Кип Ланджело
Клиниката (20)

19

Същата вечер й се обади Шарлот Уилър. Съобщи й, че на следващия ден ще вземе влака от Джорджия за Колиър. Помоли Лора да я посрещне на гарата — нея и бебето. Каза още, че ще останат само за един ден. Лора веднага настоя да преспят при нея.

На следващата сутрин трябваше да бъде в клиниката в десет и половина. Така че щеше да има предостатъчно време да вземе Шарлот и детето й в девет и четиридесет и пет, да ги остави у дома и да отиде в болницата за инжекциите.

Така и стана. Шарлот слезе от влака с бебето в столче за кола. Беше го увила в дебело одеяло, за да го пази от вятъра. Когато зърна приятелката си с рожбата й, Лора се разчувства силно. Някак си още по-силно усети плода, който носеше, и ролята си на бъдеща майка.

Прегърнаха се, а Лора се просълзи:

— Боже, колко се радвам да те видя! Много ми липсваш. Как е бебето? Дай да го видя!

— О, Майкъл расте така бързо — отвърна Шарлот.

Разви одеялото малко, колкото Лора да зърне лицето му.

Момченцето, изглежда, току-що се бе пробудило и погледна Лора с все още мътни от съня сини оченца. Но си остана кротко притихнало в майчините ръце.

— Ама той ми е красавец — усмихна му се Лора.

— Нали! Само ми кажи, виждала ли си по-хубаво момченце, а?

— Наистина не съм виждала.

— Помниш ли колко дребен се роди?

— Помня, помня. А сега колко е пораснал, боже!

Шарлот изгледа детето с любов.

— Само да знаеш колко сме щастливи!

Лора взе пътната чанта на приятелката си и я поведе към колата. Майкъл си остана спокоен, кротък; сякаш не забелязваше движението, шумовете и хората наоколо.

Настаниха се в автомобила. Лора включи отоплението заради малкия. Много скоро купето се изпълни с дъхавото ухание на бебешките пудри. За Лора едва ли съществуваше по-приятна миризма на света.

— Имаш ли нещо против да го нахраня, преди да тръгнем? — попита Шарлот.

— Разбира се, че не.

— Виж, някои хора се сърдят.

— Я, така ли? Че аз съвсем скоро ще правя същото. От какво мога да се обиждам?

Шарлот откопча блузата и настани детето на гърдата си.

— Няма да повярваш какво изпитвам, когато го храня. Невероятно чувство те изпълва цялата. Знаеш, че твоето тяло, твоят организъм му дава живот отново и отново. Всичко, което му е нужно, за да живее и расте, е в теб! А когато усетиш мъничките сладки ръчички или тези чудни оченца да те гледат, изпитваш изключителната радост, че ти си създала нещо много специално!

— А на мен ми остават още четири месеца. Как ли ще изтрая до края?

— О, аз ли не зная как се чувстваш! И аз си мислех, че няма да мога да изчакам тези дълги девет месеца.

— Но при теб дори не се наложи. Не помниш ли?

Шарлот се засмя.

— Извадих късмет. — Обърна очи към бебето. — Защо само не го направихме преди десетина години? И Ричард така мисли.

— Той радва ли се?

— Ама ти шегуваш ли се? Ами как! Само да видиш какъв е сега, никога не съм го виждала такъв преди. Държи се като дете, когато се завърти около нас с Майкъл. — Наведе очи, порозовя леко и добави: — А като останем само двамата, да видиш какво става! Сякаш караме втори меден месец. Толкова близки не сме били от много години. Това бебе е божи дар — нищо по-хубаво не би могло да ни се случи.

— О, и ти, малка развратнице! — пошегува се Лора.

Шарлот се изчерви още повече и се усмихна щастливо.

— А сега какво те води в Колиър? — Лора си бе задавала този въпрос още от предния ден. — Хайде, зарадвай ме, че си дошла заради мен.

— Но аз наистина исках да те видя.

— Ама ти сериозно ли…?

Шарлот разцъфна в още по-широка усмивка.

— Ние смятаме да повторим.

— Чакай сега, какво да повторите?

— Да проверим дали можем да имаме още едно дете.

— О, майтапиш се!

— Не, не те будалкам. Имам насрочен прием при доктор Чайлз тази сутрин в единадесет. Ще го питам дали е възможно.

— Но ти току-що си родила Майкъл!

— Да, и именно той ни даде това прозрение — колко много искаме още едно бебе!

— Но не е ли по-добре да изчакаш малко, преди да се наложи да изтърпиш всичко отново?

— Лора, аз съм вече на четиридесет и една години. Нямам никакво време да чакам. Сега му е времето! Сега или никога. Пък аз си мислех, че ще се зарадваш на нашето решение.

— О, разбира се. Разбира се, че се радвам. Много дори. Но ме изненада. Ако наистина си го решила, то аз само мога да те подкрепя. Значи нямаш нищо против да изкараш още девет месеца тук?

— За още едно дете съм готова на всичко!

— Ох, това е прекрасно. Надявам се доктор Чайлз да ти каже добри неща.

— И аз също. А втория път може да се окаже момиченце, а?

Шарлот погледна към бебето в ръцете си.

— Май засега му стига — и започна леко да го издърпва от гърдите си, но то нададе силен, почти животински писък, от който Лора потръпна цялата. А мъничките пръсти отчаяно сграбиха гърдата на Шарлот.

Тя отново опита да го отдели от себе си, но то изпищя още по-високо. Мъничките нокти се забиха в нежната й кожа, детето просто не я пускаше. Разчекнало уста широко, то оголи венци в някакво подобие на животинска гримаса, така поне се стори на Лора. За частица от секундата очите му се завъртяха, облещиха се, видимо остана само бялото, сякаш дупки зейнаха в лицето му.

Шарлот се изплаши, обхвана я паника. Не знаеше как да постъпи. Реши, че е най-добре да го остави да суче още. Така и направи, а то мигновено се успокои.

— То добре ли е? — попита Лора.

Шарлот се бе задъхала. Кимна утвърдително, като тежко си поемаше въздух. После се засмя насила и в явен опит да омаловажи случилото се, рече:

— Горкичкото, сигурно много е изгладняло по време на пътуването.

Но Лора отлично виждаше, че приятелката й се разтревожи.

— А ти самата добре ли си?

— Да, да. Всичко е наред. Нищо ми няма.

Цялата случка бе така неочаквана. Дойде изневиделица, необичайно започна, така и свърши. Лора остана като ударена от гръм. Много странно нещо…

А бебето сучеше жадно. Чак сега Лора забеляза бездушното му изражение, което й се видя още по-странно. Изглеждаше, сякаш нищо не се бе случило, а то самото нищо не бе усетило. Тъкмо щеше да попита Шарлот отново дали всичко около детето е нормално, когато забеляза червените ивици на одрасканата й гръд. По едната вече се стичаше тънка капчица кръв.

— Боже мой, Шарлот, тече ти кръв! — обади се Лора.

Приятелката й бързо я изтри с объркана и смутена физиономия.

— Нищо ми няма. Само малка драскотина — рече тя.

— Сигурна ли си? Добре ли се чувстваш?

— О, да. Вече ти казах, нищо особено няма.

Лора поклати глава, все още изненадана от видяното преди миг.

— Но Майкъл те нарани — настоя тя. — Случвало ли се е и преди?

— Виж, Лора, нищо ми няма. Какво толкова е станало? — Шарлот явно се опитваше да замаже постъпката на малкия, но гласът й леко потрепваше, а лицето й се зачерви. Не се чувстваше добре, не й се искаше да продължат разговора. — Няма нищо. Дребна работа. Ама наистина!

Лора замълча. Но не можа да престане да мисли за случката, докато чакаха бебето да се нахрани. Защо се бе държало така? И колко странно бе всичко…

Останаха още десетина минути на гарата, докато Майкъл продължаваше да суче. Изчакаха го да даде признаци, че се е нахранил, и чак тогава Шарлот се осмели да издърпа гърдата си и да го премести в закрепеното на задната седалка столче.

Докато наблюдаваше това, Лора си спомни думите на Роджър Кинкейд след погребението — за гневните изблици на малката му дъщеря. И се запита дали той не й бе говорил за нещо подобно?

Но мисълта, че поведението на Майкъл е ненормално, не й излизаше от главата.

Пристигнаха в клиниката с няколко минути закъснение за часа на Лора. Гейл се показа на вратата и веднага я отведе в амбулаторията. Лора все още разсъждаваше мислено за сина на Шарлот, когато сестрата подхвърли:

— Между другото, аз вчера проверих за броя на зиготите. Нали помните, че ме попитахте за тях? Е, погледнах във вашата папка. Две са били.

— Така ли?

— Да, две. Е, кой печели?

Лора не можа да разбере въпроса.

— Нали ми казахте, че сте се хванали на бас с мъжа си? — припомни й сестрата. — За това колко са били на брой. И питам — кой печели?

Чак сега Лора се досети за думите си пред Гейл.

— Той печели — измърмори тя, сега вече замислена за новата загадка.

Нали й бяха казали, че е една. Така си знаеше. Нали не можеше да бъде повече от една? И в предишните изследвания с другата лекарка се бе получила само една? Помнеше думите на Чайлз, че бе извадил само една яйцеклетка. Дан знаеше същото.

— Но сигурна ли сте? — попита тя Гейл. — Да няма грешка?

— Със сигурност ви казвам, че грешка няма — твърдо рече сестрата. — Погледнах в картона във вашата папка. В стаята на доктор Чайлз. Там пише, че той е внесъл две оплодени яйцеклетки.