Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (6)

6

Коленичих до Ялмар Нюмарк. Не се осмелих да го докосна, понеже съществуваше опасност да си е счупил врата. Прилепих лице почти до паважа, за да се уверя, че в устата му няма нищо, което би могло да затрудни дишането му. Леко прокарах пръсти по шията му. Пулсът се усещаше, но биеше неравномерно. От едното му ухо се стичаше струйка кръв, а носът му, изглежда, се бе счупил при удара в земята. Имаше нещо патетично в силното неподвижно тяло на стария мъж, който бе тъй жизнен само допреди няколко минути, тъй жизнен и… обзет от страх.

Над нас ръмеше тихо, ситните капки на дъжда се отцеждаха по нас и в канавката, където вестникът на Ялмар бавно ги поемаше, натежавайки от влагата, и вече не мърдаше под полъха на вятъра.

Пристигна портиерът от заведението.

— Позвъних на бърза помощ — каза той. — Но вече…

— Още не. — Аз задържах ръката си отстрани на шията му, сега пулсът беше по-слаб.

Огледах се отчаяно. Тази част на улицата беше поразително безлюдна. Двамата горе на ъгъла до светофара бяха останали на местата си, за да подчертаят, че нямат нищо общо със случилото се.

Пристигна линейката. Двама санитари носачи бързо и опитно изскочиха от нея. Един бърз поглед им бе достатъчен, за да се ориентират в обстановката. Придържаха врата на Ялмар, докато го слагаха на носилката и в линейката. Последвах ги.

— Искаш да дойдеш с нас? — попита единият.

— Познавам го.

Той ми направи знак, че мога да се кача отзад в колата. После пое окачения над нас кислороден апарат.

Наведох се към седалката на шофьора:

— Имаш ли радиотелефон?

Шофьорът запали мотора и кимна утвърдително.

— Съобщи на полицията, че трябва да търсят голям тъмносин товарен автомобил, който потегли нагоре към Нурднес — добавих аз.

— Нещо друго?

Поколебах се.

— Предай поздрави от Веум и кажи, че ще остана в болницата, докато… — Не знаех какво ще чакам там. — Докато всичко стане ясно.

Той предаде съобщението по радиотелефона без повече въпроси, пусна сирените и увеличи скоростта с леко натискане на газ педала. При първия кръстопът минахме на червено и стените на къщите полетяха насреща ни като на кино. Въпреки това виждах всичко, край което летим, с натрапваща се яснота: хората изпъваха шии и гледаха, автомобилите свиваха веднага встрани, а шофьорите обръщаха лица към нас в момента, в който ги задминавахме.

Другият санитар, юноша със светла и късо подстригана коса, с мъх над горната устна и с румени бузи, държеше кислородната маска близо до лицето на Ялмар Нюмарк, чийто широк гръден кош се движеше учестено, а от време на време от тялото му излизаха хриптящи звуци. Всички мълчахме.

Колата летеше направо към Хаукеланд. На върха на Калфарет Ялмар Нюмарк изведнъж вдигна глава и се огледа. В очите му се четеше недоумение. Постепенно ме позна и се обади със слаб и несигурен глас:

— Ве… Веум?

Кимнах му и се усмихнах — замръзнала, насилена усмивка.

Той искаше да каже още нещо. Търсеше думите. Наведох се ниско над него. Младият санитар ме следеше внимателно. Шофьорът ни наблюдаваше в огледалото.

Ялмар Нюмарк отрони:

— Веум… Ако умра…

Поклатих глава, за да му покажа, че го разбирам, а после отрицателно я завъртях, за да разбере, че няма да умре.

— Изясни… какво наистина се е случило с Шауер-Юхан… седемдесет и първа… той затвори очи и се унесе.

В момента, в който влизахме през портала на болницата, той пак отвори очи и задъхано повтори:

— 1971-ва. Шауер-Юхан… — След това се унесе отново.

Двамата носачи тичешком влязоха в сградата с носилката на Ялмар Нюмарк. Там други санитари и поеха, а аз ги последвах в асансьора и нагоре, без някой да ми каже нещо.

Ялмар Нюмарк бе закаран направо в операционната. Една мила жена, тъмнокоса, с маслинен оттенък на кожата и кафяви очи, ме въведе в малка приемна, обзаведена с мебели, сякаш купени на разпродажба, и украсена с няколко растения в саксии, които изглеждаха като да са от преди Първата световна война.

На една от масичките имаше вестници от предишния ден, като че нарочно. Обзе ме чувството, че самият аз съм някаква новост от вчера.