Кип Ланджело
Клиниката (12)

11

След края на тържеството Лора и Дан потеглиха за дома. Не минаха и няколко мили и попаднаха на задръстване. Колите отпред лазеха едва-едва.

— И тук ли има натоварено движение, за бога! — изпъшка Дан. — Пак нямам късмет. Ама какво изобщо става?

— Нещо се е случило.

— Е, ама и ти си страшна в умозаключенията, миличка! Браво! Откри Колумба!

Движеха се сантиметър по сантиметър, накрая стигнаха до завой и тръгнаха нагоре по слаб наклон. Някъде отпред Лора зърна мигащи светлини. След малко видяха линейка и няколко полицейски коли от шерифския контингент, които бяха задръстили едното платно. Полицаи и екипи от „Бърза помощ“ бяха наобиколили катастрофирала в крайпътно дърво кола. Отпред бе доста силно ударена, предното стъкло бе счупено. Дори и от разстоянието, на което се намираха, личеше, че ударът е сериозен.

Минаващите коли забавяха ход и хората в тях се взираха в сцената на катастрофата. Лора позна повечето автомобили пред тях, бяха от паркираните пред къщата на Чайлз. Дали и катастрофиралите не бяха от неговите гости?

После забеляза, че ударената кола е бяла, компактна машина, далеч по-прост модел, съвсем не като скъпите лимузини на пациентите от клиниката. Не я позна, не помнеше да я е виждала било пред къщата на Чайлз, било на друго място, но пък каква гаранция би могло да има за едното или другото?

Когато се изравниха, Лора видя лепенката на бронята. На нея пишеше „ЕЙВИС^[1] — Ние правим всичко за вас!“. Значи колата бе взета под наем, и то не от местен човек. Това даде на Лора идеята, че може да е бивша пациентка, пристигнала специално за празненството. Дали я бе видяла там?

После й хрумна нещо наистина ужасно. Ами ако в колата е имало и дете? Самата възможност то да бъде наранено, я извади от равновесие.

В момента екипът на „Бърза помощ“ внимателно изваждаше някой от автомобила. Лора зърна човека само за секунда, после околните го закриха от погледа й. Но за тази кратка частица от секундата тя забеляза червени струйки кръв по женско лице. Значи бе жена!

Нямаше време за по-внимателно оглеждане, затова не бе сигурна срещала ли я е или не. Все пак обаче не пропусна безжизнената поза, отпуснатите ръце. Изглеждаше мъртва.

Дан умело водеше колата по оставения тесен коридор, като следваше указанията на полицай с палка. Когато се изравниха с него, той отвори прозореца и попита:

— Какво е станало?

— Жената на волана е изгубила контрола над колата.

— Много ли е пострадала?

Полицаят кимна с глава. Загрижената му физиономия подсказваше останалото.

Лора се наведе към Дан, за да вижда лицето на полицейския служител и също запита:

— А дали е имало и някой друг с нея? Деца например?

— Не, госпожо. Бил е само водачът.

Дан натисна газта и те потеглиха, а Лора се отпусна в седалката, някак си облекчена, че няма детски жертви и същевременно потисната от видяното.

 

 

На следващата утрин Дан трябваше да се връща в Ню Орлиънс. Налагаше се да тръгне много рано — доста преди разсъмване. Успя да спи само няколко часа, до към два и тридесет след полунощ. Вървейки към банята, напипваше с мъка пътя си в тъмната спалня, той ритна, без да иска, крака на леглото, после се удари и в шкафа, накрая в един стол и всеки път гласно ругаеше. Лора с мъка задържаше смеха си.

— Никой нормален човек не става толкова рано — ръмжеше Дан.

— О, я си легни пак — обади се Лора, унесла се междувременно.

— Няма как. Трябва да снимам днес. Днес — разбираш ли! Светлината е най-подходяща тъкмо на изгрев-слънце.

Лора също се измъкна от леглото. И без това нямаше да го види цяла седмица, поне да го изпрати като хората. Докато той се къпеше и обличаше, тя направи кафе и сложи в тостера нарязани замразени кифлички. В същия миг се чу моторът на пикапа, с който разнасяха сутрешните вестници. Помисли си, че Дан може да поиска да прочете новините, докато закусва, и излезе да прибере вестника.

Когато се върна след малко, той бе още сънен, изглеждаше уморен и раздразнителен. Отпусна се на стола и набързо изгълта кафето.

— Ей, не бързай толкова — рече Лора. — Ще си докараш киселини.

— Ще трябва да измислим нещо по-разумно — с уморен глас отвърна съпругът й. — Не мога всеки понеделник да ставам по тези тъмни доби.

— Не е ли по-добре да не планираш сутрешни снимки в понеделник?

Той помисли малко и отхвърли идеята.

— Не зависи от мен. Снимам, когато се налага, когато иска клиентът. Не е мой изборът. Не, от сега нататък ще си тръгвам в неделя следобед.

— Тогава ще губим цяла нощ, която сега си имаме — тъжно откликна Лора. — И без това едва се събират три, при това, ако дойдеш в петък. Обикновено са две, както става напоследък. Ако си тръгваш в неделя, аз май няма да имам време да те видя.

— Какво да направя, Лора? Не мога непрекъснато да ставам рано, да не си доспивам. Направо съм разсипан от умора. Да не искаш да заспивам на волана, а?

— Естествено, че не — сопна му се тя, после съжали за думите си и го прегърна. — Просто искам мъжът ми да е повече при мен, като всички нормални жени. Какво лошо има в това?

Той изви глава и я целуна.

— Не, нищо лошо няма. Дори си е хубаво.

Лора си наля плодов сок и седна на съседния стол. Предложи му вестника, но той отказа — нямаше време, пък и местните новини не го интересуваха. Тя остави вестника на масата — ще го чете по-късно, но в същия миг снимката на първа страница привлече вниманието й. Бе жена, а фотографията най-вероятно бе взета от шофьорската й книжка. За бога! Веднага я позна — бе същата, която предната вечер бе крещяла в двора на доктор Чайлз, че не е честно тя да си няма дете или нещо подобно.

— Я виж! — Лора придърпа вестника към него.

— Е, да. — Очевидно снимката не го заинтересува, защото погледна вестника бегло и извърна очи.

— Но не я ли позна? Това е онази жена от вчерашното празненство — която вдигна скандал и направи сцена.

Сега Дан разгледа снимката по-внимателно.

— Тя ли е? — недоверчиво попита той.

— Много прилича на нея, нали?

— Май че да. Да, така ми се струва — сви рамене той.

Лора разгърна вестника и прочете текста под снимката: „Канадска гражданка загина на магистрала 3“.

— Изглежда, не е същата — усъмни се тя и пак погледна снимката. — Но пък тук прилича на нея. Нали помниш катастрофата, която видяхме снощи на път за у дома? Е, същата е!

Дан пое вестника и набързо прочете информацията по случая, като съчувствено клатеше глава.

— Тъжна работа — заключи той и дояде кифличката си. Изпи още малко кафе и рече: — Трябва да потеглям.

Остави чашката направо в мивката и целуна Лора.

Тя го погали по бузата, но умът й бе все в снимката.

— Пише, че името й е Ерин Аршембо, на 41 години.

— Да бе. Жалко…

— Да не повярва човек! За пръв път я видяхме и няколко часа по-късно… Мъртва! Гледай ти. Боже, тръпки ме побиват, Дан!

— Като си спомня колко бе възбудена, не се владееше. Представяш ли си да кара в това състояние? Вероятно е подгонила яко и гледай ти какво става… Слушай, искам ти да шофираш много бавно и внимателно по тукашните пътища! Чуваш ли?

Лора кимна, но вниманието й бе в статията, която препрочиташе.

— Виж ти какви странни неща стават — изцъка тя. — Съпругът й починал преди няколко седмици. Ти чете ли това?

— Не, не стигнах до края.

— Е, слушай: той починал във Ванкувър, Канада. Но не пише при какви обстоятелства. Имали син — тригодишен. И той… — Лора млъкна, направо занемяла.

— Какво, какво? — Дан внезапно стана любопитен.

Тя присви очи и го погледна уплашено.

— И той умрял…

— Хей, не се будалкай! Колко нещастия могат да сполетят едно семейство?

Тя захвърли вестника и тръгна да изпраща Дан до колата. Навън бе тъмно като в рог, но вече се бе позатоплило. Вятър нямаше, наоколо жужаха насекоми. Лора бе боса. Слезе от чардака и пристъпи по покритата с утъпкан чакъл алея. В ходилата й се забиваха остри камъчета, но тя смело вървеше към автомобила.

— Я се връщай вътре — подкани я Дан, като махаше с длани в опит да разгони въртящите се около лицето му мушици. — Тези твари жива ще те изядат.

— Нищо ми няма.

Той я целуна и рече:

— Хайде, прибирай се. Бебето не обича разни летящи гадини.

— Слушай, като се прибереш, да ми се обадиш! Чу ли?

— Няма да се прибирам. Направо отивам в студиото и хващам апаратите.

— Е, хайде сега! Значи ще ми позвъниш от студиото!

— Ако ми остане време.

— Обади ми се, Дан, моля те! Ще загубиш само няколко секунди. Искам да съм спокойна, че си се прибрал нормално.

Той се засмя.

— Не се бой. Няма да катастрофирам като онази жена във вестника. Аз съм вече голямо момче. Мога да се оправям и сам.

— Само ми се обади!

— Добре де, добре.

Прегърнаха се.

— Знаеш ли какво се сетих? Много странно!

— Какво се сети?

— Ами доктор Чайлз ни каза, че онази жена не можела да роди!

— Кой не можел да роди? Какви ги дрънкаш сега?

— Онази жена. Снощната. Ерин Аршембо. Нали така каза доктор Чайлз?

— Но аз откъде да зная? Така ли каза? На кого?

Лора разбра грешката си.

— Да, да, ти не беше с нас. Аз, изглежда, съм била с Шарлот. Но със сигурност го каза. Че не можела да има деца. Опитали се, но не успели.

— Е, и какво? Какво значение има това?

— Във вестника пише, че имала син. И той неотдавна умрял.

Дан сви рамене.

— Може да е бил син на съпруга й от друг брак. Или осиновен. Или е имала дете, но при раждането е станал гаф и тя повече не може да зачева. Всичко става на този свят. Знаеш ли колко причини може да е имало?

— Така е — рече Лора. — Но откъде да зная?

— Гледай сега, много приятно си побъбрихме, но трябва да тръгвам. Път ме чака!

Лора се засмя.

— Добре, хайде потегляй.

Прегърнаха се, целунаха се отново, Дан се качи в автомобила и направи маневра, за да го обърне. Лора размаха ръце срещу мушиците и комарите и не спря, докато светлините на Дан не се скриха в мрака. Налегна я пак познатата до болка тежка мисъл: задава се дълга седмица. Но няма как. На него да не му е леко, каза си тя и наведе глава. Всяка седмица по шест часа каране в двете посоки, хич не е удоволствие. Плюс часовете, които прекарва в студиото, за да изкара извънредни пари, а те ще бъдат похарчени около раждането. И двамата правят жертви. И двамата отчаяно искат дете. Така си е.

Обърна се, за да се прибере в къщата и видя Филикс. Седеше пред вратата. Не го бе виждала от вчера, когато бе налетял да ухапе Дан.

— Е, и къде беше ти, малък разбойнико? — попита го тя и се наведе да го погали.

Филикс вдигна към нея безизразни, розови очи. По мустаците му имаше кафеникави точки от спечена кръв.

— Пак ли си ял мишки?

Котката не помръдна, сякаш изобщо не усети милувката й. На допир козината й бе твърда като четина. И студена, сякаш котешкото тяло не излъчва топлина, а това бе неестествено.

Лора си влезе, Филикс я последва, после скочи на перваза на кухненския прозорец и се излегна там. Остана си така, загледан през стъклото, без да покаже каквито и да е приятелски чувства към нея, без да даде повече признаци на живот.