Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

26

Лора стоеше до прозореца и постоянно поглеждаше навън. Чакаше Дан да дойде. И ето! На завоя на шосето се появиха светлини, автомобилът зави и тръгна по алеята към къщата. Часът бе шест и петнадесет минути. Смрачаваше се. Стъклата на прозорците леко звънтяха на вятъра. Лора забърза да го посрещне на чардака. Помъкнал куфар по стълбите към нея, Дан изглеждаше уморен. Тя направо падна в обятията му.

— Толкова се радвам, че си тук — рече задъхано.

— Добре ли си, миличка? Какво се е случило?

— И аз не зная.

Той я прегърна здраво и усети, че тя трепери.

— Сега всичко ще е наред. Щом аз съм тук. Каквото и да има, веднага ще го оправим. Край на проблемите, нали така. Горе главата!

Топлината на тялото и увереността в гласа му до голяма степен успокоиха тревогите на Лора. Вече не бе сама, нито пък объркана. Заедно ще обсъдят положението, ще вземат решение как да постъпят. Дан е прав: всичко ще бъде наред!

Тя вдигна очи към лицето му и успя да се усмихне.

— Ето така те обичам, моето момиче — ухили се Дан и я целуна. — Ама ти си станала още по-хубава! Мехлем за многострадалната ми душа!

— Стига бе, Дан! Да не си сляп. Толкова съм надебеляла, че просто ме е срам.

— Нито си дебела, нито има нещо за срамуване. Ти носиш моето бебе и аз просто не мога да си представя нещо по-прекрасно от това.

Пак се целунаха и влязоха в къщата. Дан се качи в банята на горния етаж за бърз душ, а Лора довърши приготовленията си за вечерята. Нареди масата, запали две свещи, наля чашите с безалкохолно шампанско. После извади от чантата дадения й от Чайлз плик и го постави в чинията на Дан.

Той слезе след малко, облякъл джинси и фланелка, ухаещ приятно на шампоан и сапун. Лора включи радиото и намери местна станция, която предаваше лек джаз. Загаси светлините и като го хвана за ръката, го поведе към столовата. Подаде му едната чаша, взе другата за себе си.

— Хей, какво става тук, а? — възкликна Дан. — Какъв е поводът?

Тя му посочи плика.

— Поводът е отварянето на ето онова там.

— А какво има в него?

— Резултатите от амниоцентезата. Е, не всичките. Повечето ми ги съобщи доктор Чайлз днес сутринта. Според него всички прогнози са добри. А в плика е отговорът на въпроса дали спалнята на бебето да е в синьо или в розово. Хайде познай сега де!

— Значи не ти каза дали е момче или момиче?

— Не бе, Дан! Аз не поисках. Нали си пожелахме да го научим, когато сме заедно с теб!

Той я целуна и рече:

— Никак не е чудно, че те обичам толкова много.

— Хайде, отвори плика! Умирам да науча какво ще е детето ни.

Дан взе плика и й го подаде.

— Ти го отвори.

Тя отблъсна ръката му.

— Нали виждаш, че на него е написано твоето име. Ти трябва да го отвориш.

— Сигурна ли си?

— Хайде млъквай и го отваряй!

Той се засмя щастливо, остави чашата си на масата и разкъса плика.

— Чувствам се като водещ на Академичните награди — с апломб заяви Дан и бавно, тържествено задърпа листа, който бе вътре. Той бе сгънат три пъти, затова в момента не можеше да се прочете нищо.

Дан вдигна ръка и започна:

— А носителят на Оскар за…

Разгъна хартията и внимателно зачете. Бе доста тъмно и очевидно се затрудняваше. Затова се наведе към свещта. Лора трепереше от нетърпение. Много бавно действа този Дан. Тя пристъпи напред и се опита да надникне над рамото му. Видя само, че написаният текст е доста дълъг.

Дан мълчеше. Изражението на лицето му започна да се променя. Но какво означаваше то? Сърцето на Лора затуптя силно. Не можа да се сдържи повече и запита:

— Кажи ми, моля те, какво пише там?

Той извърна глава през рамо и я погледна. В мрака очите му не се виждаха добре, но на нея й се стори, че в тях долавя нещо като гняв.

— Искаш ли да ти го прочета на глас? — запита той, а гласът му бе тих, равен.

И Лора изведнъж разбра, че нещо определено не е наред. Наведе се към листа в ръцете му. Отгоре бе напечатано името и адресът на клиниката. Под него пишеше: АМБУЛАТОРНИ ПАЦИЕНТИ.

Бе готова бланка с оставени празни места за резултатите от съответните изследвания, информация за пациента и заключения на лекаря. В долното поле ясно личеше почеркът на доктор Чайлз.

— Добре, прочети го — глухо издума Лора. — Но какво има, Дан? Кажи ми какво пише там.

Дан пое дъх и започна да чете.

— Пациент: Лора Филдинг. Двадесета седмица. Жизненоважни органи: БО. Тегло: наддава в рамките на допустимото.

Гласът на Дан постепенно затихна. Четеше все по-тихо и видимо се разгневяваше. Лора не можеше да разбере какъв е проблемът и това я изплаши.

— Прегледът не показва индикации за инфекция или неправилно разположение на плацентата — четеше Дан. — Плодът се развива нормално. Пациентът е в добро състояние, с изключение на оплаквания от умора.

Тук той направи пауза и погледна Лора. Нещо в очите му я уплаши ужасно. Пламъкът на свещта им придаваше червеникав оттенък. Гневът, който бе усетила преди малко, сега бе извънредно подчертан и някак си злокобен. Той я изгледа страшно, после наведе очи и продължи да чете:

— Няма… видими… усложнения… — продължаваше Дан, като нарочно наблягаше на всяка дума, остро, грубо: — … в резултат на направен в миналото аборт по хирургичен път.

Тук спря.

А думите му сякаш още кънтяха в смълчаната стая.

Лора се почувства като заловен на местопрестъплението злодей. Дори по-лошо — сякаш някой я бе ударил силно по лицето. Мозъкът й напълно се парализира, всичко в нея се обърка. И я хвана срам, а след малко и страх — страх, че Дан няма да я разбере. Не знаеше как да започне, как да му обясни. Той продължаваше да се взира в листа. Накрая вдигна очи към нея и сурово каза:

— Тук пише, че си правила аборт. Вярно ли е?

Тя отбягна погледа му и замълча.

— Вярно ли е? — повтори той.

Лора вдигна очи към него, но пак не каза нищо.

Вярно ли е или не, те питам? — почти изрева той.

Тя успя да кимне с глава.

— Кога?

С мъка пристъпи до най-близкия стол. Движеше се тромаво, седна като пребита.

Дан остана прав, гневно вперил очи в нея.

— Кога е било това? — попита той, този път по-тихо, но гневът в гласа му бе повече от явен.

— Година след като завърших правния университет.

След като…? След университета?

Тя кимна и остана неподвижна, загледана в масата. Не смееше да погледне пълните му с гняв и болка очи.

— Значи след като се бяхме оженили?

Тя кимна.

— И кой… — заекна той, спря да поеме дъх и се опита да овладее гнева си. — Кой бе бащата?

— Ти, разбира се — незабавно отвърна тя с надеждата, че признанието й може да оправдае постъпката й донякъде. Но много бързо разбра, че би го наранила по-малко, ако бе излъгала, че е забременяла от друг. Защото сега лицето му съвсем почервеня и тя интуитивно усети, че наред с гнева го заболя още повече.

— Аз, а? — прошепна той с треперещ глас.

— Дан, но не помниш ли, че тогава решихме да не бързаме?

— Да не бързаме, но докато следваш, да! Но не и после! Решихме да изчакаме, докато завършиш и се оженим! И нищо повече не сме говорили, нито решавали по-късно! Никога след това!

— Но то се разбира от само себе си…

— Какво да се разбира — че ако забременееш, ще направиш аборт ли? И то без да се допиташ до мен, без изобщо да ми кажеш ли? Това е недопустимо!

— Никой от нас тогава не искаше дете. Знаеш, че беше така. Не бяхме готови още. Аз не бях, а и ти също.

— Не ми говори тези глупости!

— Но помниш, че е вярно, нали? И двамата бяхме в началото на кариерите си и нямахме достатъчно време за дете — онова време, което всеки родител е длъжен да му посвети. Ти самият си казвал множество пъти, че за момента не можем да си позволим бебе.

— Но никога — никога — не съм казвал да направиш аборт! То е било и мое дете — толкова мое, колкото и твое! Как си могла да го направиш? Дявол да го вземе, Лора, как си могла!

— Направих онова, което мислех, че е най-правилно за момента.

— А аз да вървя по дяволите, нали! И аз, и моето мнение не са важни! Така ли?

— Не, Дан, не съм разсъждавала така.

— Е, да! А защо не ме попита?

— Ами аз бях бременната, а не ти.

— Не ми пробутвай тези феминистки приказки, еманципации някакви! Пълни глупости! Бебето е било колкото твое, толкова и мое. Аз да не съм някакъв тип за една вечер, срещнала си ме в бара, хайде в леглото и чао! Така ли е? Аз, твоят шибан съпруг! Имам право да зная тези неща. Имам право на глас дали искам да запазиш детето или не! Била си длъжна да ми съобщиш! За бога, оттогава са минали тринадесет години и ти никога не си ми казала дори една дума по този въпрос! Ако не бях прочел тази болнична бланка, вероятно никога и нямаше да науча. Или щеше да ме открехнеш, а? Вятър работа!

— Опитай се да разбереш в какво положение съм била аз тогава.

— Не, не желая да се опитвам. Не мога да разбера! Иначе отлично разбирам, че ти си пратила бебето на кино и пет пари не си дала нито за мен, нито за моето мнение. При това си ме излъгала. И Чайлз ме излъга. Той през цялото време е знаел, но си е мълчал. Ти си го помолила да не ми казва, нали?

— Не, не съм искала нищо подобно от него!

— Да, да, не си искала! Гледаш ме и ме лъжеш!

— Дан, моля те да ми повярваш! Моля ти се. Съжалявам, че съм го направила. Наистина съжалявам. Виждам, че не съм постъпила по най-добрия възможен начин, но бях млада и мислех, че постъпвам правилно. Най-малкото съм искала да те нараня. Поне това ми повярвай.

— И колко още пъти се е случвало?

— Сега пък за какво говориш?

— За аборти говоря. Колко още си правила?

— Изобщо не е имало друг. Знаеш това!

— Откъде да зная? Направила си един и аз не съм научил. Откъде да съм сигурен, че не е имало и още няколко други? Откъде да зная, че и сега няма да абортираш?

— Сега вече говориш глупости.

— Не мисля така. Ти, изглежда, смяташ, че веднъж като забременееш, бебето вече си е твое, а не и мое. Откъде да зная, че няма да решиш същото: сега не е най-доброто време да раждам? И да отидеш някъде другаде и пак да абортираш?

— Дори няма да отговарям на тези ти думи — изведнъж рече тя. Изправи се рязко и се наложи да се опре на масата, да изчака да премине пристъпът на световъртеж, който неочаквано я замая.

— Не мога да повярвам, че си постъпила по този начин с мен, Лора. Честно пред Бога ти казвам, направо не ми се вярва.

— Очевидно е, че сега не можеш да разсъждаваш рационално, затова няма и да се опитвам да ти обяснявам.

След няколко секунди главата й се избистри, замайването премина и тя успя да отиде в кухнята. Изключи фурната. Нямаше вече нито апетит, нито желание за някаква си романтична вечеря.

— Когато си готов да обсъдим всичко станало дотук като възрастен и разумен човек, ела горе и ми кажи. Междувременно ще полежа — рече тя и тръгна бавно по стълбите.

— Междувременно върви по дяволите! — изрева бясно Дан.

— Не, ти върви по дяволите!

Бесен, Дан грабна връзката с ключовете си от масата в гостната.

— Няма повече да остана тук! Можеш да си дяволски сигурна в това!

— Къде отиваш?

— Връщам се в Ню Орлиънс.

— Не ставай дете. Не може сега да шофираш толкова дълго отново. За бога, че ти току-що пристигна.

— Не ми казвай какво да правя или да не правя!

— Толкова ли ти се кара обратно, а? Добре тогава. Хайде! Тръгвай! Дръж се като хлапе!

— Искаш да ме разкараш, както си направила с онова бебе, нали?

Тези думи я удариха право в сърцето. Лора едва удържа сълзите си.

— Копеле такова! — извика тя и прехапа устни, за да не се разплаче. Втурна се по стълбите нагоре към стаята си, тръшна вратата и се хвърли на леглото.

Чу къщната врата долу също да се затръшва, после стъпките на Дан силно изтрополиха по чардака. След малко вратата на колата му се отвори и затвори. Двигателят заработи и колелата изскърцаха върху чакъла. Гумите още по-силно засвириха, когато Дан настъпи газта и подгони автомобила по алеята към пътя.