Кип Ланджело
Клиниката (28)

27

Лора бе почти сигурна, че Дан ще се върне след няколко часа. Ще покара, гневът му ще премине и ще се върне. Но това не стана и тя си легна, като очакваше той да й се обади от Ню Орлиънс на сутринта. Дан обаче не позвъни, докато тя се готвеше да отиде до клиниката, не се обади и след завръщането й. Питаше се дали ще го направи до края на уикенда — поне да се извини за казаното. Тогава ще могат да обсъдят онзи аборт като възрастни, разумни хора.

Съботата почти мина, дойде вечерта, телефонът мълчеше. Лора смяташе, че е редно той пръв да вдигне телефона и да се извини. Не бе нейна грешката за грубите му думи и гневното и демонстративно потегляне. Бе готова да обясни всичко около аборта и дори да се извини за него. Но първо той трябва да коригира поведението си и да каже, че съжалява за петъчните си грубости. Не бяха пострадали само неговите чувства. Дан не разбира едно — пък и не й бе дал възможност да му обясни, а именно, че абортът се бе оказал извънредно мъчителен и физически, и психически. Поне толкова, колкото го бе заболяло да научи за него, а може би и повече. Ако имаше някакъв начин да върне времето назад и да промени събитията от преди десетилетие, Лора би го направила. Но не можеше да промени миналото. А това я караше да страда все повече. Бе си получила достатъчно наказание, едва ли имаше нужда и Дан да добавя нещо от себе си.

Надяваше се, че бременността ще изкупи част от вината й, а и ще премахне малко от болката, останала след аборта. Бе оптимистка, че след раждането на бебето и Дан ще се успокои, ще прости и ще забрави обидата си. Сега вече се нуждаеха от свое дете повече от всякога преди.

Тези мисли пак събудиха старите тревоги за здравословното състояние на родените в клиниката на Чайлз деца. За съжаление, не бе успяла да ги сподели с Дан. И сега се налагаше да разсъждава сама.

От друга страна, я гнетеше и въпросът защо Чайлз бе добавил информацията за аборта към заключенията в онази бланка? Чудесно схващаше, че въобще не е било наложително. Значи го е направил нарочно? Защо? Може би се досеща, че тя е ходила в „Удридж“. И се бе опитал да внесе напрежение в тяхното семейство, за да я отвлече от неговия син и онзи приют? Възможно ли е това? Той толкова фалшив човек ли е? А може би това е негово предупреждение? Ако продължаваш да се ровиш, може и нещо друго…

В понеделник сутринта все още нямаше отговор на нито един от всичките тези въпроси. Седеше в чакалнята и чакаше реда си за изследванията на кръвта и инжекциите. Случайно дочу разговор между сестрата и друга бременна: стана дума, че доктор Чайлз е бил спешно извикан за раждане. И няма да може да преглежда записаните за тази сутрин пациентки.

Сега, когато той бе зает и на друго място, Лора реши, че има добър шанс да потърси някои отговори. Щеше да се насочи към проблемите около родените тук и евентуално двете лица на доктор Чайлз.

Тогава й дойде редът. Гейл започна редовните прегледи и измервания, а Лора ужким между другото попита дали клиниката е асоциирана с други болнични заведения.

— Не е — отвърна й Гейл, — нашата е напълно независима институция.

— Не е ли в някаква връзка с други репродуктивни центрове, да речем… някои в Канада? — невинно подхвърли Лора пак, като внимателно избра няколкото ключови думи.

— Канада ли? О, не, за бога! Тяхната система е напълно различна от нашата. Здравеопазването е под егидата на държавата: обществено обслужване на хората. За всичко плаща правителството и нещата се управляват доста по-различно. В Канада едно семейство трябва да чака доста време, за да отиде на преглед и лечение в клиника като нашата. Не, не, не сме свързани с никой канадски център или пък с който и да е друг в трета страна. Защо питате? Да не възнамерявате да ни напускате?

— А, не. Питам заради една приятелка.

— Тя да не би да живее в Канада? Знаете, много пациенти идват тук от доста далечни места. Защо не посъветвате вашата приятелка да го направи?

— Не може да пътува толкова надалеч. Има много ангажименти у дома, няма как да отсъства за дълго време.

— Е, да, това е неприятно. Но могат да се намерят и други подходящи места. Искате ли да попитам доктор Чайлз? Той да я насочи към някоя клиника?

— Не, не, недейте да го правите.

Лора се изпусна — изтърси думите си прекалено бързо и категорично. Гейл я изгледа по особен начин.

— Питах просто от любопитство — опита се да заглади Лора. — Не е чак толкова важно.

Сестрата кимна с разбиране и пак насочи вниманието си към подготовката на спринцовките.

— Да сте чували за някой си Нифейр? — попита Лора. Веднага й стана неловко, защото въпросът не прозвуча невинно, както тя искаше.

— Нифейр ли? Да не е пациентка?

— Не. Може би е някой, който работи тук?

Гейл помисли известно време и поклати глава.

— Не, нямаме колега с това име.

— А случайно да сте виждали тази фамилия на получени тук плик или пощенска пратка?

— Не съм. Но пък аз нямам достъп до пощата — тя отива направо в пощенската кутия на клиниката, откъдето писмата се разпределят обичайно от доктор Чайлз или доктор Ейсър. Защо питате?

— Струва ми се, че чух името да се споменава във връзка с клиниката.

— Възможно е да е пациентка. Ако не е била хоспитализирана за изкуствено оплождане или за пълния курс на терапия, няма и откъде да я познавам. Това е най-вероятно.

После Гейл пристъпи към първата инжекция. Лора почувства убождането на иглата особено болезнено. Изобщо от инжекциите я болеше последните няколко дни. И не можеше да се отърве от мисли за бъдещото бебе при всяко влизане на иглата. Както и от мрачните разсъждения за онези недъгави деца.

— Тук дали е имало бебета, родени с… — започна Лора, но думите излязоха от устата й неловко, увиснаха във въздуха — … с някакви проблеми?

— Какви проблеми имате предвид?

— Ами не знам точно. Просто проблеми. Забелязвали ли сте деца, при които да има основания за загриженост… за бъдещото им развитие, да кажем?

— Не ми се е случвало. Но аз съм в предродилното отделение — обясни Гейл. — За това, което питате, би трябвало да се обърнете към персонала на родилното. Там ще знаят повече по тези въпроси. Защо питате?

— Хм, просто така. Нямам някакви особени основания.

— Тази сутрин просто сте пълна с въпроси, госпожо Филдинг.

Лора се усмихна насила:

— Най-вероятно се обаждат нервите и опасенията на бъдещата майка.

— Е, да. Напълно в реда на нещата си е. Но при вас няма основания за тревога. Резултатите от амниоцентезата бяха много добри. Бременността си протича напълно нормално.

Сестрата стисна ръката й окуражително и добави:

— Вижте, миличка, говори ви опитен медицински работник. През ръцете ми са минали десетки бъдещи майки. Вие и вашето бебе ще бъдете в отлична форма.

Гейл привърши и излезе, като остави Лора да се облича. Тя бързо навлече дрехите и надникна през вратата. Наоколо не се виждаха нито сестри, нито който и да е друг от персонала. Чуваха се откъслеци от различни разговори от амбулаториите и приемното отделение. Някаква сестра убеждаваше за нещо си пациентката в недалечна стая, но самият коридор бе пуст.

Лора хвърли поглед към неговия край, където бе кабинетът на Чайлз. Нужен й бе само миг, за да вземе решение. И като се огледа още веднъж, тя бързо закрачи към неговата стая. Вратата бе затворена, но не и заключена. Извърна се през рамо и отново огледа коридора, но наблизо нямаше никой. Тогава влезе.

В помещението съвсем леко дъхтеше на одеколона на Чайлз. Сякаш да напомни на Лора, че тук тя няма работа. Трябваше да действа извънредно бързо, да намери онова, което търсеше, и да се измъква, преди някой да я е засякъл тук.

В кабинета, за разлика от другите стаи, цареше пълна тишина. Веднага я усети като нещо много осезаемо и то усили безпокойството й. Първото нещо, което провери, бе вратата зад бюрото. Може би там имаше стенен шкаф, а в него — медицински досиета? Но когато я отвори, видя, че отзад се намира тоалетна и малка баня. Отсреща, покрай мивката, имаше още една врата. Вероятно води към коридора, рече си Лора. Значи там няма нищо интересно.

Обърна се към бюрото и започна да отваря чекмеджетата поред. Най-долното отдясно бе пълно с папки, които носеха имена на пациентки, подредени по азбучен ред. Разрови ги, намери своята и я извади, за да я прегледа. Обаче й бе трудно да се съсредоточи. На всеки няколко секунди поглеждаше към вратата, а същевременно прелистваше закрепените вътре листа и се мъчеше да схване същността на написаното.

Но не разбираше по-голямата му част. Попадаше на множество специализирани медицински термини и кодови номера, обозначения и дявол знае още какво. Изведнъж зърна нещо, което бе доволно ясно: „7 юли, на пациента внесени две зиготи“. Същият брой, който й бе казала и сестрата. Върна се назад и намери датата 2 юли. Там пишеше, че тогава от нея са взети 2 яйцеклетки.

А тя бе сигурна, че е била само една. Напрегна се да си припомни какво бе станало през онзи юлски ден, когато й бяха направили процедурата. Тогава бе малко замаяна от пълната упойка, но споменът за прозореца на лабораторията и те двамата с Дан, застанали пред него, бе съвсем ясен в съзнанието й. Доколкото си спомняше, и ембриологът, и доктор Чайлз бяха споменали, че яйцеклетката е само една. Какво става тук? Сега вече не можеше да бъде сигурна в нищо. Една или две?

Отново хвърли светкавичен поглед към вратата. И пак запрелиства страниците. Почти нищо не разбираше, но пък не можа да намери и нещо необичайно или тревожно. Само броят на зиготите… Прибра своята папка и бързо затърси на буква „К“, след малко намери името на Пола Кинкейд, сестрата на Джени.

Там направи същата проверка. Яйцеклетките бяха общо три, но само две използваеми. Броят на имплантираните зиготи бе 2. Нормално може би. Прибра папката на Пола и започна да търси тази на Шарлот Уилър. В нея Чайлз бе отбелязал, че е извадил две, имплантирал две. Лора извади още една папка, наслуки, без да гледа името. Пак същото: две извадени, две внесени. В следващата: три получени — две имплантирани. Всички се движеха около тези цифри.

Значи Гейл е била права: според нея Чайлз бе имплантирал две зиготи на Лора Филдинг в опит за изкуствено оплождане.

Отвън се чуха стъпки. Приближаваха се насам. Лора се уплаши. Затвори чекмеджето и клекна зад бюрото. Спомни си, че има и друг изход от стаята — през тоалетната. Тъкмо се канеше да се промъкне натам, когато човекът отвън отмина вратата, а стъпките му заглъхнаха някъде по коридора. Отново настъпи тишина.

Лора се отпусна на пода и се запита: какво, по дяволите, правя аз тук? Постъпваше доста глупаво.

Вече не бе така напрегната. Изправи се и се накани да излезе от кабинета, но в същия миг погледът й попадна върху компютъра до бюрото. Спомни си как с огромна надежда бе търсила някаква информация в компютъра на Джени. В онзи всичко се бе оказало изтрито, но в този тук може би има някакво обяснение защо й бяха имплантирали само една зигота, а в досието й пише, че са били две? Ще отнеме само минутка, рече си тя и пристъпи напред. Дошла бе чак дотук…

Включи компютъра. Изчака нормалното зареждане. Стори й се безкрайно. Накрая на екрана се появиха различни иконки. Лора хвана мишката и щракна на „Отворете файловете“. Появи се карето с въпроса за паролата.

Е, ясно… който иска да влезе, трябва да знае паролата. Но защо му е тази защита за медицински досиета, попита се Лора, след като чекмеджето с папките е отворено и в негово отсъствие всеки може да надникне там. Защо компютърът има защита, а вратата е отключена?

На екрана продължаваше да святка надписът „Напишете паролата“.

Лора погледна към вратата, ослуша се — май че никой не идваше. Тогава, все още изправена пред бюрото, написа „Чайлз“.

Появи се ново каре с надпис „Паролата е невалидна“.

Лора написа „НЧайлз“.

Пак се появи „Паролата е невалидна“.

Погледна към вратата, написа „Норман“.

„Паролата е невалидна“ — същият отговор.

Отстъпи и се загледа в монитора. Каква ли ще да е тази парола? Опита се да си спомни дали лекарят има куче. Но как ли се казва пък то? Много хора използват името на домашния любимец за парола на персоналния си компютър. Не бе забелязала куче през лятото, когато бяха посетили рождения ден в къщата на Чайлз. Там май изобщо не бе усетила и типичната миризма на дом с домашни животни. Кой ли бе рожденият му ден? И това не става. Възможностите за избор на дума бяха милиарди… Нямаше почти никаква надежда.

Тогава получи вдъхновение. Издърпа кожения стол по-близо и седна. С влажни от пот пръсти бавно и целенасочено написа:

Н-И-Ф-Е-Й-Р.

И натисна клавиша „ентер“.

Пак излезе „Паролата е невалидна“.

— Дявол да го вземе!

Някакъв вътрешен глас й повтаряше, че паролата е тази! Но компютърът не й разрешаваше достъп до файловете. Е, няма как. Въздъхна и се пресегна да го изключи. Я чакай за миг! Бързо натрака на клавиатурата „ДЖЕРЕМИ“ и пак чукна „ентер“.

На екрана се появи директорията със списъка на файловете.

Победа!

Вече бе влязла. Очите й пробягаха по имената на файловете. Ето! „Филдинг.ДБФ“. Маркира го с мишката и щракна два пъти. Документът се отвори и на екрана се изписа нещо като бланка с множество бележки, които приличаха на онези в папката. Задвижи текста нагоре и започна да търси графата, която я интересуваше — там, където бе записан броят на яйцеклетките и зиготите: получени и имплантирани.

Бързо намери тази информация и след като я прегледа, остана доста озадачена. Тук пишеше, че на 27 юли е получена една яйцеклетка. Тя бе отбелязана с Е1. А отдолу бе отбелязан броят на имплантираните шест дни по-късно зиготи: две. Те бяха маркирани с Е1а и Е1б.

— Но това не е възможно — прошепна тя.

Математически погледнато, Чайлз бе имплантирал два пъти повече зиготи от първоначалния продукт — единствената яйцеклетка. Прочете същия параграф от документа отново и отново. Може би не разбираше нещо правилно? Но логиката бе проста. Едно се превръща в две.

Задвижи текста до края. Надяваше се, че там има друго обяснение, но нищо подобно нямаше. Намери само схема, която практически означаваше същото нещо: от Е1 две отделни стрелки водеха съответно към Е1а и Е1б. Тя бе демонстрация на гореописаната процедура. Съвсем нищо не разбираше.

Замисли се, като гледаше схемата. Излизаше, че Е1 се превръща в Е1а и Е1б или, с други думи, първоначалната яйцеклетка се разделя или разцепва на две части, които се оплождат едновременно, за да станат две зиготи. Без да знае защо думата „разцепвам“ се задържа повече от всичко останало в съзнанието й… и изведнъж дойде прозрението!

Дъхът й почти спря. Не й се вярваше да е така! Може би неправилно е разбрала казаното от Джени. Не онова, за което бяха говорили последния път по телефона, а преди месеци, когато бяха обядвали заедно в Колиър. Тогава Джени бе употребила същата дума — разцепвам. Във връзка с двамата учени от университета „Джордж Вашингтон“, които успешно бяха…

— … още половин час — говореше Чайлз. Гласът му долиташе от коридора. Лора чу шума от стъпките му, които се приближаваха към вратата. — Дотогава, моля, никой да не ме безпокои.

Замръзна, парализирана от паника. След малко успя да излезе от вцепенението и единствената мисъл, която я завладя, бе да се измъква оттук максимално бързо, преди Чайлз да я е видял. Изключи компютъра и се втурна към тоалетната. Успя да затвори вратата й след себе си миг преди лекарят да влезе в кабинета.