Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (40)

41

Обядвах в града. В китайския ресторант с изглед към площада сервираха големи порции на нормални цени. А тихата източна музика, която струеше от тонколоните, даваше възможност да чуваш мислите си. Пък аз имах много за премисляне. В главата ми започнаха да се оформят контурите на цяла схема.

След като хапнах, тръгнах с бърза крачка към Веенбергсмауе и позвъних на вратата на къщата, където живееше Елисе Блум. Никой не отвори. Това ми предостави две вероятни възможности. За третата въобще не исках да мисля. Реших да проверя най-напред в локала за игра на бинго.

Изкачих се по стълбата, спрях се до вратата и се огледах. Атмосферата вътре беше същата както предишния път. Посетителите бяха съсредоточени, подвластни на цифрите, които се сипеха от високоговорителите. Отново ми мина наум, че може би липсата на достатъчно религиозност като духовен импулс за обществото води хората тук и те пълнят тези заведения. Може би играта на бинго изпълнява ролята на магически ритуал с числа и е една здраво залегнала у хората древна потребност, към чието удовлетворяване те се стремят. А може би блестящите реклами по прозорците са нашите нови, съвременни стъклописи, вечно вариращите числови редици звучат като литургия на латински, а момичетата в лилаво са заместителки на пасторите на двайсети век…

Елисе Блум не беше вътре.

Слязох надолу и отново се озовах на улицата.

Когато поех нагоре по стълбището на ресторанта, който бяхме посетили с нея, портиерът тъкмо изпращаше навън една доста пийнала жена. Те бяха вече на средата на стълбата. Спрях се да ги понаблюдавам.

Портиерът носеше мръснозелена униформа, типична за почти всички портиери, които им дават вид на особен вид частни полицейски служители. Жената беше облечена с безвкусна синьо-розова рокля, със странно наметало. На главата й имаше тъмна перука, но пияна, тя я бе закачила някъде, перуката се бе килнала и изпод нея се подаваха няколко кичура от естествената й коса. Устата й бе силно начервена и увиснала. Тя ругаеше с най-сочни изрази портиера, който, изглежда, въобще не обръщаше внимание на думите й. Когато им оставаха само още няколко стъпала, тя внезапно се изтръгна от него и се заклатушка сама надолу към вратата. Изкачих се бързо нагоре към нея и я хванах.

Тя падна в ръцете ми като чувал с картофи и пръстите ми потънаха в плътта й почти до костите, като че някои от картофите в чувала бяха вече изгнили.

Остана да виси в ръцете ми, а погледът й бавно се съсредоточаваше.

Миришеше силно на бира и мина доста време, преди да ме познае. Това беше Елисе Блум.

Портиерът вече се беше изкачил нагоре по стълбата, сякаш предполагаше, че от този момент аз ще поема отговорността за нея. Дори не се обърна назад.

След като фокусира погледа си, тя се опита да направи това и с гласа си. Размазаното й лице с ъгловати очертания започна да дава признаци, че ме разпознава, и аз усетих как тя се опитва да се задържи на краката си, за да не е зависима от мен. Гласът й прозвуча хрипкаво и на пресекулки.

— Веум?

Кимнах.

— Ти, дяволска свиня!

— Имам чувството, че това излиза направо от сърцето ти.

Тя изкриви уста:

— Излиза направо от…

— Именно това имах предвид.

Тя ме погледна с помрачени очи.

— Какво искаш сега? Не ти ли стигат щетите, които въобще си причинил? Разкажи всичко, разкажи всички свинства за Харалд. Това бяха лъжи, това, което издрънка, че е вършил през време на войната. Той не е бил такъв.

— Може би — казах аз. — Но аз просто исках да си изясня някои неща. Ако си решила да се прибираш вкъщи, сигурно ще ти е необходима помощ. Хайде да се договорим. Аз ще те изпратя до дома, а ти ще отговориш на някои мои въпроси.

Тя ме погледна подозрително:

— И за какво ще се отнасят? Въпросите?

— За пари.

Тя стана още по-недоверчива:

— Пари? Аз нямам никакви пари.

— Нямаш — усмихнах се нехайно и отворих вратата към улицата. — Но през хиляда деветстотин петдесет и пета…

Тя ме хвана за ръката и препъвайки се, слезе заедно с мен на тротоара.

— През хиляда деветстотин петдесет и пета ти си имала пари.

— Защо мислиш така?

— Купила си къща. От съвсем млада чиновничка си се превърнала в притежателка на къща. Как успя да постигнеш това?

— Как успя да постигнеш това? — Подразни ме тя и се насочи към най-близкия ъгъл. Опираше се на стената, за да не падне, а след няколко крачки спря и застана неподвижно на тротоара. Главата й се клатеше насам-натам, а погледът й блуждаеше. Беше ясно, че й се вие свят, и аз застанах плътно до нея, готов да я подхвана с ръце. Тя ме сграбчи за лакътя и ме повлече напред.

— А колежката ти, госпожица Педершен? Тя изведнъж е получила финансова възможност да се установи в Испания през пенсионерските си години.

Елисе Блум продължи да върви напред, но вече се държеше здраво за ръката ми. Завихме зад ъгъла и се насочихме към площада. Погледът й взе да се прояснява. Чистият въздух й бе повлиял добре.

— Тя имаше спестявания — отговори неочаквано.

— Такива големи спестявания?

Не отговори. Прекосихме Страндгате и когато излязохме на ъгъла срещу кея, усетихме освежителния полъх на вятъра. Усетих как вятърът повдига и роши косата ми, но нейната перука се беше залепила като премазано животно върху главата й.

Бяха измили площада и сега блестеше мокър. На няколко места видях отраженията ни в локвите — странни, изкривени фигури с перспектива да се превърнат в жаби.

Казах:

— Две чиновнички, работили в предприятие, което е изгоряло, както някои твърдят, защото ръководството не обърнало внимание на предупреждението, направено от един майстор, началник-цех, който според собствените му думи се е явил в сградата на управлението и предупреждението му, отправено към ръководството на фабриката, съвсем лесно е можело да бъде чуто от госпожица Педершен или от теб. Или от Харалд Юллвен. Но този майстор загинал при пожара и никой от вас не е пожелал да потвърди, че човекът е предупреждавал за надвисналата опасност. Вместо това най-малко двама души от вас внезапно се замогнали, да не говорим за облагите на самия Хелебюст.

Тя бавно извърна глава към мен.

— Хелебюст ми стана гарант за известен заем, а останалите пари получих в наследство.

Погледнах я твърдо и настойчиво. Очите и се отместиха от моите. Може би поради опиянението или защото лъжеше.

— А и Харалд Юллвен е имал пари? — казах аз. — От войната?

Тя не отговори.

Продължихме да вървим мълчаливо. Тя изглеждаше мрачна. Прекосихме Брюген, Розенкранцгате и излязохме на Йоврегате. Лицето й доби особено, неопределено изражение, като че бе взела някакво решение.

Когато се качихме на тротоара пред къщата й, тя пусна ръката ми и се опря с гръб на стената на къщата. Подпря глава назад и ме погледна тежко, с отсянка на някакво утаено чувство в очите си. Ако мислеше да ме прелъстява обаче, бе избрала неподходяща перука и неподходящ ден за това. Но по всяка вероятност тя се нуждаеше само от нещо, на което да се облегне. Каза:

— Ако дойдеш с мен вътре… ще ти покажа… документи. Мога да докажа това с документи.

— Добре.

Не исках да й казвам, че документацията, която би доказала, че Хелебюст наистина й е бил поръчител за заема, съвсем няма да бъде в нейна полза. Но във всеки случай ми бе интересно да се запозная с документите й.

Тя отвори дамската си чантичка, която до този момент, сякаш бе имала свой самостоятелен живот, и дълго рови в нея за ключа. След като го намери, й бяха необходими няколко минути, за да улучи дупката на ключалката.

Чаках търпеливо.

Най-накрая отвори вратата. Влязох бързо след нея, опасявайки се, да не би да размисли или просто вече да е забравила за съществуването ми.

Намирахме се на мрачно, тъмно стълбище. Тя неуспешно опипа стената, за да намери електрическия ключ, след което ме поведе нагоре в тъмното. Стълбата свършваше на малка площадка и тя отвори една старомодна врата към стаите на втория етаж. Влязохме в нещо като антре, боядисано в кафяво и тъмно. Вътре, притиснат до ъгъла, беше поставен шкаф. На стената отсреща видях избродирано изображение на къща с норвежки флаг, което бе потънало в прах.

— Да влезем в стаята — каза Елисе Блум. И отвори друга врата, която отдавна не бе смазвана, та изскърца като стар клонак под напора на силен вятър.

Стаята бе проста и спартанска. На прозорците зърнах няколко саксии, а те бяха закрити с пепеляви вътрешни пердета. Върху скрин се мъдреше олющен сувенир, придобит вероятно по време на екскурзия в Германия: миниатюрна бирена бъчва от керамика, на която на шест кукички висяха шест малки бирени халби. Не се изненадах, че на бъчвичката беше написано: „Поздрави от Бавария“. На стената над скрина бяха окачени няколко стари портрета, но не познавах никого от хората на тези фотографии.

В ъгъла до скрина имаше стар телевизор, а срещу него — старомодно канапе със сиво-зелена дамаска, на което се мъдреха няколко възглавници с хардангерска бродерия. Пред канапето стоеше ниска холна маса, а под нея лежаха няколко вестника.

Елисе Блум бе отишла почти до прозореца. Тя вече нямаше нужда от помощ, но се поклащаше, а погледът й продължаваше да блуждае безпомощно из стаята, сякаш търсеше нещо или някого.

Проследих го.

Една отворена врата водеше към другата стая. Насред нея — кухненска маса с прави крака, заобиколена от шест стола с високи облегалки. В края на масата, с лице към нас, бе седнал един мъж. Лактите му бяха опрени на масата, а с двете си ръце той държеше голям пистолет, насочен право към мен, и въпреки че го бях виждал на снимки отпреди трийсет години, аз го познах веднага. Това беше Харалд Юллвен.