Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

17

— Не можеш да бъдеш сигурна, че някой е изтрил всичко — говореше Дан.

Часът бе около два сутринта и двамата бяха в леглото. У дома в Ню Орлиънс. Лора не можеше да заспи, а Дан се опитваше да я успокои. Беше я прегърнал и й приказваше кротко. Тя се бе надявала, че прибрала се веднъж в къщи, в собственото легло, с мъжа си до нея, нещата ще придобият естествените си измерения, настроението й ще се подобри и всичко ще се оправи. Но скръбта се оказа по-силна от утехата на познатата обстановка, а множеството въпроси, повдигнати след смъртта на Джени, оставаха без отговор.

На първо място силно я бе разтревожила липсата на информация в компютъра на приятелката й. И оттук идваше безсънието. Опитваше се да обясни на Дан защо това я безпокои, но той не виждаше нищо особено сериозно в случилото се. Защо не разбира този човек? — ядосваше се Лора. Ако Джени бе негова приятелка, ако бе говорила с него точно в деня преди да загине, може би тогава той щеше да разбере и сподели чувството й за надвиснала опасност. Да схване, че нещо съвсем не е наред.

— Виж сега, аз не съм специалист по компютрите, но зная, че тези машинки непрекъснато показват някакви дефекти — говореше той. — Твърдите дискове се повреждат, механизмът им се троши, губят се записани файлове. Това си е просто част от опита да имаш компютър. И затова повечето хора си дублират всичко на дискети — именно за да избягнат тази опасност.

— Търсих дискети из апартамента, навсякъде рових, но не намерих — обясняваше му Лора.

— Чакай малко, не съм свършил. Много хора правят така, но други пък — не. Колко пъти си чувала оплаквания, че на някой си му е изчезнала многодневна работа на компютъра, труд, свършен за не знам колко си време, просто защото не я е дублирал на дискети. Вероятно се случва и във вашата фирма — на колегите ти.

Лора призна, че подобни неща наистина се случват от време на време, но не в това е въпросът.

— Не, аз пък ти казвам, че именно в това е въпросът! Джени вероятно не е дублирала файловете си на дискети. Тя сигурно е била от онези хора, които казват: „На мен няма да ми се случи!“. Какво толкова подозрително има в това?

— Не разбираш ли, че аз не можах да намеря никакви дискети в нейната къща! Просто нито една нямаше. И ето — това е странното!

— О, кой знае колко обяснения има за такова нещо.

— Нито едно, което да ме убеди, че всичко си е наред.

— Е, въпрос на мнение.

— Моето мнение е, че нещо има!

Дан въздъхна, изглеждаше уморен и раздразнен, но не се оплака, че вече е ужасно късно. Подръпна одеялото нагоре, зави Лора внимателно и пак опита:

— Виж какво, миличка, много ти се насъбра през последните няколко дни. Хайде, моля те, опитай повече да не мислиш за тези неща, а?

— Но има толкова много неизвестни!

— Дай си малко време. Всичко ще се уталожи, ще си дойде на място, нали?

— Казах ли ти какво ми съобщи зетят на Джени?

— Не. Какво толкова ти е казал?

— Че Джени му се обаждала чак от Ванкувър, за да го пита колко зиготи са прехвърлили на съпругата му при изкуственото оплождане.

— Че защо ще я интересуват такива работи?

— А, виждаш ли — не мога да ти отговоря, а и той не знае. Джени не му е обяснила.

— А при теб колко бяха? — изведнъж се оживи Дан. — Май една, нали?

— Точно така.

— А според зетя на Джени колко са при неговата съпруга?

— Не е знаел колко са били.

— Виждаш ли, аз съм по-добрият съпруг — ухили се Дан доволно. — Аз се интересувам от всичко, включително и от маточните проблеми.

Лора се разсмя, временно забравила опасенията си. Полежаха тихо, засмени и двамата. Долитащите отвън градски шумове звучаха почти непознато на Лора, бе отвикнала от тях след толкова много тихи нощи сред природата. А Ню Орлиънс кипеше в глъч и движение дори и по това време на денонощието.

— Става дума за следното — рече Лора, отново обзета от мисли за Джени, — че е доста необичайно Джени да се обажда чак от Ванкувър с подобен въпрос, нали? Да пита за зиготи, боже мили!

Дан се изкикоти, после се извини.

— Прощавай, не съм искал да се подигравам. Ти само как го каза, стана ми смешно.

— А Джени искала още да знае дали сестра й и зетят познават лице на име Нифейр?

— Чакай сега, нищо не разбирам. За кого говорим?

— Зная само, че въпросът има нещо общо с Ванкувър. Но не разбирам кое е общото и как то се връзва с другите неща. Аз си мислех, че Джени отива там, за да научи повече неща за Ерин Аршембо.

— Чакай, чакай, ти съвсем ме обърка. Нищо не загрявам. Сега пък коя е тази Ерин Аршембо?

— Не помниш ли жената, която се появи на празненството у Чайлзови в края на лятото? Онази, която викаше? А после загина при автомобилна катастрофа?

— О, да, да. Помня, че имаше нещо такова, но тя самата ми се губи. Как й беше името? Ерин Аршембо ли каза?

— Да. Струва ми се, че Джени отиде във Ванкувър с цел да научи подробности за нея във връзка със статията, която щеше да пише за женското безплодие. А когато се обадила на зетя си оттам, изобщо не я споменала. Вместо това питала за зиготите и за някой или някоя си Нифейр.

Дан сви рамене.

— Но какво толкова странно намираш тук? Хубаво — питала за зиготите и за някой си там. Зиготите са от темата за безплодието, нищо странно не виждам. А този Нифейр може да бъде всякакъв.

— Я си спомни какво крещеше онази жена на рождения ден в градината!

— Е, какво толкова е викала?

— Струва ми се, че думите й бяха: „не е честно“, което звучи много сходно с „Нифейр“. Нали?

— Щом така казваш. Аз не помня изобщо.

— Гледай, Дан, не съм сигурна, че крещеше „не е честно“. Така си мисля. Но вече доста време разсъждавам само за това. Може и да не са били тези думи. Може би тя е извикала името „Нифейр“? Нали звучи близко до английското „не е честно“, а? Нифейр — нотфеър, почти едно и също, нали?

Дан се замисли, сви рамене, рече:

— Май че да. Ако твърдиш, че това е казала.

— Не съм сигурна, вече ти обясних. Но да приемем, че е така. Защо ще крещи нечие име? Не знаем. Защо ще ходи в къщата на доктор Чайлз и ще крещи това или онова. Вероятно има причина, но ние не я знаем.

— Предавам се. Ти кажи. Защо?

— И аз не зная, но предполагам, че Джени е открила нещо във Ванкувър, нещо общо между Ерин Аршембо и лице на име Нифейр. То вероятно има отношение и към зиготите. И каквото и да е било, то определено я е изплашило. Когато говорихме по телефона, съвсем категорично усетих страха й.

— Само дано сега не си правиш импровизации върху чутото, а, Лора? След като Джени почина.

— Не. И тогава, веднага след като говорихме, пак имах същото усещане. Искам да кажа, че никога не съм я чувала да говори по този начин. Самата аз се изплаших, разбираш ли? Тя звучеше така…

— Не намекна ли поне защо я е страх?

— Обеща да ми обясни всичко на следващия ден. А после… — Лора не завърши изречението. Преглътна и с усилие продължи: — Наистина се тревожа, Дан, само виж — няма никакви бележки, няма начин да разберем какво е научила Джени, какво е искала да ми каже, може би е искала да ме предупреди? Помисли само! И изведнъж загива в автомобилна катастрофа, почти същата като на Ерин Аршембо.

— Я почакай малко. Ти май смяташ, че катастрофата не е просто нещастен случай, а?

— В нищо вече не съм сигурна.

— Доколкото помня твоите думи, полицията в Алабама разследвала случилото се и установила следното: пръсва се предна гума, водачът губи управлението на колата и излиза от пътя. Така ли беше?

— Така, но ти ми кажи те откъде са толкова сигурни?

— О, нали затова си има експерти и прочее.

— Но невинаги излизат прави. Ами ако не е нещастен случай?

— Е, хайде стига, Лора! Въобразяваш си разни работи, фантазии някакви. Гледай сега, ние с теб с очите си видяхме колко лоши са пътищата в онзи район. Не помниш ли първия път, когато отивахме в клиниката? За малко да катастрофираме! Какво му е толкова подозрителното, че Джени катастрофира именно по същите пътища?

— Нямаше така да мислиш, ако предния ден ти беше говорил с нея по телефона!

— Да, но не съм, и сигурно затова сега мога да гледам на случилото се много по-обективно от теб. Ако е имало нещо подозрително, полицаите щяха да му обърнат внимание.

— А може би са го пропуснали?

— Лора, тези хора се занимават само с глоби за нарушения на правилника и разследване на пътни произшествия. Ако е имало нещо нередно, щели са да го забележат. Нещастен случай е било. Твоята приятелка е изгубила управлението — вярно, ужасно е само да си помисли човек… и се е ударила в крайпътното дърво. Много е страшно за близките и аз искрено съжалявам за нея, а и за теб. Но виж, миличка, подобни неща стават всеки ден. Трагични инциденти, но това е животът.

— Но има прекалено много въпроси без отговор — възрази Лора. — Доста неща не се връзват логично.

— Така ти се струва в момента. Но се хващам на бас, че ако оставиш спомените да се уталожат, ако сама си дадеш възможност да преразгледаш целия случай след известно време отново, ще видиш, че всичко ще си отиде на място. Е, смъртта на близък човек си е загуба. За това не говоря.

— Значи ти така мислиш?

Той я прегърна пак.

— Ще ти кажа какво си мисля. Смятам, че ти си най-нежният, най-обичливият, най-съвършеният човек, когото познавам. Никой не може да иска по-добър приятел от теб. И защото си верен и всеотдаен другар, затова ти е трудно да приемеш кончината на Джени. Зная, че те боли, страдаш ужасно и в тебе като защитен механизъм се събужда юристът, който забелязва и най-дребната нелогичност и я раздува до ненужно големи размери. Не всичко в живота се гради на логика, Лора. Понякога има неразбираеми неща. Трябва ти време да ги схванеш, да ги осмислиш. Наистина вярвам, че след седмица-две, от дистанцията на времето, ще проумееш всичко, което сега ти се вижда ненормално. Честно ти казвам, така мисля.

Лора се притисна към него.

— Надявам се да си прав — прошепна тя.

Затвори очи и дълбоко въздъхна. Така й е хубаво с Дан, той й вдъхва сигурност. Всичко ще бъде наред, докато той е с нея. Дано само бъдат заедно! Че сега, както са отдалечени на шест часа път един от друг… Утре рано сутринта трябва да се връща в Колиър за инжекциите. Пак ще бъде сама с мислите си. Но жертвата трябва да бъде направена. За бъдещото дете.

— Боже, как само ми се иска всичко да свърши по-бързо — прошепна тя с копнеж.

Дан я погали и приласка.

— Хайде сега, сладурче. Опитай се да заспиш.

 

 

Рано на следващата сутрин Дан я откара на гарата. Хората вече са качваха на чакащия влак. Двамата се целунаха.

— В събота да ме чакаш — рече той усмихнат.

— Ще те чакам!

— Слушай, искам да караш внимателно, бавно. Помни, че цялото ми семейство е с теб и не искам да стане нещо, чуваш ли!

— Няма, Дан.

— Много те обичам — издума той изведнъж и пак я целуна. — Не забравяй това.

— Няма, Дан — усмихна се Лора.

Пак се целунаха и си прошепнаха нежности. После тя се качи във вагона и застана на прозореца. Дълго му маха, докато перонът остана нейде далеч назад със смаляващата се, също махаща с ръка, фигура на Дан на него.