Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (16)

16

Дните с такива внезапни смъртни случаи са дни, които сякаш спират хода си. Останах в кантората си няколко часа след разговора с Хамре. За повечето хора работното време бе свършило и градът скоро щеше да опустее. Някой сякаш с един замах бе очистил небето от сивата пелена. Само две-три, почти разкъсани малки облачета, висяха над Аскьой, огрени от косо падащите лъчи на следобедното слънце. Градът се изпълни със златиста светлина, която се разля между строгите фасади на къщите, изписа различни фигури върху уличното платно и заблестя в стъклата на прозорците. След като излязох от полицейския участък, аз вече не бях в състояние да правя нищо смислено. Обядвах в кафетерията на втория етаж и прочетох следобедните вестници в кантората на четвъртия. Стоях пред отворения прозорец и слушах долитащите до мен отзвуци от умиращия делник. Но не всички имаха почивка. За някои новият работен ден току-що започваше. Долу на площада уличният проповедник бе започнал да се приготвя.

Той се намираше на това място, откакто си го спомням, с все същото слабо лице, все същата развяна от вятъра коса и с все същия възторг в гласа си, когато говореше за Исус. Образ, сякаш отронен от наивните ми детски представи, в които нещата се деляха само на добро и зло. Господ — бог бе мъж с бяла брада, подаващ се горе между пурпурни облаци, а смъртта бе нещо далечно и непонятно, което въобще не ме засягаше и сполетяваше било бандитите и индианците в авантюристичната Америка, било дядовците и бабите, когато достигаха дълбока старост.

Проповедникът беше около петдесетгодишен и сигурно е стоял пак на същото място и когато съм бил момче. Струваше ми се, че винаги е бил там. Другите проповедници идваха и си отиваха. Офицери от Армията на спасението и лицемерни шведи с прически тип „Елвис“, русокоси момичета с плисирани поли до коленете пееха екзалтирано за блаженство и щастие. Но сега там нямаше никой друг освен този проповедник, останал в нашето време на безверие като последния мохикан. Усмихнат, но гънките около устата му таяха горчивина. А възторгът му дали не скриваше разочарованието, което му носеха непрекъснато подиграващите го пийнали младежи и стари бараби?

Той вече бе нагласил високоговорителите и ги включи към електрическия си акордеон. Взе няколко пробни тона и започна:

Той отвори райската врата

и аз мога да вляза вътре, да!

Не — никаква горчивина, никакво разочарование, все същият вибриращ от радост тембър, както винаги. Пееше в радостен унес, който неизменно ме караше да му завиждам и който, честно казано, не можех да разбера.

Той продължаваше да пее и гласът му се превърна в звуков фон на мислите ми.

Представих си как Ялмар Нюмарк се възнася към райската врата, облечен в стария си костюм, с навития на руло вестник, стиснат в юмрук — косата му леко разрешена, а костюмът малко поизмачкан от това прекалено бързо заминаване. Видях пред себе си райската врата такава, каквато винаги съм си я представял в своята детска наивност, и то тъкмо когато слушах да пеят същата тази песен: изградена върху основи от снежнобели облаци, искряща с обсипалите я бисери, сияйно заслепяваща на ярката слънчева светлина. Ялмар Нюмарк чука на тази врата и тя се отваря. Представих си го как стои пред нея и чака, дишайки учестено, как се оглежда подобно на продавач на лотарийни билети, когато клиентът изважда пари да му плати. В това време вътре търсят дали фигурира в картотеката, ако, разбира се, и там вече не са преминали към използването на компютри. После вратата отново се отваря и Ялмар Нюмарк получава разрешение да влезе вътре.

Отидох на прозореца и погледнах надолу. Сега проповедникът говореше, но никой не се спираше да го чуе. Някои толкова бързаха, че дори не поглеждаха встрани. Мина група млади момичета, които се запревиваха от смях. Долу на кея, почти под прозореца ми, бяха спрели японски туристи и фотоапаратите им неспирно щракаха. Фолклор, запечатан на фотолента — последният мохикан, все още жив, на централния площад в Берген.

В такива моменти се чувствах някак кръвно свързан с него. Там долу той говореше възторжено за Исус, а тук горе аз бях неговият единствен истински слушател, макар че не знаеше нищо за мен.

Когато свърши проповедта, той събра нещата си, размени по няколко думи с двама-трима от вечно шляещите се наоколо безделници, натовари автомобила си и потегли към дома. Отново седнах зад бюрото си, а тъмнината бавно изпълваше града, кантората и мен самия, докато всички се превърнахме в един мрак, в една материя, в една мисъл…

Сигурно съм задрямал. Щом отново отворих очи, в мен се бяха вторачили зелени и червени неонови светлини, мъртвата украса на нощта.