Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clinic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Кип Ланджело. Клиниката

ИК „Прозорец“ ООД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

Художник: Буян Филчев

ISBN: 954-733-056-Х

История

  1. — Добавяне

38

Лора ясно съзираше капките в пластмасовата тубичка на системата. Като пясъчен часовник, който отмерва последните й минути. Защото постепенно се унасяше. Съзнаваше, че сега е моментът да направи нещо, ако въобще може да се направи каквото и да било. След няколко минути ще бъде прекалено късно.

Успя да завърти глава настрани и се напрегна да огледа операционната. Две сестри наблизо подготвяха хирургически инструменти на висок шкаф. Отначало ги видя ясно, после образите им се размазаха, после отново се изясниха. Едната разклати пластмасова бутилка и каза:

— Май ще трябва да долеем бетадин.

— Аз ще отида — отвърна другата.

— Добре, вземи още кърпи… и от двата размера. Вероятно ще трябва да извикаме и Пейдж. Дано я намериш бързо, че Чайлз иска да оперира веднага.

— Сега тръгвам.

— Аз пък ще сложа тези скалпели в стерилизатора — рече първата и двете тръгнаха към вратата.

Операционната внезапно опустя. Лора с мъка извъртя глава наляво и надясно. Не, други хора нямаше. От движението я заболяха очите. Зави й се свят. Но се увери, че е сама.

Пак извърна очи към системата. Кристални капки се нижеха бързо от прозрачната торбичка в катетъра. С поглед проследи гуменото маркуче до масата, над рамото и до иглата в ръката си. Ейсър бе закрепила иглата с няколко ивици лейкопласт. Лора трябваше да ги отлепи, и то незабавно.

Спеше й се. Хващаше я упойката, вече почти не усещаше дясната си ръка. Опита се да я помръдне — огромни усилия бяха необходими, за да я придвижи на няколко сантиметра. Още веднъж и още веднъж. Губеше последни сили, но успя да я доближи. Пак се напрегна, обля я пот, задъха се.

След няколко секунди силите я напуснаха, ръката й падна върху корема. Спря за миг, за да поеме дъх, преглътна с огромно усилие. Гърлото й гореше, пресъхнало. Отново болки пронизаха гърдите и стомаха й.

Погледна към вратата. Все още нямаше никой. Повтори си, че трябва да бърза. Дали сестрите знаят за дейността на Чайлз? Може би само някои… Но не можеше да вярва на никого тук. Трябваше на всяка цена да стигне до телефон и да повика полицията. На всяка цена.

Продължи да напряга ръка и успя да я прехвърли отляво. С пръстите опипа тръбичката на системата и бавно ги придвижи до иглата. Те бяха почти безчувствени. Напрегна сили, задърпа маркучето. Пое въздух, опита пак. Дърпаше с все сила — толкова, колкото й бе останала.

Лейкопластът се отлепи с шум на скъсана тъкан. Но освободи маркучето и след още едно дръпване иглата излезе от вената. Потече кръв, но Лора не обърна внимание. Течеше само тъничка ивица. Не бе опасно.

Но каква ли част от упойката бе влязла в организма й? Спеше й се, силите почти я бяха напуснали. Налагаше се да прави изключителни усилия, за да излезе от подобното на летаргия усещане. Как ли ще се измъкне оттук? Но друг изход нямаше, освен да бяга. Пак си повтори това.

Затрудняваше се и дишането й. Боже, как й се искаше да поспи поне за минутка. Така ще събере сили и после ще тръгне. Обаче непрекъснато си напомняше, че Чайлз ще се върне. Ще се върне може би всеки момент! И тогава ще бъде късно…

Опита се да се изправи до седнало положение — колкото може — с помощта на двете ръце. Придвижи краката настрани и успя да ги провеси над ръба на масата. Надигаше се по-малко, първо рамото, после и главата. От време на време я пронизваха остри болки. В гърдите и стомаха. Тогава спираше, защото агонията я обезсилваше напълно. След малко болката отмина, остави я замаяна, зашеметена. Гадеше й се.

Остана да седи с провесени крака на ръба на масата. Усещаше, че ако слезе веднага, ще падне. И тогава може би ще се нарани или припадне и никога вече няма да излезе оттук. Извръщаше глава към вратата, която се размазваше и пак идваше на фокус. Но оставаше затворена. Все още нямаше никой. Докога?

Вече нямаше време. Напрегна се въпреки несигурността и внимателно спусна краката, като приплъзна таза над ръба на масата. Стъпалата й се удариха в пода, почувства болка и силно разтърсване, но само за миг. Цялото й тяло омекна, краката се свиха в коленете, но успя да остане права. Плочките бяха студени, а тя — боса. Все едно стъпваше по лед. Пръстите й веднага изтръпнаха.

Хвана се за масата и пак огледа стаята. Стори й се, че до вратата има цял километър разстояние. Въздъхна няколко пъти, поклати глава — дано отмине световъртежът. Но всичко наоколо се люлееше, а вратата остана нейде далече, далече — сякаш на края на дълъг коридор.

Залитна и се отдели от масата. Всичко се клатеше, а тя сякаш бе в лодка по средата на бурно море. Вратата бе точно отсреща, но тя тръгна на зигзаг и няколко пъти се удари в стената. Събори на пода кутия с ръкавици и някакви тампони от една масичка, но успя да остане права.

Съвсем безсилна, накрая се блъсна във вратата. Отвори я съвсем леко и надникна през процепа. Коридорът отвън изглеждаше празен, но не бе сигурна. Знаеше, че не вижда добре, по-далечните предмети се разливаха и мъждееха. Но избор нямаше. Оттук бе единственият изход и пътят към спасението. Трябваше да бяга.

Сега незнайно защо се почувства по-добре. Мозъкът й се проясни малко, замайването и гаденето останаха, но в по-слаба степен. Изглежда, морфинът потискаше болките в гърдите и стомаха. А ръцете и краката започнаха да се подчиняват на получаваните от мозъка команди. Да, главата й определено се проясняваше.

Леко, внимателно открехна вратата. Толкова, колкото да се промъкне навън. Чу гласове. Идваха от стая, която бе някъде встрани. Но в коридора хора нямаше. Поколеба се за миг. Накъде да тръгне? Виждаше водещите към фоайето двойни врати. Но от същата посока идваха и гласовете. Не биваше да тръгва натам.

В същия миг вляво от нея с леко съскане — автоматично — се отвориха вратите на хирургическата умивалня. В коридора пристъпи доктор Чайлз. Говореше през рамо със съпругата си. Лора бързо сви вдясно и успя да се вмъкне в първата врата, която стигна. Това бе патологията с надпис: САМО ЛЕКАРИ. За щастие бе отключена. Бързо затвори след себе си.

Вътре бе тъмно. Веднага усети лека миризма на формалин. Почти незабавно в съзнанието й изплува образ на сивкаво телце, а над него Чайлз и Ейсър, надвесени с блестящи скалпели в ръце.

Не искаше да се връща в мазето, не смееше, то бе символ на нечуван ужас. Изведнъж си спомни, че долният коридор води до кабинета на Чайлз… а там има телефони! Ще се обади в полицията. Там има и изход. Ако успее да стигне до онази част на клиниката, вероятно ще може и да избяга.

Единственият шанс да се измъкне оттук жива…

Облегна се на стената, за да почине и поеме дъх. Дано сърцето й престане да бие с този див ритъм. После с опряна на стената ръка бавно започна да пристъпва в мрака към водещите надолу стълби.