Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (23)

23

Обядвах в една от онези норвежки кръчмички, където сякаш поднасят норвежката народна душа на блюдо: варени воднисти картофи и нарязани на парчета зеленчуци, а между тях кренвирш, потънал в нещо като локва от мазнина, който се бори за глътка въздух. Леката следобедна мъгла лежеше ниско, обгърнала със сивотата си червените покриви на къщите по склона на планината, а опашките от автомобили бавно се измъкваха от центъра. Улиците се очистиха от хората, които сякаш бяха изметени от неумолима центробежна сила. Автомобилните газове се смесваха със сивата мъгла и обгръщаха следобедните часове с пушек като от бивачен огън.

Веенбергсмауе се открояваше от построените плътно една до друга сгради на Йоврегате, малко зад пивоварната. Те отдавна имаха нужда от пребоядисване, но повечето домовладелци все още се противопоставяха на тази необходимост и се правеха, че не забелязват разкъртената вече мазилка и разсъхналите се рамки на прозорците. Такъв овехтял вид имаше и къщата на Елисе Блум: двуетажна, някога боядисана в бяло. Изминалите години бяха оставили неумолими отпечатъци върху дървената й част, а зад плътно затворените прозорци висяха сиво-бели пердета и скриваха всичко от външния поглед.

Към кафяво боядисаната входна врата водеха две изкривени стъпала, но едва бях стъпил на първото от тях, и вратата се отвори. Жената, която излезе оттам, ме посрещна с горящ поглед на тъмнокафявите си очи, но в него нямаше нищо гостоприемно. Навремето имах учителка с подобен поглед, която не търпеше проблеми с дисциплината.

— Вие насам ли идвахте? — попита тя, като че ли тротоарът бе нейна собственост и аз се бях провинил в сериозно нарушение на граничната зона.

— Елисе Блум? — попитах аз и неволно се наежих.

Устните и се изпънаха и тя леко издаде брадичката си напред. Имаше волева брадичка, бях запомнил това от снимката й на изрезката от вестника, в който се съобщаваше за пожара в „Пофугл“. Само че тогава косата й бе сресана направо назад и прическата й подчертаваше правилните, почти класически черти на лицето й, които издаваха нейната красота дори на една съвсем лоша фотография. Но бяха изминали почти трийсет години и през това време лицето й бе позагубило очертанията си, беше се като че поразмазало. Брадичката й изпъкваше все така, но останалите черти на лицето й сякаш бяха загубили пропорциите си. Чупката на устата му придаваше агресивния вид на злодеите в каубойските филми, които обикновено редят думите само през единия й крайчец.

Тя бе облечена като за вечерна разходка в града: синьо палто, кафяви обувки и носеше в едната си ръка червена дамска чанта. Бе силно гримирана, устните й бяха намазани с яркочервено червило, което подчертаваше колко са тънки. Сякаш да покаже, че наистина излиза, тя здраво затръшна вратата след себе си, но остана да стои на най-горното стъпало пред прага й.

— Кой сте вие? — попита.

— Казвам се Веум и идвам във връзка с някои разследвания, които водя. Във връзка с пожара в „Пофугл“, ако все още си спомняте за него.

В очите й проблеснаха злобни пламъчета. Толкова студени кафяви очи виждах за пръв път в живота си.

— Какви разследвания, ако смея да попитам?

— Станаха неща, които отново ни заставят да си припомним онова, което се е случило тогава, през 1953-та.

Съзнателно не назовах годината 1971-ва. Тук без съмнение щеше да се напредва не изведнъж, а крачка по крачка.

— И от къде идвате? От полицията?

Без да дочака отговор, тя слезе по стълбата, мина току до мен и пое с тежки крачки надолу към Йоврегатен.

Побързах да я последвам.

— Не, не съм от полицията. Аз съм нещо като човек със свободна професия.

Тя бързо ме погледна, изхриптя презрително и продължи да върви надолу по тротоара. Около нея се носеше облак от парфюм с тежък дъх, като от увехнали рози, дълго лежали захвърлени в някоя канавка. Имаше забележителна походка. Горната част на тялото й се накланяше напред, бедрата й сякаш щръкваха нагоре и тя стъпваше тежко, с цяло стъпало по земята. Ако не бях образован човек, бих казал, че ходи като крава, но майка ми ме бе научила да запазвам подобни наблюдения само за себе си.

— Стана и един смъртен случай — продължих аз и тръгнах от едната й страна, по Йоврегатен излязохме почти зад Вредсгорден, където в едно и също здание съжителстват две тъй различни културни институции: фирмата за продажба на картофи „Асмервик“ и Норвежкият писателски център — Западен филиал.

Елисе Блум не реагира, а продължи да върви в посока към пустеещия двор на Николаевата църква.

— Един полицай е мъртъв — Ялмар Нюмарк. Той е разследвал пожара.

Тя внезапно спря и рязко извърна глава. Косата й беше бухнала, навита около лицето, като че тя вече смяташе за излишно да я сресва нагоре и назад.

— Слушайте, как се казвахте вие?

— Веум.

— И кого представлявате, Веум?

— Застрахователното дружество „Немезида“ с акции във вечността.

— Какво?

Тя излезе от ролята, която разиграваше, и загуби нишките, които я свързваха с нея.

Суфльорът се притече на помощ.

— А може би аз представлявам самия Ялмар Нюмарк. Като един последен поздрав от нас, които все още сме тук долу.

Гласът й прозвуча сипкаво, сякаш току-що бе изваден от хладилник.

— Позволете ми да ви го кажа веднъж завинаги: до гуша ми дойде от хора, които идват да разкопават миналото и да ме разпитват за пожар, станал преди цял век. Няма и половин година, откак този тип — този — да, Нюмарк, или дявол знае как го нарекохте… нямам повече какво да ви кажа. Нито дума, ясно ли е?

Започнах да я убеждавам, че съм от най-тихите и сговорчиви хора, които някога е виждала.

— Значи Ялмар Нюмарк ви е посетил само преди половин година. И какво му разказахте тогава?

Тя вдигна очи нагоре и решително продължи да крачи по тесния тротоар на Йоврегате. Минахме покрай фризьорския салон, където бръснарите Викне — баща и син — ме подстригват от време на време. От кулата на Централната църква една звънка камбана отброи шест удара. Намирахме се по средата на тихите часове между края на работния ден и вечерната почивка, когато градът сякаш спира дъха си, а улиците са почти безлюдни.

Елисе Блум зави решително надолу и аз я последвах, мълчалив и верен като добре дресиран съпруг. Тя се правеше, че не ме забелязва.

При светофара обаче спря, защото имаше червен сигнал. Веднага застанах до нея.

— Ако смъртта на Ялмар Нюмарк има нещо общо с пожара в „Пофугл“, не бихте ли се съгласили да изясним заедно няколко въпроса?

Тя гледаше право пред себе си и ми отговори само с ъгъла на устата си:

— Как е възможно смъртта на едно старо фанте днес да има нещо общо с пожар, станал преди трийсет години?

Светна зелено и ние пресякохме улицата.

— Именно това се опитвам да разбера…

Без да каже нито дума повече, тя изведнъж сви встрани и хлътна в една врата, над която имаше голяма лъскава табела с надпис „БИНГО“, и се заизкачва нагоре по една стръмна стълба, без да променя тромавата си походка. Неуморно я следвах.

Влязохме в блестящо осветен локал с голи луминесцентни тръби по тавана и сиво-бели, мръсни петна по подовата настилка, изпълнен със своеобразния мирис на слабо кафе, цигарен дим и като че с прекалено добре облечени хора. Висок и тънък микрофонен глас нижеше дума след дума, сякаш това бе тайна литургия на масонската ложа или просто вечерна служба на някое мисионерско сдружение. Намерих притежателната на гласа от микрофона, застанала на подиума в средата на залата. Въпреки че можеше да принадлежи на двайсет и пет годишно момиче, този глас се оказа на жена с удивително състарено лице под платиненобелите коси.

Елисе Блум забърза към свободното място на една от наредените в редици маси.

Аз седнах до нея, само че от другата страна на пътеката, разделяща залата на две. Тя тихо процеди през зъби в посока към мен:

— Ако продължавате да ми досаждате, ще ги помоля да позвънят в полицията.

Махнах безпомощно с ръце. Погледите, проследили ни, когато прекосихме локала, се обърнаха настрани. Само един остана да ни наблюдава, този на едра, пълна жена на средна възраст, впит в лицето ми, сякаш очакваше да види на него Супербингото на вечерта, нарисувано с огнени букви.

Между редовете от маси насам се зададоха няколко жени с къси лилави престилки и преметнати през рамо чантички за парите. Една от тях се спря пред мен.

— Колко? — попита тя.

Усмихнах се изненадано и казах:

— Колко мога да взема?

— Колкото искаш — отвърна тя.

Имаше хубаво лице, добре сложено тяло и даде вид, че ме желае.

— Ще взема два — казах.

— Само два?

— Тогава пет.

— Окей. Двайсет крони.

Платих с монети и получих на масата пред мен пет игрални картончета заедно с къс новоподострен молив. Почесах се по брадата и се опитах да изглеждам като член на това общество. Досега бях наблюдавал залите за игра на бинго все със смесено чувство на учудване и любопитство. Минавайки от време на време покрай някой такъв локал в десет часа сутринта, когато хората се тълпят отпред и чакат реда си на опашка, или в девет вечерта, когато оттам излизат многолюдни тълпи, аз неизменно се чудех какво ги прави толкова привлекателни и какви хора ги посещават. Питах се къде ли отиват тези мълчаливи брачни двойки с многото пакетчета кафе под мишниците, след като поредният бингов сеанс е завършил. Къде отиват облечените в сиво дами с ниско нахлупени на главите си шапки, сякаш се страхуват някой да не им ги открадне, или небрежно облечените младежи с доста къси кожени якета, изтъркани на колената джинси и провлачена походка. По лицата на хората, които напускаха някой от локалите за игра на бинго, се четеше самота, сякаш те принадлежаха към отхвърлените от обществото, към несретниците, обзети от неутолен душевен глад, с ръце, несвикнали да дават ласки. Немалко от посетителите там са жени на възрастта на Елисе Блум. Някои от тях имат изпити лица на страдалки, сякаш току-що са преживели двайсетгодишно и нещастно брачно съжителство. Други са пълни и силни, явно излезли победителки в това съжителство. Изобилието на възрастни жени и на все още подрастващи младежи ме накара да се замисля дали не ги свързват някакви общи еротични подтици. Може би тези места са добре дошли за контакти между унилите и тъжните, кръстопът, където си дават среща заблудилите се в годините и живота.

Полагаемото се за размисъл време бе нарушено от един мъж, седнал три реда зад мен, изискано облечен, с едри и редки предни зъби, който внезапно извика: „Бинго“. Смееше се високо и шумно, сякаш бе казал нещо особено забавно. Гласът в микрофона замлъкна и една от облечените в лилаво жени отиде при него, за да провери резултата. По масите задрънкаха чаши с кафе, което се наливаше от големи кафяво-бели термоси, а ако човек бе гладен, можеше да се подкрепи с виенски хлебчета, опаковани под вакуум в найлон. Мъжът, който спечели, си избра за награда плик, пълен с два килограма захар на бучки. Можеше да си сложи по една бучка на всяко празно място между предните си зъби.

От една вътрешна стая излезе висок, як мъж с велурено яке, тъмнокафяви панталони и черни обувки, огледа продължително събралите се хора, размени няколко думи с блондинката до микрофона и изчезна. Блондинката със състареното лице отново включи усилвателите. Започна нова игра. Викаха се нови числа и множеството бе притаило дъх в напрегнато очакване. Около мен скърцаха моливи и химикалки. Елисе Блум следеше внимателно играта и задраскваше онова, което бе излишно. Наблюдавах я. В профила й се забелязваше следа от някогашната красота, въпреки че преходът между брадичката и шията й бе по-неопределен, отколкото трябва да е бил през хиляда деветстотин петдесет и трета. Тя бе разкопчала палтото си и тялото й изглеждаше по младежки изпънато. Имаше тънка талия, а белият пуловер плътно обгръщаше напиращата гръд, което ми напомняше за патетично фалшивите силуети, модни през петдесетте години. Кафявата пола се спускаше свободно над колената до глезените и от краката й не се виждаше почти нищо.

Всъщност на колко ли години можеше да бъде? Бе родена през хиляда деветстотин тридесет и втора година, ако си спомнях правилно. Значи — на четирийсет и девет. През петдесет и трета е била на двайсет и една, а Харалд Юллвен е бил на трийсет и девет.

Какво е накарало една млада и красива чиновничка да хлътне по мъж, осемнайсет години по-възрастен от нея, осъждан за измяна и явно отритнат от обществото? Дали е имал качества, които бе невъзможно да се забележат на фотографиите или за които, никой нищо не ми бе говорил? Чар, еротична притегателност и сила, може би дори нещо демонично?

Това сигурно бе тайната на живота й, вероятно толкова мрачна, че по-добре щеше да е, ако я оставим неразкрита за нейно добро и за доброто на всички други.

А защо бе дошла тук? Така ли живееше днес? Принадлежеше ли към постоянните почитатели на бингото, или сега случайно бе влязла тук? В последното се съмнявах, защото тя опитно боравеше с игралната дъсчица и по шията й избиха червени петна, когато взе да се доближава до съставянето на цяла бингова поредица.

Една жена изписка със слаб глас от първата редица: „Бинго!“ Последва нова пауза между игрите. Станах и отидох при нея. Тя ме погледна враждебно. Казах:

— Наистина не искам да те измъчвам. Няма ли къде да отидем другаде? Ще черпя чаша бира или нещо друго, ако искаш. Това просто е необходимо и належащо! И съвсем не мисля да се предавам.

Тя изпръхтя вместо отговор.

Бързо добавих:

— Можеш да позвъниш в полицията. И там ще те поразпитат. Те също ще проявят голям интерес към теб.

— Не… не искам! — бързо каза тя.

Гласът по микрофона предупреди за началото на нова игра. Тя каза кратко:

— Почакай!

Поредният сеанс започна. Отидох напред и си платих за чаша кафе. Когато се върнах, започнах да наблюдавам играта с отслабнала активност, за най-голямо учудване на седящата зад мен възрастна дама. Тя ме бодеше отзад с химикалката си на равни интервали и ядно мърмореше:

— Трябва да играете! Записвайте! Защо седите, човече?

Навън зад замърсените стъкла на прозорците небето потъмня. Сякаш невидими ръце спуснаха сиви гоблени отгоре и само старите мачти на шхуната „Министър Ишкул“ продължаваха да се очертават в дрезгавината. Всичко друго стана замъглено, неясно и сякаш сляло се със стари, разпадащи се сценични декори.

След като не успя да спечели и петата игра, Елисе Блум стана, закопча си палтото, погледна ме ледено и тръгна към изхода. Бързо я последвах. Едно лилаво облечено момиче прибра с удивен поглед игралните картончета от масата, която оставих. Когато напускахме локала, чух да се обявява началото на нова игра, като че ли платинената блондинка зад микрофона бе някакъв архангел, а играчите се намираха в лишено от смисъл пространство, в покрайнините на битието, където игрите вечно се сменят една с друга.

Докато излизах навън заедно с Елисе Блум, изведнъж ми хрумна, че за случайните минувачи ние може би изглеждаме като типична двойка за игра на бинго. Тя, с безвкусното съчетание от сиво палто и кафяви обувки, с доста гримирано лице и походка, издаваща нарасналото опиянение от хазарта. Аз, в изтъркано палто с вдигната яка, зацапани обувки, провиснали на коленете кадифени панталони и неподстригана коса, която се развяваше под полъха на вечерника и оголваше бръчките, прорязали челото ми.

Две безразлични лица на хора, излезли в късната августовска вечер, когато есента предупреждава за себе си с възбуден полъх на вятъра откъм северозапад, понесъл със себе си празни найлонови торбички покрай канавките, а фасадите на къщите се издигат мълчаливо и застрашително в нощта.

— Значи ще дойдеш с мен? — казах аз.

Тя ме погледна с изопнато лице. Очите й не горяха тъй силно, както в началото, а отговорът й прозвуча безнадеждно:

— Можем да пием бира, щом твърдо си решил да ме измъчваш. — Пое рязко напред, определяйки посоката.

Вдигнах рамене и тръгнах след нея. Тя правеше впечатление, че знае къде отива.

Ресторантът, който бе избрала, се оказа заведение, модернизирано по най-безвкусен начин, и въпреки че вече носеше ново име, едва ли можеше да се похвали с други новости. Представляваше нещо като сборен пункт за хора на средна възраст, повечето около петдесетгодишни.

Настроението по масите се менеше от висока глъчка до безмълвна меланхолия. На дансинга различни представители на силния пол извършваха остарели движения в стила на танцовите училища от петдесетте години, най-вече с любимия си партньор — тоест със себе си, тъй като танцуваха с особено удоволствие и сами. Само блажените им усмивки показваха, че искрено вярват в превъзходството си, а целенасочените им движения с ръце към заоблените задни части на партньорките загатваха за страст, която щеше да изчезне като дим още щом успееха да ги изхитрят. На дансинга те се пъчеха като пламенни донжуани, но бях убеден, че в леглото не свалят червените нощни шапчици с пискюлчета от главите си дори в най-върховните моменти. Да живее вечното преимущество на живота! Винаги късно достигаме целта.

Лицата около нас бяха различно бледи. Понякога по тях пробягваше израз на жизнерадост, която обаче не бе в състояние да скрие отчаянието, прозиращо зад напрегнатите усмивки, или прикритото от грима съзнание за собствената им смъртност. Мъжете криеха своята безпомощност с парадираща елегантност, която никога не им се отдаваше до край, защото вратовръзките висяха накриво, кърпичката в горния джоб на сакото бе сгъната несръчно, а панталоните им имаха хоризонтални гънки на колената. Жените от своя страна се бяха камуфлирали с износени корсажи или се опитваха да пречат някому да се съсредоточи, тикайки пред погледа му деколтета, които можеха да предизвикат оживление на борсата за месо в Чикаго. Като звуков фон, подхождащ на цялата обстановка, един състав от двама музиканти изпълняваше, просташка вариация на „Това се случи на Капри…“ при това тъй механично и с такъв безрадостен ритъм, че музиката предизвикваше странна асоциация за една от най-тъмните църкви в страната.

Но когато Елисе Блум и аз се засуетихме около една маса, внезапно ме обзе чувството, че ние въобще не се различаваме от другите в заведението. Бяхме си като у дома, досущ като на тротоара пред локала за игра на бинго. Ако бяхме в дискотека, щяхме да се отличаваме от другите там тъй, както два динозавъра на изложба за котки. Тук бяхме сред себеподобни.

Оставихме палтата си на гардероба. Тесният пуловер наистина подчертаваше пищността на тялото й, но широкият колан бе така пристегнат, че разваляше първоначалното впечатление, тъй като над него се диплеше част от прелестите й.

Една сервитьорка с розово жакетче прие скромната ни поръчка: за всекиго по бира и сандвич с месо.

Заведението бе полуосветено с цел лицата да смекчат контурите си и посетителите по-лесно да свикнат с обстановката. При Елисе Блум това предизвика обратно въздействие: мекотата на чертите й изчезна, а агресивното изражение на очите придоби непримиримия блясък на раздразнението.

Предпазливо подех:

— Често ли идваш тук?

— Какво те засяга това? — сопна се тя.

— Нищо.

— Ами тъй де!

Преглътнах и погледнах встрани. Съвсем близо до масата ни един паркетен кавалер се бе свил на две и придържаше с чувство партньорката си, която бе отпуснала главата си назад, почти до пода, а неговата мазна физиономия лъщеше. Той може би заимстваше тези сложни фигури от Рудолфо Валентино и подобно на него гледаше втренчено жената в очите, сякаш искаше да види там като в огледало своето изображение. Партньорката му бе почти легнала назад, с голяма чупка в кръста и с израз, от който личеше, че тя самата май се съмнява дали ще може отново да се изправи.

Елисе Блум отпи глътка от бирата си и остави чашата на масата с ожесточено движение. На горната й устна се залепи бирена пяна, подобно на малко топче памук.

Мушнах пръст под яката на ризата си и леко се почесах, преди да реша да започна отново разговора.

— Когато работеше в „Пофугл“… Много хора ли бяхте в администрацията там?

Тя ме погледна студено:

— Защо ме питаш за това?

— За да получа известна представа за ситуацията.

— Коя ситуация?

— Работната обстановка.

Тя ме погледна пак, този път замислено, после бавно каза:

— Там бяха… самият директор, Хагбарт Хелебюст.

— Да, и още?

— Имахме отдел за пласмент. С доста търговци, но повечето от тях непрекъснато пътуваха. Шефът им се казваше Улсен, но и той беше все в командировка.

— Аха — реших за себе си, че все пак успяхме да тръгнем в някаква посока.

— Освен това… там беше и госпожа Бюге, счетоводителката. Тя имаше своя отделна канцелария.

— Да, и още?

— После бяхме ние.

— Кои вие?

— Ние от така наречената външна кантора.

— Ти беше секретарка на Хелебюст, нали?

— Не, представи си, не бях. Госпожица Педершен си беше негова секретарка, частна секретарка, както казваха понякога. — Лицето й изведнъж просветна. — Но Педершен е мъртва! — После продължи триумфиращо: — Изтегли спестяванията си и се засели в Испания, където хвана някаква тайнствена болест от онези, техните, и едва успя да се прибере отново тук, малко преди да умре. Посетих я в болницата.

Тя изведнъж млъкна с удивен израз, сякаш бе ужасно изненадана, че ми е дала такава страхотна информация за не повече от минута.

Сервитьорката донесе хамбургските сандвичи. Кръглите филии бяха пропити с мазнина и почти се разпадаха при разрязването им, но месото се ядваше, докато листата на зелената салата фактически се бяха спекли.

Казах между два залъка:

— Имаше и още един назначен при вас, нали?

Тя ме погледна враждебно.

— Кой?

— Нямахте ли един куриер? Е… е… — Направих се на разсеян: — Харалд Юллвен?

От очите й отново изскочиха зли искри.

— Ах, той ли? Почти го бях забравила. — Сведе поглед и продължи да яде мълчаливо.

Зад гърба й двучленният оркестър остави инструментите и се оттегли в почивка. „Паркетните лъвове“ използваха възможността и се втурнаха към тоалетната. Като че бяха станали жертви на внезапна стомашна епидемия.

Изядох всичко и бутнах чинията настрана.

— Слушай… В един от дните преди пожара… Не стана ли така, че един началник-цех, майстор Холгер Карлсен, дошъл при вас и се оплакал, че се опасява от изтичане на газ в производствените помещения?

Тя изобщо не вдигна очи от чинията и продължи да реже сандвича си на съвсем мънички късчета, сякаш си бе наумила да го яде колкото може по-дълго. Не ми отговори, но завъртя главата си в определено отрицание.

Наведох се напред над масата и се опитах да привлека погледа й.

— Не?

Тя вдигна лице към мен. С върха на езика си обра трохите, полепнали по венците й, и каза, гледайки ме право в очите:

— Точно за това вече ме питаха след пожара, бавно и методично — все за едно и също. И отговорът ми винаги бе все същият. Не! Никой не е идвал да предупреждава за подобно нещо, не е идвал и Холгер Карлсен.

Направих обезоръжаващо движение с ръцете.

— Скоро ще изминат трийсет години от тогава. Никой никога вече не ще се занимава с по-нататъшно разследване на случая… моля те само да ми кажеш истината.

За момент видях, че се колебае как да реагира. За една-две секунди лицето й сякаш се оголи и тя придоби израза на човек, който дълго е бягал, бягал, но накрая е разбрал, че губи състезанието. Ала в следващия миг блъсна стола си назад и бързо стана:

— Винаги съм казвала истината. И разберете, по дяволите, че няма да се оставя да ме третира по такъв начин някакъв… някакъв… — Тя ме обгърна с презрителен поглед, за да подчертае, че дори не намира думи да посочи какъв точно съм.

Аз също скочих от стола си, обзет от бушуваща в гърдите ми ярост. Хората наоколо започнаха да ни заглеждат — един от донжуановците увеличи тона на слуховото си апаратче и лицето му доби видимо съсредоточено изражение. Казах с тих, плътен глас:

— Седни! Още не сме приключили. Не сме. И наистина ще е от полза за теб, ако ми разкажеш за Харалд Юллвен. Или искаш всички да те разберат, докато излизаме от заведението? Я виж оня тип там, с малкото радио, залепено на ухото му.

Тя пребледня и се отпусна тежко на стола си. Бях избухнал доста безсърдечно, а възпитаните мъже не удрят жените под кръста. Но тя не бе проявила желание за общуване с мен, а пред очите ми непрекъснато бе Ялмар Нюмарк: продължавах да го виждам как лежи в полутъмното си жилище, задушен с възглавница, лишен от картонената кутия, пълна с изрезки от стари вестници, изчезнала внезапно и безследно.

Седнах и направих въртеливо движение с показалеца си към подслушвателната станция на съседната маса, знак да бъде намален томът на слуховия апарат.

Тъй като отново бях набрал предимство, аз се облегнах напред, на ръба на масата, и подех:

— Та значи ти си живяла с Харалд Юллвен? До самата му смърт. А може би и това си забравила?

— Не — прошепна тя.

Долната й устна увисна и Елисе затършува из чантата си за носна кърпа. Бързо я намери и закри с нея устните си, сякаш да прикрие издайническата слабост, която я бе обзела. Хвърли ми един немного нежен поглед, мрачен като срутен тунел. Лицето й се смали, а бузите й хлътнаха.

— Колко години живяхте заедно? Петнайсет? Шестнайсет? — попитах.

— От 1959 година.

— И съвсем до края?

Тя кимна мълчаливо.

— Разкажи ми как умря той!

Очите й се разшириха. Каза, запъвайки се:

— Аз… това… не! Ако искаш, върви в полицията. Свършила съм с този въпрос. Не знам нищо. Той просто излезе. И не се върна повече. Дойдоха от полицията. Те ми казаха.

— И никакви предупреждения? Никакви тайнствени разговори?

Тя поклати отрицателно глава.

— Как живеехте? От какво се прехранвахте?

— Както… както повечето хора. Та аз работех. А и той бе продължил да работи като куриер тук и там. Той… той намери своето място.

— Своето място в обществото, което мразеше и презираше?

— Той…

— Запази ли си същите политически убеждения и след войната?

Очите й се разгоряха отново.

— Вие сте някакви проклети идиоти, вие… вие всички… Не можете и след смъртта му да го оставите на мира, защото веднъж е сгрешил. Дори когато е мъртъв, няма право да си отдъхне. Пак идвате, съскате като злобни джуджета и бълвате непрекъснато въпроси за онова време. Той бе изтърпял наказанието си за всичко, което е бил извършил тогава — много преди да го срещна. Това не е ли достатъчно? Не е ли достатъчна една излежана присъда? Трябва ли да мърсите и да оплювате всичко и всекиго?

— Съжалявам. Но аз принадлежа към едно поколение… Първото нещо, което си спомням, а трябва да съм бил на не повече от две години, бе грохотът на бомбите, хвърлени над Берген, и невероятната, ужасно потискаща атмосфера в скривалищата, където се притискахме един в друг, нощ след нощ, утро след утро.

— И аз помня. Това бяха английски бомби, Веум.

— Ала войната започнаха нацистите. И хора като Харалд Юллвен искаха да я спечелят за сметка на сънародниците си.

— Добре, добре… — Тя се сви и утихна. — Това е било в такъв случай неправилно схващане, за което той е заплатил доста след войната. Но това ни най-малко не ми попречи да се влюбя в него.

За такъв внезапен неин изблик нямах подготвен отговор. Замълчах за момент. Оркестърът се бе върнал. Нещо ме парна, като чух, че свири „Както минава времето“. Около нас танцуваха именно те — нашите сънародници — двойка по двойка, плътно притиснати и сантиментални. Повечето от тези, които бяха на дансинга, са били млади в годините на войната. Някои от тях сигурно бяха вземали дейно участие в битките на страната на правдата или на страната на врага. Но сега, подир четирийсет години, не си личеше кой за чии интереси е воювал. Времето укротява всички диви зверове. А накрая всички се озовават в музея — като експонати.

Снижих глас:

— Изхождам от това, че ти знаеш всичко, което може да се знае за Харалд Юллвен. Не смятам да ти разказвам и за другите негови престъпления: за тях той не получи наказание, но за извършването им разполагаме с най-сериозни основания да го подозираме. По време на войната, пък и след нея. Нещастни случаи, така ги наричаха. Но други биха казали убийства.

Тя се ококори.

— За какво пък говориш сега? За какви нещастни случаи? За какви убийства?

— Случайни смъртни случаи, редовно ликвидиране на хора, извършвано през войната от анонимен масов убиец. В полза на фашистките орди. Наричали го Ротеифтен, вещото бил невидим като безименен отровител.

, — И за този, за този човек… се смята, че е бил Харалд? — Елисе ме погледна с недоверие.

— Да. Той не ти ли е разказвал?

Тя стисна устни, но не успя да задържи думите си. Те излязоха от устата й, сподавени и почти беззвучни:

— Не, той не е извършвал това и слушай какво ще ти кажа! Познавах Харалд по-добре от всеки друг и знам, да, сигурна съм, че той никога не е бил в състояние да…

Сълзите й рукнаха изведнъж. Лицето й се изкриви и почервеня, тя стана и бутна с чантата си чашата бира, която се разля на покривката, и гостите от съседната маса наскачаха. Един от музикантите съвсем обърка такта на „Белите люляци“, а двама келнери вече се носеха към нас.

Елисе Блум просъска:

— Не искам повече да чувам за вас, Веум. Ако ме потърсите пак, веднага ще се обадя в полицията и само да посмеете, предупреждавам ви, за вас ще стане много лошо.

Тя погледна презрително келнерите, които вече стояха до масата.

— Съжалявам. Тръгвам си. Господинът плаща.

Без да ме удостои повече с поглед, тя се завъртя на токчетата си и тръгна към гардероба. Сервитьорите раздигаха масата, а управителката донесе сметката. Когато бях платил, от Елисе Блум вече нямаше помен. Посетителите от другите маси ме изпратиха с лукави погледи, а двама от келнерите ме придружиха до самата врата, за да се уверят, че наистина си отивам.

На тротоара пред ресторанта нямаше никой. Елисе Блум си бе тръгнала за вкъщи, не минаваха никакви автомобили, валеше дъжд и небето сякаш се бе разтворило в океана. Потътрих се към дома.