Кип Ланджело
Клиниката (44)

Епилог

Когато Лора се събуди, Дан седеше на стол до прозореца. Ризата му бе разкопчана, всъщност само наметната. Целият му гръден кош бе в бинтове. Лявата ръка бе също бинтована. А дясната, също покрита с дебели превръзки, висеше на превръзка през врата.

Главата й бе замаяна от силните лекарства, които й бяха дали. Устата й бе пресъхнала, гърлото я дращеше болезнено. Чувстваше тъпа болка в тазовата област и тя бе свързана с неприятни спомени, и още по-страшно — с неизвестност…

Дан забеляза, че се е пробудила, стана и се приближи. Отстрани на леглото бе сложено предпазно перило. Той го свали и седна направо на матрака. Нежно пое ръката й, наведе се и я целуна. Топлите му устни я развълнуваха. Домиля й.

— Здравей, миличка — прошепна той. — Как се чувстваш сега?

— Мисля, че съм добре — издума тя с мъка. Трудно й бе да говори. Дан приближи до устните й чаша вода. Лора пое малко от нея през поставената в чашата сламка. — Ох, така е по-добре.

Дан се наведе отново и пак я целуна.

— Ужасно много те обичам — рече той глухо.

Лора почти нямаше сила, но обви ръка около врата му и го притисна към себе си колкото можа. Самата му близост й вдъхваше увереност.

— А ти как си? — попита Лора на свой ред.

Той се усмихна и махна с ръка, сякаш му нямаше нищо:

— Супер.

Но изглеждаше, като че дни наред не бе спал. Кожата му бе почти безцветна. Сякаш бе отслабнал с десетина килограма. Лицето му бе издължено, уморено.

— Ужасен вид имаш — загрижено каза Лора.

— А ти пък си прекрасна както винаги — отвърна той с усмивка.

Лора се засмя с удоволствие.

Спогледаха се, хванати за ръка, благодарни на провидението, че са живи, че отново са заедно.

Е, дойде мигът да го попита за онова, от което най-много се страхуваше.

— Какво стана с… раждането?

Дан отвори уста да отговори, но някой почука на вратата. Показа се главата на един лекар.

— Виждам, че вече сте се събудили, госпожо Филдинг. Как се чувствате?

Лора сви рамене. Той влезе, Дан му отстъпи мястото. Лекарят й преслуша сърцето, измери кръвното налягане и пулса. Дан гледаше отстрани със затаен дъх.

— Тя е добре, нали, докторе? — попита той.

— Бих казал, че нещата при нея се развиват нормално — отвърна лекарят.

Дан въздъхна и стисна ръката й. Но тя не сподели облекчението му. Бе изпълнена с опасения и предчувствия. Как бе минало раждането? В утробата си имаше почти неописуемо усещане: нещо средно между болка и пълна безчувственост.

— Какво стана? — внезапно попита тя.

Отначало лекарят не разбра въпроса й. Но когато очите й се насочиха към корема, веднага се досети какво я измъчва.

— Имате предвид бебетата ли? — въздъхна той. — Наложи се да ги изродим по-рано.

— Миличка… — Дан стисна ръката й отново, — родиха се близнаци. Момичета — рече той тихо, тежко.

Лора тутакси разбра, че се е случило нещо недобро. Да не е само най-лошото?

Дан попита:

— Ти знаеше ли, че са близнаци?

Лора кимна безмълвно.

— Трябвало е да ми кажеш — тихо рече той.

Лора усети, че не е сърдит, но е някак си мрачен, потиснат.

— Прав си, трябваше — прошепна тя притеснено.

Дан стисна пръстите й по-силно. Но сега този му жест имаше някакъв друг смисъл. Не бе съпричастие, не бе и опит да я успокои, по-скоро й се стори, че той се страхува от нещо.

— Мила, трябва да сме готови за всичко… — започна Дан, — … в случай че те… — Хвърли бърз поглед към доктора, замисли се. След малко я погледна и продължи: — Има опасност едното бебе да не остане живо. Всъщност доста сериозна възможност…

Лора притисна ръката му към бузата си и обърна очи към лекаря:

— Кажете ми, моля…

Лекарят се поколеба. Какво да й каже? Може ли то да влоши състоянието й? След малко заговори:

— Вече обясних на съпруга ви, че при подобни случаи на недоносени бебета винаги е на лице риск от усложнения. Сега и двете деца са много крехки и уязвими. В момента са в интензивното ни отделение за новородени. Много е рано за категорични прогнози.

Лора слушаше мълчаливо. Кимна с глава, когато докторът свърши. Казаното в никакъв случай не бе изненада за нея. Вече подробно бе разпитвала онзи лекар — Екълс, в Монтгомъри. И целият им разговор звучеше като на живо в съзнанието й сега. Той бе говорил за рисковете при недоносените деца, за процентите на оцеляване. Лора помнеше и собствените си предположения — че именно поради високия процент на риск твърде възможно е само едното бебе да остане живо. Сега обаче, когато предположенията се превръщаха в реалност, хладните тръпки на ужаса полазиха по гърба й.

Пак обърна очи към лекаря. Толкова много мисли се въртяха едновременно в главата й, че не успяваше правилно да формулира въпроса си:

— Те какви… хм, питам… всъщност едното от тях не е ли по-различно?

Лекарят кимна с глава:

— Да. Едното е значително по-слабичко, с по-малко телесно тегло. Точно за нея се тревожим. Но правим всичко, което е възможно за момента.

Дан се опита да прегърне Лора с двете си бинтовани ръце.

— Виж, миличка… — Гласът му леко трепереше в пълно съзвучие с опасенията и загрижеността му. — Те смятат, че тя може да не изкара до края на деня…

Хиляди мисли нахлуха като вихър в главата й: ужасяващи, страшни, гневни, но и оптимистични. Едното бебе е по-слабо. Не би ли трябвало да е онова, което Чайлз бе създал изкуствено? То не е истинско, нали така? То не е истински, пълноценен човек, в края на краищата! Логиката отрежда то да е по-немощното. То е онова, което е редно да умре…

Или пък изкуственото е и по-жизнено? Възможно ли е Чайлз да го е създал генетично по-силно: за да оцелява и при рисковано раждане? Значи излиза, че неговото дете краде силата на истинското, така ли? А истинското е на прага на смъртта, практически убито от това… генетично чудовище? Изрод някакъв си?

— Боже… Боже мой — прошепна тя.

Дан я прегърна.

— Ще спасят поне едното — обеща той. — Ще си имаме дете, Лора. Зная, сигурен съм, че ще имаме.

Тя загуби дар слово. Страшните мисли за избора между живота и смъртта стиснаха мозъка й като в менгеме.

Лекарят пристъпи към нея, изкашля се неспокойно.

— Иска ми се да ви предупредя, че дори и едното от двете да оцелее, пак има вероятност за проблеми в нормалното му развитие. При недоносените деца се появяват различни форми и степени на някаква недостатъчност. Тя може да е съвсем лека, като например частично или пълно увреждане на слуха или зрението, слаба координация, трудности при запомняне, което пък ще бъде предизвикателство за детето. Но при всички подобни случаи нормалният живот повече или по-малко е възможен.

Лора забеляза, че вместо лекаря Дан гледа нея. Значи вече бе чувал тези обяснения. Когато улови погледа й, започна да й кима с глава. Миличкият, искаше да я успокои — че всичко ще бъде наред. Но дали знае всичко? — помисли тя. Всъщност дали е разбрал истината? По очите му познаваше, че случаят не е такъв.

— Обаче въпросната недостатъчност може да бъде и сериозна — продължаваше лекарят. — Много по-сериозна. — Тук той направи пауза, за да акцентира върху тази мисъл. — Говоря за бавноразвиващо се дете. Да, дори и това е възможно по принцип. Съвсем не желая да ви плаша, но е много важно да разберете, че има и подобна вероятност.

Лора занемя съвсем.

Обади се Дан.

— Разбираме, докторе.

Тогава лекарят си тръгна с обещанието да дойде отново по-късно, когато ще има повече информация за бебетата. Когато вратата се затвори след него, Дан въздъхна тъжно и дълбоко. Изглежда, търпението му бе на път да се изчерпи, но се опитваше да проявява оптимизъм.

— Всичко ще се оправи — каза той на Лора. Поглади я по челото, наведе се и я целуна. — Ще се справим — каквото и да се случи.

Лора се задави, опита да преглътне сълзите, но не успя. Очите й се напълниха, преляха.

— Казвам ти, че ще успеем, ще превъзмогнем дори и най-лошото — прошепна Дан. Сега гласът му бе тих, но силен. В него звучеше увереност. Избърса бузите й и пак я целуна. — Зная, че ти е много тежко. Но ще трябва да преодолеем мъчнотиите. Ще трябва да сме силни.

— Но ти не разбираш, Дан… — промълви тя толкова тихо, че той едва ли я чу. Оказа се, че я бе чул.

— Всичко разбирам, Лора. Зная, че бебето може и да бъде… — запъна се на думата. — Може и да има проблеми, разбирам. Но ще трябва да ги приемем и да живеем с тях. Когато решихме да имаме дете, никой не ни даваше гаранции, че то ще бъде съвършено, нали? Но то си е наше и това е единствено важно. Ще го обичаме и ще правим каквото можем за него. Сигурно няма да е толкова лесно, но какво ли всъщност е лесно в този живот?

— Дан…

— Лора, медицината непрекъснато напредва, ежегодно се правят десетки открития. Днес лекарите могат да правят чудеса. Доказателство е и самият факт, че ти зачена. Ще се намерят начини да се помогне на нашата дъщеря. Просто трябва да вярваме на специалистите.

— Не! — Този път думите й прозвучаха като слаб и отчаян зов за помощ. Вдигна очи към неговите и бързо заклати глава. — Не желая никакви специалисти повече!

— Миличка, послушай ме — настоя Дан търпеливо. — Трябва да имаме доверие на хората, които имат нужната квалификация. Ако могат да помогнат на нашата дъщеричка, трябва да им позволим да го направят.

— Ами Чайлз… — рече тя и се разтрепери от ужас при споменаването на името му. — Ами ако и те са като Чайлз?

— Няма да са като него, Лора.

— Откъде знаеш? Не можем да бъдем сигурни.

— Ще намерим най-добрите лекари. Тя ще получи най-висококвалифицираната медицинска помощ, каквато има в САЩ. Аз ти го обещавам!

Лора поклати глава, угнетена, уплашена от думите му, от онова, което можеше да се случи…

Внезапно очите на Дан се наляха.

— Миличка… — рече той, а гласът му потрепваше от силните чувства, — … толкова отдавна искам да си имаме истинско семейство… сега, накрая, имаме дъщеря. Това е важното, нищо друго не ме интересува! Ще направим всичко възможно да й осигурим добър живот. Ще я обичаме, независимо от това какво й се случи. Боже мой, та тя си е наша! Наша плът и кръв! Как можем да не я обичаме?

Лора затвори очи и се помоли кошмарът да свърши, да мине като лош сън. Ако само проблемите им бяха така прости, както ги описва Дан! Ако Дан може да разбере истинския ужас, който тепърва ги очаква… Но той дори не се досеща, пък и едва ли би могъл да разбере. А тя знае! Знае какво е поставено на карта. Един ден, може би скоро, ще отведат новороденото у дома. Но какво всъщност ще бъде то? Може би дори няма да бъде истински човек. Може ли да се пренебрегне този жесток факт? А може би…? Не, не смееше да се надява. Ако пък ли е другото? Дали ще имат силата и твърдостта, а и вярата, да направят необходимото? Дан не би могъл, значи остава тя… Дали ще успее? Би ли могла? Задаваше си този въпрос отново и отново. Би ли могла?

Отговорът я ужасяваше.

— Бог да ни е на помощ… — прошепна Лора.