Кип Ланджело
Клиниката (16)

15

Две седмици и нещо оставаха до Деня на благодарността^[1]. Лора бе вече значително наедряла и всяко движение й тежеше. Погледнеше ли се в огледалото, обземаше я срам. Почти непрекъснато я болеше гърбът, подуваха й се краката, с мъка носеше дори чехли. Все пак непрестанно култивираше в себе си нужното търпение и издръжливост, за да може да понася всичките неудобства на състоянието си. Казваше си, че създава и носи още един живот, едновременно извършва функциите на два организма: своя и на растящото в нея дете.

Току-що се връщаше у дома след поредното посещение в клиниката. Още на чардака чу звънящия телефон. Изтича в стаята и вдигна слушалката, измори се от това усилие и се отпусна на съседното канапе.

— Ало — обади се задъхана.

Отсреща женски глас й заговори шепнешком:

— Лора?

Лора се напрегна, за да разпознае жената отсреща:

— Джени? Ти ли си?

— Аз съм. — Джени Хопкинс звучеше тревожно. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.

— Бях в клиниката за редовните инжекции. Какво има, за бога?

Джени понечи да каже нещо, поколеба се.

— Джени, какво става?

— Трябва да говорим, Лора!

— Ти добре ли си?

Джени премълча.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита напрегнато Лора.

Последва мълчание. Продължителна пауза. После приятелката й каза:

— Да.

Лора изчака Джени да даде някакво обяснение, но тя отново замълча. Паузата се проточи толкова дълго, че Лора се притесни дали връзката не се е прекъснала или отсреща нещо се е случило.

— Джени, там ли си?

— Да.

— Но обясни ми какво става?

— Отсъствах. Пътувах малко — пак прошепна Джени.

— Къде?

— В Канада. Ванкувър. Там открих нещо.

— Не разбирам. Какво искаш да ми кажеш?

— Трябва да поговорим. На всяка цена.

— Но, разбира се. За какво става дума?

— Не бива да говоря по телефона. Можем ли да се срещнем?

— Естествено. Защо не? Къде?

— Тази вечер пристигам със самолет в Монтгомъри. Утре ще взема кола под наем и ще дойда, където се уговорим.

— Но за какво отиваш в Монтгомъри?

— Трябва да посетя едно място. Казва се „Удридж“. Там се налага да се срещна с едно лице, да проверя дали съм права.

— За какво да си права?

— Убедена съм, че все за едно и също нещо става дума.

— Но за какво нещо става дума поначало, Джени? Нищо не разбирам.

— Ще ти обясня утре, когато ще бъда вече сигурна.

— Джени, но какво има, за бога?

— Утре ще говорим. Не мога да ти кажа по телефона, нямам и време — много е дълго за разказване. Сега трябва да бързам — да гоня самолета.

— Е, добре де, както кажеш. Чакай сега да ти обясня как се стига до нашата къща.

— О, не, няма да се срещаме там. Помниш ли онова място, където се видяхме миналия път?

— Да, бяхме в едно рес…

— Не казвай името! — прекъсна я Джени рязко.

Паниката в гласа й предизвика тръпки по Лориния гръб.

— Нали разбираш за кое място ти говоря? — повтори приятелката й нетърпеливо и напрегнато.

— Зная го, да.

— Е, утре ще се видим там.

— Добре. По кое време?

— Три часа. И, Лора… — В гласа на Джени се появи нотка, която Лора безпогрешно разпозна като страх. — … внимавай, Лора!

 

 

Лора влезе в „При Либи“ някъде в три без пет. Джени още не бе дошла. Избра маса край прозореца. Навън духаше вятър, пилееше листата по градското площадче, но слънцето грееше и Лора усещаше ласкавата му топлина по лицето. В ресторантчето имаше малко хора. Наблизо седеше възслаба жена, ядеше салата и четеше книга за бременността. На друга маса двама млади обсъждаха въпроса за евентуално лечение в центъра „Нов живот“. На жената явно не й се местеше в малкия град, мъжът бе загрижен за финансовата страна.

Лора обясни на келнерката, че чака приятелка, засега няма да поръчва нищо за ядене и поиска само чаша сок. Отпиваше от него и мислеше за Джени. Всъщност от вчера — от телефонния разговор — почти не бе спряла да мисли за нея и за загадъчните й думи. В началото реши, че тя вероятно има проблеми с данъците. Джени не бе паникьорка, но Лора отлично знаеше, че едно съобщение от данъчните служби с типичния за тях суров предупредителен тон може да разтревожи и най-уравновесения човек. Същевременно не можеше да си представи какво общо с данъците може да има Монтгомъри, Алабама въобще и някакво си място на име „Удридж“. Е, като дойде, Джени ще й обясни всичко.

Мина половин час, Джени все я нямаше. Лора допусна, че не е преценила точно времето, нужно й да мине с кола разстоянието от Монтгомъри до Колиър, и си поръча нова чаша сок. А минутите минаваха и в четири без петнадесет тя вече започна да се тревожи.

Така или иначе, досега Джени трябваше да е тук. Отново се замисли за телефонния им разговор и гласа на приятелката й, в който вчера звучеше предупреждение за нещо, дори страх. Да, страх. Тя няколко пъти бе отклонила Лорините въпроси, сякаш се опасяваше, че някой подслушва разговора им. А когато я бе предупредила да внимава, като че налице е някаква опасност, уплахата й в никакъв случай не звучеше като загриженост за някакви си данъци.

Сега закъсняваше вече с цял час. Лора наистина се уплаши — нещо се бе случило с Джени.

Остави съобщение за нея при собственичката на заведението. Че си отива направо в къщи. А когато се прибра, незабавно позвъни в апартамента на Джени в Ню Орлиънс. Оттам й отговори телефонният секретар. Обади се и в своята фирма, но там никой не бе виждал Джени месеци наред, никой не бе чувал нищо за данъчни затруднения.

Трябва да се обадя на някого, повтаряше си Лора. Но на кого? Къде? Сетне се досети за споменатото от Джени име. Обади се на „Справки“ в Монтгомъри и попита дали имат абонат със същото име. Дадоха й номер и тя веднага позвъни на него.

— „Удридж“ тук — каза мъжки глас отсреща.

Хайде сега, затрудни се Лора. Това хотел ли е? Може би Джени бе отседнала там?

— Бихте ли ми казали дали при вас има гост на име Джени Хопкинс?

— Съжалявам, госпожице, нямаме живущ с това име.

— Но вие не сте ли хотел?

— Не. „Удридж“ е институция за подпомагане на проблемни случаи.

Ох, какво ли означава това пък сега? Може би частна клиника, дом за възрастни или някакъв приют? Би трябвало да е нещо подобно. Но защо пък Джени ще ходи там?

— Тогава бихте ли ми казали дали сте имали посетител със същото име?

— Момент да проверя книгата. При кого е била на гости?

— За съжаление не зная.

Човекът отсреща въздъхна с досада, но отговори:

— Момент, моля.

След около минута Лора отново чу гласа:

— Не. Днес не е записан посетител с името Джени Хопкинс.

Лора благодари и затвори. Къде другаде да опита? В кой ли хотел бе отседнала Джени? Налагаше се да чака — само това й оставаше.

Същата вечер се опита да работи по завещанието на свой клиент, но все не успяваше да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато се връщаха към Джени. Странно, че не се обажда… Непривично за нея.

Преди да си легне, отново позвъни в апартамента й в Ню Орлиънс. После пак се обади, но винаги отговаряше телефонният секретар. Спа зле, събуждаше се често, тревожно. На следващото утро, след като се върна от клиниката, отново хвана слушалката. Сега се надяваше, че Джени се е прибрала, щеше да й се скара за предизвиканото безпокойство, но вместо нея се обади мъжки глас.

Лора не познаваше този глас. Да не е набрала погрешно?

— Търся Джени Хопкинс, моля? — рече тя колебливо.

Човекът явно се поколеба:

— Кой се обажда?

— Казвам се Лора Филдинг. Аз съм приятелка на Джени. А вие кой сте?

— Името ми е Роджър Кинкейд. Зет съм на Джени.

— О, да. Там ли е Джени?

Мъжът отново се поколеба. После заговори, а думите му прозвучаха бавно и трудно.

— Хм, вижте, госпожо Филдинг… имаме нещастен случай.

Той замълча, а паузата предизвика ужасна паника в Лора. Краката й омекнаха в коленете, наложи се да се облегне на съседното канапе.

— Какво… какво се е случило? Тоест, тя как е? Добре ли е?

— Опасявам се, че се случи най-лошото. Джени, хм… почина.

— Неее — но вопълът на Лора бе само шепот.

— Автомобилна катастрофа — дообясни кратко човекът.

— Къде? Кога?

— Снощи. Очевидно неочаквано се е спукала предна гума и тя не е успяла да овладее колата. Ударила се е в крайпътно дърво. Челен удар. Това се е случило в Алабама.

— Идвала е да ме посети — с мъка издума Лора, изведнъж обзета от гореща вълна на угризения и самообвинения.

— Така ли? Не знаех за това. Съжалявам много. Вие сте били близки, така разбирам?

— Аз съм й адвокат от много години. И приятелка… — Стана й лошо, зави й се свят, догади й се също. Отпусна се на канапето. — А къде точно се е случило?

— Според щатската полиция било е съвсем близо до Монтгомъри. Вие там ли сте?

— Не, не — аз съм сега в Колиър — отвърна Лора съвсем разсеяно. Мислеше за Монтгомъри, Джени бе споменала, че първо ще ходи там. Това бе обяснението защо не е била в „Удридж“. Просто не е успяла да стигне.

— Колиър ли казахте? — прозвуча гласът на Кинкейд. — Вие вероятно сте Лора и сте в центъра „Нов живот“, нали?

— Да, аз съм.

— Джени споменаваше за вас.

Лора едва сега си даде сметка, че разговаря със съпруга на сестрата на Джени. Същата, която за пръв път бе споменала за доктор Чайлз на Джени. Но въпреки очевидната връзка Лора бе прекалено разстроена от смъртта на приятелката си, за да говори за друго.

— Мога ли да направя нещо и аз? — попита тя.

Обсъдиха накратко юридическата страна на въпроса, завещанието на Джени, евентуални дългове, попечителства и какво би трябвало да се свърши в тази връзка. Нищо не е спешно, може да се изчака да мине погребението, обясни Лора. Нека той и Пола се обадят в нейната фирма, когато отзвучи шокът от загубата, там ще направят необходимото за тях. Обеща, че тя ще уреди всичко предварително, така че друг адвокат ще бъде подготвен да поеме нужните формалности.

После Лора затвори и горчиво заплака. Нямаше я вече милата й приятелка. Жената, която им помогна да намерят щастието с Дан и която никога нямаше да види тяхното дете. Лора вече никога няма да чуе шегите и остротите й, саркастичните й забележки, вече няма да я има сродната душа, с която да споделя…