Кип Ланджело
Клиниката (43)

42

Хладни тръпки панически полазиха по гърба на Лора: Чайлз се приближаваше. Тя се бе спотаила в една от стаите с клонираните животни. Той вървеше бавно, спираше често, ослушваше се, оглеждаше се… Очите й вече бяха привикнали с мрака — виждаше го да се движи. В ръката си държеше нещо. Не можеше да го различи със сигурност, но й се стори, че е нож.

Тъмният силует направи още крачка напред. Животните наоколо се размърдаха: усещаха движението. Лора бе сигурна, че той не знае точно къде е тя. Ако знаеше, щеше да се втурне право към нея. Най-вероятно предполага, че е слязла в мазето, и сега внимателно търси навсякъде. Лошото е, че времето й изтича.

Изведнъж Чайлз запали осветлението. Светлина заля помещението. Лора притисна гръб към стената. Дано не я забележи тук, приклекнала ниско, сред клетките. Изглежда, планът й не ще успее. Няма и оръжие. Може само да бяга, но в нейното състояние и бягството не е спасение. Няма да му отнеме много време да я настигне. Какво друго може да направи?

Чайлз отиде в центъра на стаята — на същото място, където вчера тя бе повърнала. Лора се сгуши още повече. Боже, молеше се тя, дано не види големия ми корем! Опита се да го прибере. Изглежда, бебето усети усилията й, защото помръдна.

Сега повече от всякога усещаше живота в утробата си. И знаеше, че се бори не само за своя, а и за детския живот в себе си. За бебето! Истинското… но и за другото също. Не бива да го отхвърля с лека ръка. От все сърце й се искаше да го приеме както истинското, но дълбоко в сърцето си признаваше, че не може. Образът на другото в съзнанието й бе против волята й отблъскващ и страшен. Въпреки че е част от нейното тяло, от нейната яйцеклетка и спермата на Дан. Защитата му обаче бе нейно задължение. И докато хладната логика настояваше, че е по-добре то да умре, майчинския инстинкт се бунтуваше срещу тази жестока мисъл.

— Лора? — прошепна Чайлз.

Гласът му прозвуча като съсък на змия.

Лора се стресна и се сви. Стори й се, че името й проехтя в помещението. Сякаш отрова я опръска, сякаш вряла помия заля лицето й.

— Зная, че сте тук — каза гласът.

Пак се притисна към стената в панически и отчаян опит да стане невидима. И тогава усети болката в корема. Не бе другата, старата болка — не, тази носеше всички признаци на родилните болки.

Боже мили, моля те, не сега… не още! — помоли се Лора. Ако сега започнат родилните мъки…

Животните зашумяха. Гласът на Чайлз ги пробуждаше. Той направи крачка напред, Лора се сви колкото можа. Сега, на светлината, ясно видя предмета в ръката му и потрепери. Бе скалпел.

Провря дясната си ръка в тясното пространство. Колко ли е тежка? — запита се тя. Дано да не тежи много. Успехът на плана й зависи от това.

Но още е рано. Нека да се приближи повече…

— Нищо лошо няма да ви направя, Лора — говореше Чайлз. — Обещавам. Трябва обаче да извадим бебетата. Налага се да бъдат изродени сега или ще умрат. И двете. И вие ще умрете. Длъжна сте да ми помогнете да ги извадим.

С огромно напрежение очите й следяха всяко негово движение. Той отново пристъпи крачка напред. И продължи внимателно да се оглежда. Още стъпка и щеше да я види. Време е…

— Значи искате децата ви да умрат. Така ли, Лора? — почти припяваше той.

Крачка напред.

— Значи сте готова да рискувате…

Лора напрегна всички сили, с тяло и с дясната ръка бутна високата клетка напред, а в същия миг от гърлото й се откъсна пронизителен писък. Чайлз се извърна в посока на шума, но закъсня. Клетката повлече със себе си и долната и тази отгоре. Лора бе отворила резетата на вратичките на повечето клетки още в началото, когато влезе. Сега те се разтвориха и кучетата се втурнаха навън, изненадани и възбудени. Най-горната клетка закачи Чайлз в рамото и го събори, но той успя да се задържи на едното коляно. Кучетата залаяха, затичаха наоколо, а всички останали животни се размърдаха и настъпи голяма олелия. Животните се заблъскаха в решетките и мрежестите врати и тези, на които резетата бяха махнати, се отвориха. В помещението се заблъскаха двадесетина възбудени кучета и котки.

Лора се провря бързо покрай стената. Стигна зад следващата купчина сложени една върху друга клетки и без особено усилие ги събори върху Чайлз. Две го удариха в гърба и го събориха на пода. Сега кучета имаше буквално навсякъде. Една изплашена до смърт котка скочи към Лора. Ужасена, тя я блъсна с опакото на дланта и я отклони към стената. С мъка се запровира в тесния коридор между стената и другите клетки и като се препъваше постоянно, отчаяно се опита да стигне вратата.

— Бъдете проклета! — извика след нея Чайлз и се опита да се изправи.

Тя се измъкна от стаята и с огромни усилия затича по коридора в посока на лабораторията. Там фенерът все така хвърляше оскъдна светлина към стъклениците с детски органи. Насочи се към вратата, която водеше към кабинета на Чайлз. В краката й притичваха животни.

В този миг ясно чу нечии стъпки зад другата врата — там, където бе коридорът със стълбището към операционните. Реши, че е доктор Ейсър, и се опита да тича по-бързо. Спъна се в стол, в ръба на маса и събори няколко епруветки. Те се разбиха в пода, а звукът й се стори силен като изстрел. Зарида от страх и отчаяние. Но адреналинът в кръвта й я подгони напред, макар и краката й да се подгъваха. Удари се странично в касата на вратата, но продължи напред в тъмния коридор.

— Лора, Лора! Спри!

Незабавно позна гласа. Заля я огромна вълна на облекчение и като се извърна, видя Дан да влиза в помещението. Той пристъпваше с мъка поради мотаещите се навсякъде кучета и котки. Държеше пистолет. Като го видя, Лора се предаде изцяло на болките и умората. Свлече се на пода и се разрида неконтролируемо, почти истерично. Дан се устреми към нея, уплашен, същевременно неимоверно облекчен от факта, че я вижда жива.

Не видя другия. Гледаше Лора, освен това внимаваше да не гази дребните животни наоколо. Когато тя вдигна очи към приближаващия се Дан, зрението й отново изневери и очите й различиха само разлят образ. Затова не можа да го предупреди. Чайлз замахна бързо, това Лора успя някак си да фокусира и изпищя с все сила.

Лекарят удари Дан отзад, раздра ризата и разпра гърба му. Дан се завъртя рязко, за да се защити, а от раната като в забавен кадър изблика и навсякъде запръска кръв. А Чайлз вече замахваше за следващия си удар. Този път острието на скалпела засегна предмишницата на Дан високо, разпра мускули и сухожилия. Ръката му увисна безполезно, наранен. Третият удар на Чайлз бе в гърдите и Дан залитна назад, като изпусна пистолета. Той се плъзна по пода настрани.

Дан падна срещу стената, разчупи и събори лавици, повлече със себе си десетки стъкленици. Те шумно се разпръснаха по пода, силно завоня на формалин. Лора зърна мъничко сърце и парченца от мозък в краката на тичащите безредно животни. Чайлз се втурна към останалия по чудо на крака Дан, който видимо губеше сили. Целият бе в кръв, сякаш раните бяха навсякъде по тялото му. Дан вдигна здравата си ръка, за да се защити, и Чайлз отново замахна. Разсече предмишницата и на тази ръка — кръв запръска на фонтани.

След това го удари в слабините с коляно, Дан падна напред и остана на пода на колене. Изглеждаше свършен, безсилен, неспособен повече да се защитава. Чайлз го сграби за косата и дръпна главата му назад. Тогава замахна със скалпела, за да му пререже гърлото.

Лора реагира почти без да мисли. Нямаше време. Успя само да се надигне и да вземе пистолета, който бе съвсем наблизо. До преди секунди бе напълно парализирана от страх и ужас, а сега изведнъж същият този ужас й помогна да направи чудо, за да помогне на човека, когото обичаше. Вдигна оръжието от пода в мига, когато ръката на Чайлз замахваше към оголеното гърло на Дан. Но Лора натисна спусъка и отново от устата й се изтръгна див писък.

Куршумът влезе в гръдния кош на лекаря и го отхвърли към стената. Чайлз се извърна към Лора и пусна косата на Дан, който се свлече на пода. Закри раната с ръка, скалпелът остана в другата. Задиша тежко, с хрипове и явна болка. При всяко поемане на въздух в белите дробове нахлуваше кръв.

Взря оцъклени очи в Лора. Лицето му побеля, придоби изражение на мъртвец. От устата му потече тънка струйка кръв. Заклати се, опита се да остане прав и залитна към Лора.

— Не се приближавайте! — изплака Лора неистово, а пистолетът се затресе в ръцете й, все още насочен към Чайлз.

Той я изгледа объркано, сякаш не разбираше какво става. Опита се да каже нещо. Гласът му бе съвсем слаб.

— Аз ви дадох това дете — прошепна Чайлз и в гласа се долавяше укор.

Вдигна ръка със скалпела над главата си, а лицето му се изкриви от усилието. Сякаш вдигаше тон желязо, а не лекия инструмент от неръждаема стомана.

— Недейте! — пак предупреди Лора с истерична нотка в гласа.

Той се наклони и пристъпи, отначало много бавно. Лора помисли, че ще падне, преди да стигне до нея. После залитна, но движението му приличаше на хвърляне в атака. Лицето му се изкриви от омраза и ярост, а ръката му замахна към Лора.

— Няма да позволя да убиете сина ми! — изкрещя Чайлз.

Лора дръпна спусъка. Вторият куршум също попадна в гръдния кош и просто го закова на място. Ръката му падна, но самият той остана на крака. Изгледа я гневно, после на лицето му се изписа изненада и то съвсем побеля. Опита се пак да вдигне ръка, направи немощна стъпка напред. Лора отново стреля. Този път куршумът го събори.

В следващата секунда се опита да лази към нея, все още стиснал скалпела в безкръвни пръсти. Изведнъж потръпна и веднага след това се отпусна и замря. Главата му тупна на пода, ръката му бавно разтвори пръсти — скалпелът се плъзна на пода.