Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (11)

11

Какво да предприеме човек, когато е юни, а дните са мрачни, дъждът се стича на мръсни вади по стъклата на прозорците, най-близкият ти приятел лежи в болница, местният футболен отбор е на път да изпадне от първа във втора група, шишето от водка е празно, а в главата ти не се пъква никаква идея?

Седях в кантората си и се опитвах да систематизирам чутото от Ялмар Нюмарк и онова, което бях научил в полицията.

Опитах се да направя нещо като схема по години, като започнах още от 30-те. Записах и това, което знаех за дейността на Харалд Юллвен в периода 1943-1945-а, ако той наистина е бил Ротеифтен. Заградих с кръгче 1953 и отдолу написах всички имена, които бях чул във връзка с пожара в „Пофугл“: Харалд Юллвен (отново), Елисе Блум, подчертано с две дебели линии (тъй като след това тя е живяла заедно с Харалд Юллвен), Хагбарт Хеле (бюст), Холгер Карлсен (починал в 1953-а) и Улай Усвулд (Изгорелия). В полето на листа, малко по диагонал, така че да съвпадне с годините на войната, нанесох още едно име — Конрад Фанебюст. След това прескочих известен брой години и се установих на 1971-ва. Там написах: Харалд Юллвен — мъртъв? Шауер Юхан — изчезнал? И най-отдолу — дебела черта почти до края на листа, където написах: 1981-ва — Ялмар Нюмарк, блъснат от автомобил комби.

Оглеждах листа, който не ми казваше нищо. Нищо повече от това, което вече знаех. Ако съществуваше някаква тайна, то тя бе скрита много добре, а следите към нея бяха най-малко отпреди десет години, ако въобще ги имаше. Все едно да намериш игла в купа сено — готов бях да се обзаложа на остатъка от спестяванията си, че работата по изясняване на тези случаи не е по-лесна.

Издърпах чекмеджето на бюрото и извадих „канцеларското“ си шишенце, за да се уверя, че помня добре. Да, то беше празно.

Нямах какво да правя, поне докато не разговарям отново с Ялмар Нюмарк. А за това трябваше да почакам още известно време.

Измина цяла седмица, преди да ме пуснат при него. Междувременно бях говорил няколко пъти с Хамре по телефона само за да се уверя в това, за което вестниците ме бяха осведомили с липсата на некролог — че нищо лошо не се е случило с него.

В деня, в който отидох на свиждане с Ялмар Нюмарк, купих букетче момини сълзи, една найлонова торбичка грозде и книга за неразкрити криминални случаи, която намерих в антикварната книжарница на Марквайен, за да имам предлог за разговор.

Да се отиде в болницата в определеното време за свиждане, е почти като да си на погребение.

Хората на опашката към входа на болницата носят едно и също: кутии бонбони или букети цветя, та се чувстваш член на голямо и тайнствено братство: братството на здравите. Въпреки това няма човек, който, отивайки в болницата в часовете за свиждане, да не се усеща не дотам добре, да не изпитва някаква лека болка в стомаха, в сърцето или поне в тила. Все има по нещо. Човек никога не е напълно здрав, а и не те напуска тревогата да не дойде някой лекар и да те накара да се опулиш на заключението му, че е открил у теб някакъв всеизвестен симптом на заболяване. Може би ще те положат на легло или веднага ще те закарат в операционната, преди още да си успял да предадеш кутията с бонбони или букета цветя.

Отделението на Ялмар Нюмарк беше на четвъртия етаж. Навън в коридора лежаха в редици пациентите. Тези, които имаха щастие и бяха получили място до прозореца, можеха да си лежат и да гледат към големия централен корпус на болницата, където никой от тях за жалост не можеше да бъде преместен и който беше истински паметник на пресметливите планове за бъдещето, основани върху надеждите за огромни печалби от добива на нефт в нашата страна, една от най-богатите в света според статистиките и прогнозите. В края на коридора се намираше дълга зала за шест души, завършваща с малко и ъгловато, подобно на приемна помещение. Над пациентите там като морска мъгла се стелеше дим от цигари. Те лежаха по гръб, подпрени на полегати кули от възглавници, и гледаха съсредоточено последните минути от детското предаване по телевизията, макар повечето от тях да бяха явно над осемнайсетгодишни.

Ялмар Нюмарк лежеше към средата на левия ред със система на едната ръка и увиснало до главата му шише с безцветна течност. Изглеждаше отслабнал с десет килограма. Кожата и лицето му имаха жълтеникав оттенък и сякаш бяха влажни, а очите му издаваха непозната ми отпреди слабост. Едната половина на лицето му беше покрита със синьо-червени следи от силни вътрешни кръвоизливи. Беше навсякъде бинтован и облепен с марли. Лежеше по гръб, вперил празен поглед пред себе си. Краката му висяха на станок, дясната му ръка беше гипсирана около лакътя, а лявата беше разперила пръсти, подобно на мъртъв морски рак.

Приближих се бавно в полезрението му, за да не го стресна. Той ме погледна, без да реагира.

Това не беше едрият, кипящ от жизнена сила мъж, който удряше с вестника по ръба на масата, за да подчертае това, което казваше, и рипваше от масата като хала. Пред мен сякаш се намираше някакъв далечен негов братовчед, блед роднина, сянка в мрачния ден.

— Здравей, Ялмар! — обадих се аз колкото можех по-тихо.

Ялмар Нюмарк ме погледна, отвори уста и пак я затвори.

Съседът му по легло се изкиска глупаво. Лещите на очилата му бяха дебели едва ли не два метра, а той беше гипсиран от врата до кръста. Но не се присмиваше на мен и явно бе, че въпреки всичко животът му харесва. Такива самоуспокояващи се хора има доста. Горе на небето те ще заемат местата си на партера, а ние ще трябва да се задоволим да висим правостоящи на балконите.

— Не можеш ли да ме познаеш? — тихо го попитах.

Той бавно кимна с глава.

— В… В… В… — каза той.

— Донесох ти…

Беше безсмислено да стоя с уханните момини сълзи в ръка, изпълнени с нов, сочен живот, с тъмнозелени силни листа и мънички жълто-зелени прашници, които напразно щяха да разсипят прашеца си на пода, всяка сутрин измиван с химикали за дезинфекция. Беше обидно да протегна торбичката с гладките гроздове към почти безжизнената му уста. Оставих книгата на нощното шкафче без коментар.

Тази вечер той не можа да ми каже нищо, но на следващия ден ме поздрави с намек за усмивка, а на по-следващия успя да произнесе името ми.

След седмица можехме да водим полезен разговор, но всеки път, когато се опитвах да го насоча към злополуката, лицето му се затваряше, а погледът му се зарейваше надалеч. Опитах пак и в един неочакван миг като че видях да оживява нещо от чертите на познатия ми Нюмарк. Той сви лявата си ръка така силно, че костите му изпукаха, а очите му заблестяха.

— Забрави това, Веум! — отсечено каза Ялмар. — Няма нужда да говорим повече за това! Разбираш ли? Да оставим мъртвите вълци на мира, разбираш ли?

Очите му сега искряха по младежки, потъмнели и пълни с болка като на човек, отритнат от любимата.

— Разбираш ли ме?

Мъжът на съседното легло се разсмя на една забавна сцена от немия филм, който гледаше от вътрешната страна на дебелите лещи на очилата си, а аз сграбчих ръката на Ялмар Нюмарк, здраво я стиснах в моята, като му кимнах, че разбирам. Да, разбрах го и се престорих, че всичко съм забравил.

Повече не разговаряхме на тази тема, а у Ялмар Нюмарк като че настъпи някакъв застой. Състоянието му се нормализираше, без обаче реално да се подобрява. В болницата казваха, че удивително бързо оздравява, но аз не забелязвах голяма промяна.

Юни се стопи като мокра следа по пресен асфалт.

И юли беше сив, дъждовен. Прекарах пет седмици в една вила край Сотра, която наех от мой далечен роднина, убеден, че е по-добре някой да му я пази, докато самият той прекарва отпуската си на юг, под по-слънчево небе.

Преди да замина, аз се притеснявах дали на Ялмар Нюмарк няма да липсват посещенията ми в болницата, но той май се почувства облекчен, когато му казах, че заминавам. Може би моето присъствие му напомняше за неща, които искаше да забрави, и щеше да се поправи по-бързо, ако изчезнех за известно време. Взех бутилка водка, риболовни принадлежности и спортно облекло, за да се установя известно време в най-периферната част на страната, там, където Атлантикът ближе чукарите с езика на сив вълк, а въздухът е изпълнен с мирис на водорасли.

Вилата се намираше на върха на отвесна подводна скала. По стръмен процеп в скалата се отиваше до стар навес за лодки и малък пристан, а отвъд заливчето личаха, сякаш захвърлени от нечия огромна ръка, няколко островчета — последната преграда на сушата срещу морето.

Далеч, далеч навътре водата се сливаше с небето, което невинаги можеше да се забележи в тези сиви летни дни с равномерен дъжд и слънце, всъщност само намек за слънце. Водата и небето се сливаха в едно. Намирах се сякаш в средата на огромно и сиво прогизнало платно, обвило късчето земя, върху което стоях.

Дните се нижеха в успокояващо еднообразен ритъм. Ставах сутрин, когато си исках, закусвах и пиех кафе по няколко часа. Пазарувах в най-близкия магазин, гребях с лодката на далечния си роднина до островчетата, където намирах райски кътчета и хапвах до обяд.

Всяка вечер правех кросове, които ставаха все по-дълги. Същевременно потребността ми от алкохол намаляваше. След като изпих шишето водка, не си купих друго, а с касата бира, която си бях докарал, изкарах четири седмици.

По тези места купуват бирата с каси. Хората си мислят, че така ще пият по-малко. Последната седмица минах само с кафе, мляко, чай и вода. Започнах да чувствам, че силата се възвръща в тялото ми. Бях изкарал дълга и объркана година с постоянно отливане от шишетата, които държах в кантората си.

Прекарах отпуската си сам. Томас замина за САЩ заедно с Беате и новия й съпруг, който бе получил стипендия за двумесечна специализация. Продължавах да го наричам „новия съпруг на Беате“, въпреки че бе живял с нея повече време от мен. Получих от Томас две картички. Едната беше от Дисниленд и съобщаваше, че никога не му е било така весело. Другата беше автентична снимка на труповете на Тим Еванс, Боб Далтън, Грат Далтън и Тексас Джек след легендарната престрелка с револвери в Кофейвил, Канзас, на 5 октомври 1892 година. На гърба й прочетох, че това пътешествие моят син не ще забрави, докато е жив.

Далечният роднина ми изпрати картичка от облените в лятна светлина небеса, за да ми извести, че там конякът е евтин, жените — склонни да се отдават, а слънцето греело през целия ден. Други писма не получих.

Вечер седях до големия прозорец на хола с чаша бира или малко водка (докато имах) и четях книги, които бяха така дебели, че щяха да ми бъдат нужни доста отпуски, за да ги прочета. Друг път само седях, взрян оттатък островчетата, докъдето очите ми позволяваха, в безкрайността на океана, сякаш там се намираха двери към един нов и по-честит свят. От време на време някоя по-голяма лодка прекосяваше малкото заливче, а долу на юг фарът разпращаше известията си: блинк… блинк… блинк…

Съседната вила се обитаваше от семейство с две малки деца. Бащата бе висок, попрегърбен, с очила. Майката бе от онези подвижни, прозрачни блондинки, които стават почти незабележими, щом си сложат бикини. Вечер ги различавах в светлината на свещите им.

Щом децата си легнеха, те седяха плътно един до друг, съзерцаваха океана и тихо си приказваха. Изглеждаха учудващо щастливи. През деня се появяваха в цветни дъждобрани и на разминаване по пътечката към главния път мило ми се усмихваха, а когато след няколко дни скуката налегна децата, те започнаха да идват при мен и да разменят по някоя и друга дума със самотника от скалата.

Три дни грееше слънце. Те оставаха до залез на терасата пред вилата си, а децата получиха право да си лягат по-късно. Отпиваха от пълните си чаши и щом захладнееше, навличаха по-дебели пуловери и още по-силно се притискаха един в друг.

Чувах ясно гласовете им, докато седях на плоските камъни пред вилата с чаша топло кафе в ръка и стар капан за морски раци в краката ми.

Отвсякъде виждахме как слънцето, кръгло и червено като голям балон, бавно се спуска надолу към хоризонта, толкова кръгло, та ни се струваше, че всеки момент ще се пръсне на парчета, но то потъваше в дълбочината и тъмнината прииждаше откъм океана като черна чума.

Във вестниците пишеха, че това било най-дъждовното лято от началото на 20-те години насам, а много хора предполагаха, че светът се намира пред нов ледников период. Оптимистите успокояваха, че ледников период няма да настъпи, но щяло да има влажни лета с по-ниски температури в продължение на две-три десетилетия. Онези от нас, които щяха да успеят да запазят здравето си през този период, можеха да очакват бъдещето с ведрина. Наоколо такива вечери, когато дъждът капеше като разтопена лой по неподвижно застиналата водна повърхност, аз гребях наоколо и вадех морски раци от тъмнеещите капани. После си похапвах, наблюдавайки как гасне денят и убеден, че на подобно спокойствие можеш да се наслаждаваш единствено в усамотение.

Дните започнаха да намаляват. Вечерите ставаха по-тъмни, а сутрин въздухът беше студен. Останах няколко дни в повече и към осми — девети август прибрах всичко, затворих капаците на прозорците и заключих.

Преминах по моста на Сотра от югозапад. На север виждах Аскьой, обвит в мръсносиво платнище, за да не пострада при фрахтуването. Когато наближих града, мъглата бе захапала и ниските планински склонове, сякаш искаше да изгълта последните остатъци от едва споходилото ни лято.

Паркирах колата на Торнплас и влязох в сградата, където бе кантората ми — на Страндкайен. Бе се натрупала поща. Повечето реклами впрочем и нищо друго, освен известието за застраховката „живот“, която отдавна не плащах. Качих се горе. Вътре се бе наслоил прахоляк като ниското атмосферно налягане по норвежкото крайбрежие. Иначе всичко си бе на място. Шишето в чекмеджето на бюрото ми бе празно като предизборно обещание, а единствената промяна в градския пейзаж навън бе новият и по-красив изглед, който придаваше на другия бряг на Воген строящият се хотел.

Когато позвъних в болницата и попитах за Ялмар Нюмарк, получих отговор, че вече е изписан.