Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (9)

9

— Ето документите за Харалд Юллвен — рече Хамре и отвори друга папка, по-натъпкана от предишната. С показалеца на дясната си ръка той посочи и трета, двойно по-дебела от другите две.

— А ето и за пожара в „Пофугл“. Намерих това-онова.

По ръба на една от папките с документи от „Пофугл“ имаше следи от паяжина. Той побарабани с пръсти по папката и във въздуха се вдигна облаче прах:

— Сам виждаш, че водим сериозно следствие.

— Не се съмнявам.

— Това е добре…

Хамре отвори папката с материалите от делото на Харалд Юллвен и бързо прелисти пожълтелите анкетни бланки от съдебните процеси срещу изменници на родината. Към тях бяха прикрепени копия на протоколите от разпитите.

— Това са стари материали — промърмори той. — Но тук…

Последният период от живота на Харалд Юллвен беше събран в голям класьор. Хамре отвори неголям кафяв плик, извади цял наръч фотографии, погледна ги безразлично и ми ги подаде.

Снимките на Харалд Юллвен не бяха приятни. На една от тях той лежеше гол по гръб и се виждаше цялото му тяло — покрито със синини от кръвоизливи вследствие на страшен побой. Но за да се увери човек в това, нямаше нужда да гледа тялото му. Най-страшно е била обезобразена главата. Лицето му е било раздробено на парчета с жестокост, подобна на която не бях виждал. Някой беше го смазал в неузнаваема маса от кости, хрущяли, накълцано месо и кръв. Гъстата му коса беше сплъстена от кръвта, а едната ръка, по всичко личи, е била счупена. От китката й стърчаха парчета кости, а пръстите се бяха разперили.

Другите снимки, направени отблизо, бяха такива, че ме присви стомахът. Една от тях беше фокусирана в пръстена на левия му безименен пръст. Емблемата на пръстена се виждаше ясно: свастика.

На три-четири фотографии беше фиксирано положението на трупа от различен ъгъл. Той лежеше върху чакъла сред ясно забележими петна мръсен сняг, на една от тях личаха няколко черни, голи дървета.

Оставих снимките на бюрото и казах:

— Не са за ученици от неделното училище. Как са могли да го идентифицират?

Хамре разрови хартиите:

— С него е живяла една жена. Е… е… Елисе Блум.

— Работила е в „Пофугл“ — добавих.

Той вдигна глава от документите.

— Ах, да, разбира се, там е работил и Харалд Юллвен. Като куриер, нали?

— Да.

Той продължи:

— Елисе Блум го е разпознала.

— В този вид?

Той ме погледна малко високомерно.

— Тя е живяла с него… — Той отново сведе поглед към папката. — Дванайсет години. Човек има и други отличителни белези освен тези по лицето, Веум.

— Да, да. Сигурно си прав. Това ще да е било голямо изпитание за нея.

— А пръстенът е бил негов със сигурност.

— Можело е и да е на друг.

— Можело е, но не са съществували основания за съмнение относно свидетелските показания на Елисе Блум. И въпреки това тя е била разпитана подробно по време на следствието.

— Тя самата търсила ли го е?

— Не е имала време. На 13 януари Харалд Юллвен й казва, че отива на кино. Същата нощ не се върнал, но за госпожа или госпожица Блум това не било нещо необикновено. Той си бил въобще такъв, непредсказуем. Нерви от времето на войната според нея. Често не можел да заспи и по цели нощи бродел из улиците. Но не и през онази нощ.

— Значи?

— Намерили го хора, тръгнали на работа в около седем часа сутринта на 14 януари. Има един страничен път към северната страна на Нурднес. В снега наоколо имало следи от борба, но никой от живеещите наблизо не чул нещо необичайно. Знаеш, че това е една от спокойните части на града.

— Знам. Там съм израсъл.

— Във вътрешния си джоб носел удостоверение за самоличност и портфейл със 180 крони. Потърсихме адреса му и така намерихме Елисе Блум.

— Ялмар Нюмарк взел ли е участие в разследването?

— Да.

— А той могъл ли е да идентифицира Юллвен?

— Той не е имал с него сексуални отношения, Веум. Освен това били изминали над 20 години, откак го бил видял за последен път. Правили опити да намерят някой друг, който да потвърди декларацията на Елисе Блум, но се оказало невъзможно. Те живеели много затворено, без приятели, без семейство — като на заточение.

— Слушай, когато Шауер-Юхан изчезнал, някой не се ли е сетил да покаже на неговата приятелка трупа на Харалд Юллвен.

— Не е имало основание за това. Харалд Юллвен бил намерен в средата на януари, а Шауер-Юхан започнали да търсят едва месец по-късно и на това следствие, както вече ти казах, въобще не е давано предимство. А през средата на февруари следствието около убийството на Харалд Юллвен на практика е било прекратено.

— Така бързо?

— Да. — Той запрелиства купчината документи. — Съставили са списък на кръга от хората, които са го познавали, включително и на тези от годините на войната, но не е било лесно. Разбира се, по снега е имало и следи: отпечатъци от обувки, стъпки от още двама души, освен тези на самия Юллвен, от автомобил, паркиран до бараките на стария склад. Следствието обаче не дало никакъв резултат. Пък и…

— Да.

— Това може на едни да е харесало, а на други не. Не съм имал нищо общо с въпросното следствие. Даже и в града не съм бил тогава нито веднъж.

— Какво значи, че на едни е харесало, а на други — не?

— Убийството е имало особен характер, не мислиш ли?

— Може би. Какво имаш предвид — жестокостта?

— Да. Всичко говори за пристъп на ярост или мъст. Харалд Юллвен е бил известен изменник. И от документите се разбира, че е съществувало силно подозрение, че е идентичен с този Ротеифтен, за когото ти ми разправяш.

— Точно така.

— Много близко до мисълта е, че на някогашни борци от съпротивата най-сетне се отдала възможност да изпълнят ролята на Възмездието. Сигурно и много хора от полицията са мислели, че Харалд Юллвен си е получил заслуженото.

— И са снели случая от дневен ред.

— Дали са му всички шансове, но след продължилото повече от месец напрегнато и безрезултатно следствие, подновявано при новите улики в продължение на 5–6 месеца, било решено да го оставят в „активен покой“. Следствие като това никога не се прекратява, Веум. Поне до изтичането на срока за давност.

— Зачислили са го към низа от неразкрити убийства, а?

— Да, но ти рядко ще чуеш да го споменават в такава връзка в ежедневния или седмичния печат. Харалд Юллвен просто не е бил жертва, към която хората изпитват състрадание.

— А останалата сам-самичка Елисе Блум?

— Е да, винаги има някой да скърби. От разпитите пролича, че е знаела за миналото му през войната. Може би не всеки избор на спътник в живота е еднакво безпроблемен.

— Къде е била вечерта, когато са убили Юллвен?

— На бинго^[1]. Мога да те уверя, че при тях, вкъщи, е бил направен най-подробен обиск. Не намерили нищо, което да показва, че тя е имала каквото и да било отношение към убийството.

— Добре, добре.

— И така, да завърша, Веум. Съдейки по всичко, което съм издирил досега за Харалд Юллвен, пожара в „Пофугл“ или за Шауер-Юхан, не мога да заключа, че тези неща биха могли да имат каквото и да било общо с прегазването на Ялмар Нюмарк вчера следобед.

— С други думи?

— Тоест ние действаме, изхождайки от хипотезата, че това е обикновен нещастен случай с човек, блъснат от автомобил, както става от време на време. Най-грубото престъпление било извършено, когато водачът не спрял, а избягал. Може да е бил пиян или някой, който много е бързал.

— Но автомобилът е бил откраднат, нали?

— Много вероятно. Ние разпитваме и оглеждаме подробно всички от спортния клуб. — Той преглътна. — Всички тези пътни произшествия са ужасни, а пресечката там, между двата светофара, е много опасен участък. Автомобилистите преминават първия кръстопът и веднага поглеждат към зеления светофар на втория. После натискат докрай газта, затварят очи и се надяват, че всичко ще мине благополучно. Най-често е така. Но от време на време на пътя излиза човек…

— В нашия случай Ялмар Нюмарк.

— Да, а…

— Хубаво — свих рамене. — Това си е ваша работа. Кажи ми само…

— Какво?

— Тук има ли някой, който да се е занимавал с делото „Пофугл“.

— Данкерт Мюс е единственият. По онова време той е бил младо конте.

— Данкерт Мюс — повторих.

— Да. Не се ли познавате отпреди?

Станах. Хамре се зае да прибира книжата пред себе си.

— Добре, Веум. Ако се случи да изплуват още трупове…

— Трупове?

Той се усмихна обезоръжаващо:

— Само шега. Извинявай, ако те засегнах.

Преглътнах.

— Съвсем не. — Излязох и го оставих да седи зад бюрото си, закрил с гърба си дневната светлина.