключалката, но пак не можа да го отвори.

— Дявол да го вземе!

Пак опита и отново палците й безрезултатно се плъзнаха по гладкия метал. Накрая го избута от леглото и се върна при гардероба. На горната лавица имаше пазарска чанта, с която бе пазарувала дрехи за бременни в Монтгомъри. Започна да бута вътре дрехи и бельо, без да внимава какво точно слага и дали е подредено както се полага. Даваше си сметка, че се намира в опасност. Всяка секунда й бе ценна. Трябваше да бяга. А цялото й тяло вече се тресеше от страх.

Набута отгоре още няколко неща и се обърна да вземе чифт обувки. Но когато повдигна чантата, дъното й се проби и всичко се изсипа на килима. Тогава емоциите надделяха отново и тя зарида. Падна на колене и започна да прибира дрехите. Но схвана, че губи време. В момента те не й трябваха, нужно бе да се спасява, да изчезне максимално бързо оттук. Заряза всичко на пода и се опита да се изправи.

Пречеше й коремът. Хвана се за дръжката на вратата на близкия шкаф и се напъна да стане. На път към вратата отново усети бебето да шава. Тъкмо тръгваше по стълбите, когато на площадката долу застана доктор Чайлз.

За миг двамата се изгледаха втренчено, без да проговорят. Лора бе ужасена, объркана, не знаеше какво да направи. Чайлз я гледаше спокойно.

— Трябва да поговорим, Лора — каза той.

— Стойте по-далеч от мен!

Обзета от дива паника, тя извърна глава назад. Бе само на няколко крачки от спалнята. Напълно бе възможно да се върне там и да заключи вратата отвътре, преди Чайлз да е успял да се качи горе.

— Махайте се! Не се приближавайте до мен! Ще викам! Кълна се, ще извикам полицията! — изкрещя тя.

И в същия миг си даде сметка, че той най-вероятно е вдигнал слушалката на долния телефон, за да не може тя да се обади отгоре. Тогава се сети за нещо друго и извика с надежда да го изплаши:

— Вече се обадих на Дан. Той тръгна насам.

— Нищо няма да ви направя, Лора. Нищо, което може да ви навреди. Само искам да поговорим — повтори Чайлз.

— Аз не искам да говоря с вас!

— Струва ми се, че искате, Лора.

— Казах, че не желая!

— Днес видяхте нещо, нали, Лора?

Говореше спокойно, прекалено спокойно, повтаряше името й във всяко изречение в някакъв хипнотичен напев. Това й се стори подозрително, всъщност ужасно обезпокоително. По същия начин бе говорил с нея още от началото, от пристигането й в клиниката. Така бе разсейвал страхове и опасения, често я бе уверявал, че всичко е наред. Сега схвана какво всъщност бе правил с нея: бе я манипулирал, бе я заблуждавал, лъгал, както впрочем и всички останали пациентки. В сегашния момент се опитваше отново да я заблуди — да я накара да му вярва, че няма никакви проблеми. Дебнеше тя да се успокои, да приспи вниманието й и после да нанесе удара си.

— Вървете си! — рече тя малко по-спокойно. — Предупреждавам ви.

— Вие не разбирате онова, което сте видели, Лора. Само искам да ви го обясня. Може би по този начин ще се успокоите.

Тя поклати глава. Не, този път няма да я излъже.

— Не! Не желая да ви слушам. Искам да се махнете оттук. Още сега ще повикам полицията.

— Няма нужда да правите това, Лора.

— Ще я повикам! Кълна се в Бога, че ще го направя, ако не си тръгнете веднага!

— Добре, тръгвам си. Обещавам ви. Но знайте, че няма да ви направя нищо. С какво всъщност мога да ви навредя? Аз съм лекар, Лора. Животът ми е посветен на каузата да помагам, да служа на хората, да нося нов живот в този свят. Нали аз ви помогнах да заченете — затова сега очаквате дете? Направил съм същото и за множество други жени. Как можете да смятате моята дейност за опасна? Не зная какво си мислите в момента, но аз не съм лош човек, Лора. Не мога да направя нищо лошо нито на вас, нито на който и да е друг.

— Просто си тръгнете. Дан идва. Ще бъде тук всеки момент. Аз го извиках.

— Току-що го повикахте и щял да дойде всеки момент, така ли? — Чайлз се усмихна приятелски, предразполагащо. — Хайде сега, Лора, той не може да стигне толкова бързо чак от Ню Орлиънс до тук, нали?

— Той не е в Ню Орлиънс. Той е в тукашния град. В Колиър. В ресторанта. Там му се обадих и той незабавно тръгна. Сега ще дойде и по-добре е да си тръгвате.

Чайлз въздъхна. Имаше вид на родител, чието дете е непослушно.

— Добре, добре. Където и да се намира… Няма значение. Ние просто си говорим, Лора. Нали? В това няма нищо лошо, нищо опасно?

— Искам незабавно да си тръгват! Веднага! Моля ви!

— Сигурен съм, че не желаете да навредите на никого — рече Чайлз. — Не желаете да застрашите всички онези чудесни неща, които правим за толкова много хора в нашата клиника, нали? Вие просто сте мъничко уплашена поради факта, че не разбирате видяното от вас днес. И това е напълно разбираемо. Аз просто искам да ви помогна да го разберете.

— Много добре го разбирам. Всичко, което видях.

— Не мисля, че е така, Лора. Нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат.

— Нали видях онова бебе!

Чайлз се поколеба. Леко пристъпи напред към най-долното стъпало.

Спрете! — неистово изкрещя Лора, готова да побегне към спалнята. — Спрете или викам полицията!

— Успокойте се, Лора. Просто ще поседна ей тук.

Лекарят бавно се отпусна на стъпалото, като уморено въздъхна.

— Доста съм изтощен — сякаш между другото рече Чайлз и донякъде успя да успокои страха й. После се засмя приятелски. — Беше много напрегната сутрин, да не казвам по-силна дума, нали ще се съгласите с мен, а, Лора?

Тя премълча.

Той пое дъх, продължи:

— Значи вие сте били при Джереми миналата седмица, нали?

Лора се замисли: дали да отрече? Реши, че няма никакъв смисъл. Той се е досетил. Онзи тип — Соренсън — вероятно я е описал достатъчно добре. Или Чайлз е разпознал колата й. Може и да не е, след като я търсеше с поглед тази сутрин в паркинга. Но така или иначе вече знае. Но пък и тя знае доста неща за него и сега ще му ги каже! Нека го разбере.

— Научих всичко за вас, доктор Нифейр — рече тя. Произнесе името му, сякаш набляга на злокобно проклятие. — Зная всичко и за Ерин Аршембо, и за клонирането. Всичко знам.

Той кимна с глава и я погледна, сякаш приветства достоен съперник във важен шахматен двубой.

— Вие наистина сте в течение на ужасно много неща, Лора — рече той спокойно. — Но далеч не и на всичко.

— Зная достатъчно.

— А знаете ли, че Джереми би трябвало да е мъртъв? — Чайлз я погледна многозначително и замълча, за да изчака, докато тя проумее истинския смисъл на казаното. После добави: — Децата, които страдат от неговото заболяване, обичайно не живеят толкова дълго. Това знаехте ли го?

Лора кимна. Соренсън бе й го обяснил.

— Тогава знаете ли защо Джереми е още жив? — продължи Чайлз.

Лора го погледна продължително, но замълча. Сега не й се струваше толкова страшен — след като бе седнал там долу. Напрежението в гърдите бе я поотпуснало. Но непрекъснато си повтаряше, че не бива да се оставя той да я прелъже с нещо. Приличаше й на кобра, която приспивно люлее глава над жертвата си, хипнотизира я и се готви да я налапа. Но тя няма да го допусне. Повтаряше си да бъде нащрек, да бъде готова да побегне на секундата към спалнята — ако той се помръдне дори на сантиметър-два.

— Той е жив днес — започна Чайлз — и непрекъснато състоянието му се подобрява поради работата, която върша в център „Нов живот“. Това не го знаете, нали?

Но логиката му не стигаше до нея. Какви ги говори? Та той клонира бебета! Все още е трудно да бъде сто на сто сигурна, но всичко видяно говори за този факт. Той клонира бебета! И тя не разбира какво общо има клонирането с удължаването на нечий живот, та бил той и на сина му.

— Е, разбирам, че няма откъде да научите тези неща — пак се обади Чайлз, сякаш прочете мислите й. — Искате ли да ви разкажа как моята работа в клиниката помогна на Джереми? Как го задържа жив толкова дълго време.

Лора не отговори, но всъщност бе наострила уши. Защо пък да не научи причината?

— Експериментирам специално лечение върху него — започна Чайлз.

— Соренсън спомена някакви процедури — каза Лора.

Чайлз се усмихна и кимна. Тя бе влязла в диалог: това даваше надежда, че може да я убеди в полезността на научните си изследвания.

— Да, точно така, Лора. Правя процедури на Джереми. Знаете ли какви са те?

Тя поклати отрицателно глава. Изглежда, и Соренсън не знаеше.

— Почакайте сега да видя… дааа. Как да ви го обясня по най-добрия начин? — Чайлз видимо се замисли. Искаше да намери най-точните думи, за да може тя да разбере по-лесно. — Чували ли сте за ембрионално-тъканни изследвания, Лора?

Тя бе слушала за този вид научна дейност, но не достатъчно. Помнеше нещо, четено някъде си. Ставаше дума за учени, използващи тъкани от абортирани зародиши с цел намиране лечение на широка гама от заболявания. Но този вид дейност бе доста противоречива, тя провокираше възмущението на някои среди и от няколко години насам правителството бе спряло финансирането й. Напоследък за този вид изследвания, изглежда, пак бяха отпуснати пари, но Лора не бе сигурна относно подробностите.

— Без да влизам в много детайли — заяви Чайлз, — ще кажа коя е базата ни: успяхме да установим, че при инжектиране на мозъчни клетки от зародиши в мозъка на страдащи от някои генетични аномалии пациенти, най-вече ензимна недостатъчност, често се наблюдава обратимост на болестта. Зародишните клетки продължават да се делят, развиват и растат там, където зрелите клетки са спрели поради заболяването. Този растеж на нови клетки компенсира недостатъчността у болния. Всъщност нещата са доста по-сложни, но основният принцип на терапията е повече или по-малко такъв. А в действителност успехите на това лечение са направо поразителни, дори чудотворни, бих казал. Изненадващи, Лора. Мисля, че доброто, което успяваме да направим по този начин, е направо впечатляващо. Мисля още, че и вие бихте разсъждавали като мен. Вярвам го искрено, защото все пак ви познавам донякъде. Вие сте интелигентен, добър и състрадателен човек. Смятам, че бихте подкрепили подобен прогрес, защото той помага на толкова много страдащи деца.

Направи пауза, за да може тя напълно да проумее казаното, после продължи:

— При Джереми недостатъчността е на база ензим алфа-идуронидаза. Сама сте видяла нейния ефект върху външния му вид, говоря за физическата страна на болестта. Не може да не се съгласите с мен, че положението е трагично. Ужасно е едно човешко същество да живее по такъв начин. Не по-малко страшно е да се умре по същата причина. В същото време налице са още множество други симптоми, които не се забелязват на повърхността — тези свързани с черния дроб и далака. Ако тези два органа не получават достатъчни количества от въпросния ензим, те биха се увеличили до размери, несъвместими с тялото. Само по себе си това е достатъчно да убие пациента. Ако, разбира се, уврежданията не стигнат първо до сърцето. Видяхте ли очите му?

Лора поклати глава.

— Той спеше — обясни тя.

— Иска ми се да го бяхте видели буден. Щяхте да се уверите, че той е едно чудесно дете. Ако го опознаете отблизо, незабавно ще го обикнете.

Гласът му се задави. Помълча известно време. После, изглежда, успя да превъзмогне чувствата си.

— От липсата на ензима очите му помътняват. Когато започнахме процедурите, той бе на път да ослепее. След това зрението му се оправи, но не толкова, колкото би ми се искало. Смятам, че ще има още по-голямо подобрение, но ще трябва да мине известно време. Все още е напълно глух и не зная дали ще успеем да направим нещо в тази насока. Но никога не губим надежда. Най-тежкото е забавеното умствено развитие. — Чайлз видимо говореше с болка. — Е, все пак е много рано да правим заключение за него. Не знаем със сигурност дали в тази област ще има обратимост на болестта. Но да го бяхте видели преди година! Тогава бе така зле! Трудно е днес да дадете точна оценка до каква степен са помогнали процедурите, ако не помните предишното му състояние.

Сега, когато той отново заговори за въпросните процедури, Лора изведнъж се сети за другата му дейност. И се възмути.

— Вие взимате мозъчна тъкан от новородени, за да я използвате за лечението на Джереми, нали? — избухна тя гневно. — Затова синът на Шарлот не изглежда нормален. Затова племенницата на Джени е в същото състояние. Вие сте им бъркали в мозъците!

— Не! Не е така! Разбира се, че не е така! — Той изглеждаше направо зашеметен от обвинението й. — Боже мой, Лора! За какъв ме имате? Никога не бих направил нищо подобно!

Лора истински се обърка. Шокираното изражение на лицето му изглеждаше напълно искрено и неподправено. В този миг тя повярва, че той говори истината за Майкъл и Алиса. После пак изплава съмнението. Добре де, рече си тя, ако не е правил нищо подобно, тогава каква е дейността му в мазето?

— Аз ви видях със съпругата ви и онова бебе днес преди обед — подхвърли тя язвително.

— Но то е нещо съвсем друго, Лора. Тук правите голяма грешка. Сега наистина съм доволен, че разговаряме по този начин, за да мога да разсея съмненията ви. И недоразуменията, разбира се.

— Вижте, докторе, аз ви видях! — Тя пак изкрещя, силно възмутена от увъртанията му. И сама си даде сметка, че е много объркана, в главата й бе пълен хаос. — Видях съпругата ви да реже черепа на онова бебе. То е нечие дете, а вие вземате част от мозъка му. Не е ли така? Сигурна съм, че го правите!

— Бъркате, Лора!

— Но аз ви видях!

— Вярно е, че сте видели нещо, Лора, но не разбирате какво е било то. Нека се опитам да ви обясня. На първо място, то не е „нечие дете“, както се изразихте.

— Значи мислите, че съм глупачка, така ли? Видях всичко. И бебето включително.

— Но не и бебето на родилката. Не него сте видели. То напусна родилното заедно с майката. Бе изкъпано, премерено, претеглено, прегледано, за да сме сигурни, че е напълно здраво, и след това предадено в ръцете на майка му. Не сте видели него.

— Чудесно разбирам какво съм видяла. То беше!

— Вижте… — Чайлз се запъна в опит да намери най-точните думи, — вие говорите за вторичен родилен продукт.

— Какви са тези думи, доктор Чайлз? Вторичен продукт? Това са някакви си двусмислици. Криете се зад думи!

— Опитвам се да ви обясня, Лора, че жената, която роди днес сутринта, дори и в този миг държи детето си в ръцете си. Можете да отидете в клиниката и да се уверите. Давам ви честната си дума, че е така и че бебето се радва на отлично здраве. То е невредимо. Ние задържахме резултата от вторичното израждане.

— Какво е това вторично израждане? Второ бебе ли имате предвид?

— Помните ли първата ни среща с вас и съпруга ви? Тогава ви обясних, че понякога се налага да приспим пациента с пълна упойка, за да извадим безболезнено плацентата.

— Да, но в онзи случай не бе плацента. Онова бе бебе.

— В известен смисъл да.

— Онази жена е имала близначета, а вие сте взели едното, нали?

— Не. Не говорим за близнаци.

Накрая Лора успя да оформи някаква идея в главата си на базата на думите на Чайлз, видяното в мазето и на екрана на компютърния монитор.

— Да нямате предвид клонирано бебе?

Чайлз мълчаливо кимна с глава.

Настъпи тишина, която лекарят наруши след малко:

— Видите ли, пациентът си има бебе, нейното желание е реализирано. А за Джереми се осигурява мозъчната тъкан. Печелят всички заинтересовани страни. Сега разбирате ли моята теза?

— Вие сте луд! — изведнъж извика Лора. — Болезнено луд. Смахнат! Вие убихте онова бебе.

— Лора, но то е ничие.

— Как така! То принадлежи на жената, която го е родила! За бога, говорим за живо човешко същество!

— Не, тя си получи бебето. Вече ви обясних. Идете да я попитате. Ще ви каже, че нейното бебе си е при нея. Тя не е искала две деца.

— Но тя е родила две бебета! А вие убихте едното!

Чайлз я изгледа продължително и после тихо, но твърдо рече:

— По същия начин постъпихте и вие, Лора.

Думите му я озадачиха. Замълча, просто не разбираше. После откликна:

— За какво говорите? Никакви бебета не съм убивала.

— Мисля, че отлично знаете за какво ви говоря.

— Не е вярно! Не зная! Кога съм убивала бебета?

— Наистина ли не сте?

— Не! И не възнамерявам повече да…

Внезапно схвана за какво намеква Чайлз.

А той усети, че тя е разбрала и кимна:

— Да, говорим за онзи аборт.

— Да, но един аборт няма нищо общо с вашата дейност — рече тя, но самата не бе убедена в правотата на думите си.

— Защо да няма, Лора? Вие сте унищожили едно нежелано бебе шест месеца преди то да бъде родено. С какво вашата постъпка е по-различна от моята дейност тук? Двете са абсолютно равностойни, като се изключи разликата във времето.

— Именно времето — възрази Лора. — Разликата е във времето. Бебето във вашия случай е било живо, когато сте го убили!

— Много се заблуждавате, ако си мислите, че вашето бебе не е било живо, когато вие сте го убили, Лора. Нали видяхте ехографския образ на сегашното ви бебе? Не туптеше ли сърцето му? Сърцето на плода започва да бие още когато той е само на шест седмици. Тогава започва и да помръдва. Вашето сега не мърда ли във вас? Да, сърцата им бият, те се опитват да се движат. Това не е ли достатъчно доказателство, че са живи, Лора?

— Говорим за напълно различни неща. Плодът не може да съществува самостоятелно, той се храни и съществува благодарение на майчиния организъм. След раждането детето вече придобива известна независимост — извън майката.

— Така ли? А според мен това не е вярно. Бебето продължава да е напълно зависимо от майката. То зависи от млякото й или от друга храна, която трябва да бъде осигурена, поднесена от някой. Както и да е — бебето не може да оцелее самостоятелно. Истината е, че всяко новородено се нуждае от майка си доста време след раждането, така както и през деветте месеца, когато тя го носи. Затова кажете ми, моля, кой ви дава право да пожертвате този живот в името на бъдещата си кариера? И защо аз да нямам правото да постъпвам по същия начин, с цел да спася живота на сина си? Чия кауза е по-благородна? Хайде, кажете ми?

— О, доктор Чайлз! Та вие изопачавате нещата! Играете си с думите…

— Не, Лора. Не, не си играя с нищо. Сигурен съм, че дълбоко в себе си сте напълно съгласна с моята теза.

— Не съм убедена, че е така. Не, дори изобщо не ми се вярва.

— Значи тогава смятате, че Джереми трябва да умре? Така ли?

— Не съм казвала подобно нещо.

— Животът му не струва и пукната пара, тъй като има множество умствени и физически недъзи, така ли? Не е достатъчно ценен и не си заслужава усилията да бъде спасен? Не струва дори и колкото абортиран зародиш?

— Не съм казвала нищо подобно! Освен това нашият разговор съвсем не е за вашия син! И вие съвсем не използвате абортирани зародиши. Вие работите с новородени, с живи бебета.

— А Джереми не е ли жив?

— Едното няма нищо общо с другото!

— Така ли? Значи това пък ви оправдава да го осъдите на смърт?

— Защо аз да го осъждам? Аз нямам отношение към него.

— Защото ще умре, ако не му осигуря мозъчните клетки. Нещата са толкова прости. Единственият начин, по който мога да ги осигуря и да му помогна, е да ги взема от зародиши.

— А не можете ли наистина да използвате абортирани зародиши?

— Налага се да взимам клетките от плод, който е узрял поне до края на третото тримесечие. Да не влизам сега в технически подробности, но в човешкия мозък се извършват важни генетични промени именно през третото тримесечие. Изследванията ми сочат, че взетите от този период на развитие клетки са най-ефективни за лечението на Джереми. Няма друг начин да поддържам живота му. Това са фактите, Лора. Клетките, които използвам, са от зародиши, създадени лично от мен. Въпросните бебета не биха съществували, ако не са моите знания и умения в областта на клонирането. Затова и не виждам основания за твърдения, че ги отнемам от някого. Ако не го правя, Джереми ще умре. А вие влизате в ролята на съдия какво мога да правя и какво не. Хайде, обадете се по телефона.

— Няма да се обаждам.

— О, само така говорите… Животът на Джереми сега е във вашите ръце. От вас зависи дали ще му го дадете, или ще му го отнемете. Ако повикате полицията, по-добре е да спестите малко време и да се обадите и на Джереми. Кажете му сама, че се каните да го убиете.

— Вие сте този, който убива, не аз.

— Добре, повтаряйте си го, ако това ви помага. Но и вие, и аз отлично знаем, че вашите действия ще доведат до смъртта на Джереми. Не разбирате ли, че единственото, което желая, за което моля, е да поддържам живота на сина си, а и да го подобрявам до известна степен, разбира се с надеждата, че един ден той може напълно да оздравее и да бъде щастлив? С какво се различават моите чувства от тези, които вие изпитвате спрямо бъдещото си дете? Аз ви помогнах да заченете. Сега ви моля за равностойна услуга. Помогнете ми да запазя сина си. Това е всичко. Не убивайте моето момче.

Лора изпитваше неимоверна умора. Освен това бе напълно объркана. Краката вече не я държаха и се наложи и тя да седне. Отпусна се на най-горното стъпало.

— Ами другите деца… — започна тя неуверено. — Синът на Шарлот, племенницата на моята приятелка Джени, онова бебе, което видях на рождения ден у вас? На тях всичките им има нещо, нали? Не ми казвайте, че всичко им е наред, защото съм ги виждала. И съм убедена, че те не са нормални.

Чайлз въздъхна и кимна с глава.

— Да, така е — призна той. — Първородното невинаги е пълноценен продукт на оригиналния зародиш. Забелязал съм, че в някои случаи тези деца се развиват малко по-бавно от нормалното. Но това се отнася само до първите няколко месеца. С течение на времето този недостатък изчезва от само себе си. Детето компенсира във всяко едно отношение.

— Бебето на рождения ден бе на една година.

— Говорете с родителите му сега. Ще ви дам техния телефон. Ще се убедите, че днес то се развива съвсем пълноценно.

— Става дума за нещо повече от забавяне на развитието. Тези деца имат някакъв друг недъг. Те, изглежда, са… не зная как да го нарека… на тях им липсва емоционалност, човешка топлота… Те някак не са нормални човешки същества… не са пълноценни — изтърси последните думи, без да се замисли, и потрепери от смисъла им.

— Не съм съгласен с мнението ви, Лора.

— Нали съм ги виждала! Със собствените си очи!

— Не желая да спорим, Лора. Ако настоявате, тогава съм съгласен.

— Но говорим за нещо извънредно важно!

Чайлз замълча.

— Вероятно са такива, защото са клонирани, нали? — попита го тя след малко. — Може ли да се клонира човешката същност, самата личност? Може ли да се клонират емоции? Вие сте помогнали на Пола и Шарлот да родят деца, които не са деца в истинския смисъл на думата. Не е ли така? Те не чувстват нищо, нали? В тях няма нищо. В какво ще се превърнат, когато пораснат? Боже мой, просто не вярвам, че всичко това е истина…

— Има начин да се разбере.

— Какво да се разбира? То се вижда с просто око, след като ги наблюдавате, като влезете в елементарен човешки контакт с тях.

— Искам да кажа, че веднага след раждането има начин да се разбере кой е първичният и кой вторичният…

Изчака малко, за да може Лора да схване мисълта му.

— Винаги мога да направя един специфичен хромозомен тест — продължи след малко Чайлз. — Той показва кой е вторичният зародиш. В миналото нямах възможността да правя това изследване, защото трябваше да бъде извънредно дискретен. Но при вашето бебе — направи пауза, за да се увери, че Лора го слуша внимателно и разбира какво й предлага, — при вашето бебе можем да бъдем напълно сигурни.

— При моето ли?

— Да, Лора. И вие носите вторичен зародиш.

Тя така се изплаши, че с мъка успя да реагира. Макар и истината да не бе далеч от логиката. С усилие прошепна:

— И моето дете ли ще бъде като… — не можа да завърши от страх.

— Не и ако направим онзи тест, за който споменах — отвърна Чайлз. — Ще вземем всички мерки да сме сигурни, че ще получите онова, което трябва.

— И моето бебе ли искате да вземете?

— Само клонираното. Но ако желаете и двете, нямам възражения. Ще кажем, че не сме разбрали за второто, докато не сме направили още една ехография. А когато завърши раждането…

— Чакайте, чакайте. Вие си мислите, че аз ще остана тук ли? Смятате, че ще продължа да ходя във вашата клиника ли? Няма начин. Напускам още сега. Тръгвам си за Ню Орлиънс. Още днес!

— Ако си тръгнете, ще загубите и двете бебета.

— Защо? За какво говорите пък сега?

— Няма да можете да ги задържите без хормонната терапия, която прилагаме сега — всеки ден. Това е един от страничните ефекти на процедурата на клонирането.

— Не ви вярвам.

— Вие сте бременна само благодарение на моята помощ. Ако си тръгнете и преустановите инжекциите, ще пометнете. Това е най-просто казано. И още: ако се обадите на полицията и те ми направят нещо, в резултат на което няма да мога да продължа работата си, вие ще загубите вашето дете, а аз — Джереми. Пък и останалите бременни в клиниката също ще пометнат. Сама виждате, Лора — не само животът на Джереми е поставен на карта. Животът на много повече създания зависи от вашето решение, Лора, включително и този на вашето дете…