Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (10)

10

Вратата към канцеларията на Данкерт Мюс беше полуотворена. Той седеше, забил глава в куп бумаги, който, съдейки по височината му, би могъл да бъде партитура към встъпителен марш на бюрокрацията. Но Данкерт Мюс не ми изглеждаше много музикален.

Беше по риза. Кафявото му яке висеше на облегалката на стола, а възелът на вратовръзката му беше разхлабен и неугледен. Всичко по него изглеждаше разпуснато и висящо с изключение на приплеснатото му сиво бомбе, което някой някога бе надянал на главата му и което — в това бях напълно уверен, — той сигурно не сваляше от главата си дори във ваната. Никога не го бях виждал без бомбе.

Беше усетил, че някой го наблюдава, и внезапно срещнах очите му под периферията на бомбето. Погледът му ме прониза:

— Какво, по дяволите, стоиш там и се пулиш?

Отворих широко вратата с намерение да вляза.

— Сметнах, че е минало доста време, откакто…

Той посочи с ръка пода пред мен:

— Нито сантиметър през прага, Веум! Предупреждавам те. Казал съм веднъж завинаги: не желая да те виждам, не желая да те чувам, не желая да говоря с теб. Нито дума! — Изведнъж тонът му стана по-любезен. — Преди да си се разположил от другата страна на бюрото ми, знай, че ще ти изнеса една хубава поучителна лекция със свитки и звезди посред бял ден. Ясно?

— Съобщението прието — отвърнах му аз и леко се облегнах на рамката на вратата.

Данкерт Мюс ме погледна със злост, а аз подех:

— Спомняш ли си нещо за пожара във фабриката „Пофугл“, Мюс?

Видях, че въпросът ми потъна зад бръчките на челото му, и си представих образно как се блъска насам-натам като ехо в кухото пространство в главата му.

— Пофугл^[1]? — каза той приглушено, после се опомни. — Ще ти дам аз на тебе един паун, натруфен папагал такъв! И разбери, по дяволите, че не давам отговори на въпроси на третокласни аматьори. Ти чу какво казах!

Той се надигна заплашително зад бюрото и аз бързо се отдръпнах от вратата. Сиво бледото лице с безцветни очи, широката челюст и косата с миши цвят под изкривеното бомбе не ми допадаха, още повече, когато туловището му се раздвижи около масата в посока към мен.

Но той се задоволи с раздразнено изгрухтяване и затръшна с трясък вратата под носа ми.

Останах сам пред табелката на вратата му: „Старши полицейски инспектор Д. Мюс“. Бели букви на синьо-сив фон. И те толкова гостоприемни, колкото той самият.

Следващата врата, също полуотворена. Беше ден на отворени врати в полицейския участък. Може би бяха поканили посетители да го разгледат?

Вегард Вадхайм стоеше пред етажерката в стаята си и прелистваше един голям правен наръчник, подвързан в червено. Бе слаб, тъмнокос и сгърбен, с няколко сиви къдрици зад ушите. Някога участвал в норвежкия национален отбор по лека атлетика в бяганията на дълги разстояния и апогей на международната му спортна дейност бе неговото участие в олимпийското бягане на 10 000 метра в Мелбърн през 1956 г. Една-две години по-късно бе издал няколко стихосбирки. Не бях имал сблъсъци с него и можехме да проведем относително сносен разговор, особено след неприветливото ми посрещане от страна на някои други в сградата.

— Привет! — казах аз и той вдигна глава. Тъмните му очи ме погледнаха замислено. Вегард Вадхайм винаги изглеждаше замислен. Въпреки че бяха изминали двайсет години от издаването на първата му стихосбирка, имах чувството, че той непрекъснато твори и създава стихове, че едва ли не всеки момент търси най-подходящата дума, най-добрата формулировка.

Беше поет по призвание, но опитът ми подсказваше, че е реалист, и то в най-висока степен.

— Ти кога дойде в Берген, Вадхайм? — попитах го аз.

Той ме погледна учудено.

— Кога съм дошъл в Берген? Веум, ти да не си станал журналист?

— Още не. Отнася се за Ялмар Нюмарк.

Той веднага стана сериозен.

— Да, чух за това произшествие. Било е ужасно. Но ще прескочи трапа, нали?

— Да. Слушай…

Той ме погледна с интерес:

— Подушвам опасността, Веум. Ти смяташ, че случаят е предумишлен.

— Не знам, но Нюмарк имаше какво да разкаже, много неща.

Той прокара ръка през косата си.

— Влез, Веум.

После остави книгата, седна на ръба на масата и посочи с ръка един свободен стол, но аз останах да стоя прав и се облегнах на стената.

— Ти познаваше ли Нюмарк? — попитах.

— Разбира се. Работехме заедно, преди да се оттегли, но след това се виждахме сегиз-тогиз. Рядко се случва някой пенсиониран колега да дойде тук да ни види, Веум. Ние винаги сме под пара и те знаят това.

— И все не достигат хора?

— Да — кратко каза той. — Дойдох в Берген в началото на 60-те години. Ялмар Нюмарк бе дълги години един от най-близките ми приятели. Научи ме на много неща.

— С други думи, това ще рече, че ти… Слушай, как смяташ, Ялмар Нюмарк беше ли добър полицай?

Вегард Вадхайм ме погледна тъжно:

— Добър полицай? Зависи какво се разбира под това определение. Може би имаме две различни схващания по този въпрос. Такава е поне ситуацията тук, в тази сграда. Но мога да ти отговоря: да, беше, според мен. Аз свикнах да се доверявам на оценките и заключенията му. Той притежаваше голямото изкуство да познава хората и винаги беше на тяхна страна, разбираш ли? Много от нас се придържат само към параграфите, а изходната точка трябва да бъдат хората, които срещаме, Веум. Никой не е безпогрешен. В това число и служителите от полицията. И не всички параграфи ли са по необходимост вечни истини.

— Ти добре ли опозна Ялмар Нюмарк?

— Дотолкова добре, доколкото човек опознава колегите си, без да става личен приятел с тях. Той живееше сам и в много отношения беше резервиран, имаше малко истински приятели, нямаше семейство. Мисля, че е живял много усамотен живот, но той си искаше да е така. Няколко пъти обядвахме заедно, канихме го на гости вкъщи, но… Ценяхме се един друг в работата. Извън нея се виждахме много рядко.

— Когато се запознахте, той не се ли занимаваше с някои стари случаи?

— Какво имаш предвид?

— С произшествия от годините на войната. С един предател и убиец по прозвище Ротеифтен. С пожар в една фабрика за бои — „Пофугл“ — през 1953-та. Петнайсет загинали. С едно изчезване — да, това е било по-късно, през 1971-ва. И с едно убийство също през 1971 година.

— Мисля, че смесваш картите, Веум. Да започнем с първото, за което попита. Той разказваше за някои неща от времето на войната. Заемал е доста централно място в движението на местната Съпротива. Беше интересно, но ти знаеш как стоят тези неща. Всички имат какво да разкажат от войната. Постепенно детайлите започват да се губят. Но аз си спомням този прякор — Ротеифтен.

— Спомняш ли си някои неща за споменатото от теб убийство през 1971 година? Беше убит мъж, за когото някой смяташе, между другото и Ялмар Нюмарк, че бил идентичен с този Ротеифтен, нали?

— Да. Случаят остана неразкрит.

— Неразкрит, правилно. Това беше брутална история, но в много отношения типична. Екзекуция от онези, каквито нерядко устройват в престъпния свят. Доносникът бива екзекутиран по този начин. Както и търговецът на наркотици, който не може да плати за получената от него пратка. И това, изглежда, може да се случи и на стари нацисти. Това съвсем не е така невероятно.

— А как стои случаят с изчезването?

— Един, на име Шауер-Юхан, е изчезнал почти по това време. Имал почти същото телосложение като този Харалд Юллвен или Ротеифтен. Никога вече не се появил.

— Тая работа не си я спомням.

— Е, да. За такива отрепки никой не държи сметка. По-друго е с корабопритежателите.

Той ме погледна огорчен:

— Съжалявам. Не мога да се сетя за този случай.

— За пожара през 1953 година според Ялмар Нюмарк най-дейно е допринесъл Харалд Юллвен, тъй като е работил там. Ялмар е убеден, че това не е било нещастен случай, а нещо много по-сериозно — престъпление. И бе непрекъснато под влиянието на тези предположения. Даже в деня, преди да го прегазят, говореше за това. Не ги бе забравил, въпреки че са изминали трийсет години от изгарянето на „Пофугл“, а десет от изчезването на Шауер-Юхан и неразкритото убийство. Той… Не съм сигурен, но имам чувството, че продължава да води сам следствието. Ето че го сгазиха, оживя по чудо. Не виждаш ли взаимовръзката?

Вегард Вадхайм дълго ме гледа.

— Не ми се струва много вероятно, но предполагам възможна взаимовръзка. Ала… — Той махна с ръка. — Защо идваш при мен? Случаят е възложен на Хамре и аз мога да те уверя, Веум, че Хамре е прекрасен младеж. Ако има нещо, той ще го разкрие. Аз… — Той протегна ръка към телефона.

— Идвам от него, той не беше особено заинтересуван от случая. Ти би могъл да говориш с него за това и…

Вратата се отвори. Влезе жена с куп преписки в ръка.

— Тук е. Мисля, че го намерих. — Тя се спря пред вратата и ме видя. — О, извинете…

Беше около трийсетгодишна, с дълга руса коса, въздълъг, леко вирнат нос и мила усмивка, която изумително бързо озари лицето й. Очите на жената заблестяха и тя ми подаде малката си ръка:

— Веум, нали?

Поизкашлях се:

— Да. Във всеки случай не доктор Ливингстоун. Но…

Тя се засмя.

— Не, не сме се срещали преди. Но веднъж ви проследих. С една зелена „Мазда“. Казвам се Ева Йенсен.

— Аха, тогава. Да, да…

— Преча ли?

— Не, тъкмо излизах.

Вегард Вадхайм отстъпи от бюрото си и ни наблюдаваше полуусмихнат:

— Ти да не би да тренираш нещо, Веум? — После се обърна към Ева Йенсен: — Веум и аз се състезавахме няколко пъти, тогава той работеше в детското сиропиталище, а аз бях в отбора на Общината.

— Тичам от време на време. Когато лятото е хубаво и на душата леко… Може би ще се срещнем на Бергенския маратон през есента?

— Може би, Веум, може би.

— Е, всичко хубаво — кимнах и на двамата.

Ева Йенсен беше облечена в синьо: синя блуза и синя пола. Усмивката й сякаш ме изпроводи чак до улицата. Преди няколко години можех и да се влюбя. Но не и сега. Бях развалина, изоставена крепост, отдавна запусната нива. Такъв се чувствах от последния ноември насам.

Случваше ми се, когато след срещи от служебен характер, с хора от полицията като Хамре и Вадхайм, да си представям мислено какъв би изглеждал личният им живот.

Якоб Е. Хамре вероятно има подреден семеен живот. Предполагах, че жена му е приятна, че му пече диетичен хляб и че си имат две малки червенобузи дечица. Вероятно излиза с по-малкото на детската площадка, а вечер ходи в училището на голямото на родителска среща. Сигурно обича да обсъжда мачове със съседите си на чашка кафе, да обикаля хълмовете около града, един-два пъти месечно да ходи на кино или на театър с жена си, а от време на време и да я кани на сносен обяд в някой ресторант. Сигурно я люби спорадично, без страст, дори си го представях как след това си сресва косата.

Данкерт Мюс, в противоположност, беше от ония типове, които, връщайки се вкъщи, очакват, че всички ще го посрещнат със стойка „мирно“, със сложена маса и с вестник, грижливо положен на мястото му до дивана, за да може да го чете по време на следобедното кафе. Можех да допусна, че вечер седи пред телевизора с шише бира пред себе си и коментира, ръмжейки, новините от телевизионната програма, прогнозите за времето или постановката на телевизионния театър. С бомбе на главата и набола сива брада, той сигурно преживява най-страстните си мигове, когато на екрана показват футболен мач.

Съдейки по болезнените проблясъци в очите на Вегард Вадхайм, предполагах, че има проблеми в любовта. По една или друга причина си го представях да стои край масата в тъмна кухня, маса, подредена за двама: в чашите червено вино. От другата страна на масата седи жена с дълга руса коса и сантиментално лице. Говорят си за сериозни неща, почти наведени един към друг. От време на време картината се сменя: жената гледа през прозореца в есенния мрак, а той държи нежно китката на ръката й. На следващата картина тя излиза през вратата, а той продължава да седи до масата, изпращайки я с тъжен поглед. Понякога си го представях и как клечи пред леглото и си събира багажа, като подрежда внимателно дрехите си в куфара, а най-отгоре слага последните екземпляри от двете си стихосбирки, медалите от лекоатлетическите състезания. След това отива в детската стая, застава тихо на вратата, стои известно време, след което пристъпва напред и погалва по косата спящите деца. Представих си го как слиза тежко по тясната стълба в една тъмна къща, но русата жена не се вижда на тази картина. Мъжът в трите стадия…

Може нито една от представите ми да не отговаряше на истината, а всички те да бяха само фантазии. Но ето, излизаш от една сграда, а главата ти изведнъж е пълна с подобни фантазии.

Ами Ева Йенсен?

Тя е усмивка, която бавно се стапя в мрака.