Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (21)

21

Събудих се, за да посрещна един нов, все тъй сив ден. Август се бе спуснал над града като наперена морска птица, раззинала клюн. Облаците надвисваха като тъмни водорасли над Аскьой и отцеждаха първите дъждовни капки.

Сигрид Карлсен живееше в триетажна дървена къща, тясна, като че срязана на височина. Бяла, но не и новобоядисана.

Външната врата беше оставена отворена. Тъмен коридор отвеждаше към квартирата на най-долния етаж, на чиято врата бе написано друго име. Към втория етаж водеше стълба. Там живееше Сигрид Карлсен, зад зелено боядисана врата с тясно стъклено прозорче. Натиснах копчето на звънеца. Чуха се стъпки и вратата отвори дребна жена с любезна усмивка.

— Госпожа Карлсен? Аз съм Веум.

Тя разтвори широко вратата:

— Заповядайте.

Влязох в тясно и малко антре, където едва се побираха скрин и огледало. Скринът беше доста поохлузен, а огледалото — пукнато от горе до долу.

Жената ми подаде ръка:

— Сигрид Карлсен.

— Варг Веум. Радвам се!

— Ще закача палтото ви тук…

— Благодаря.

— Да идем в кухнята. Ето там.

Тръгнах безмълвно след нея. Влязохме в малка, светла кухня, с пердета на сини квадратчета на прозорците, с бяла покривка на масата и ухаеща приятно на сложено на печката кафе. Вратите на кухненските шкафове бяха боядисани в синьо. На стената, над хладилника, висеше календар с картина, изобразяваща малко момче и куче, хукнали по такава цветиста ливада, каквато може да се види само на подобни илюстрации. На кухненската маса имаше радио, от което струеше музика, подходяща за правене на сладкиши, прекъсвана от време на време от задушевен говор.

Кухнята гледаше на север. Над покривите на съседните къщи се издигаше върхът на новата църква. Сигрид Карлсен измъкна още един стол и извади по една чашка, чинийка за подложка и десертна чинийка за всекиго от двама ни. Върху поднос зърнах сладкиш. Тя ме попита дали искам кафето с каймак. Отговорих отрицателно и тя наля кафе в чашите. Докато сядаше от другата страна на масата, каза:

— Вашето обаждане ме изненада.

— Разбирам много добре. Всичко е било толкова отдавна.

— Да…

Тя погледна замислено през прозореца. Очите й бяха сини зад големите и сребристи стъкла на очилата. Косата й бе руса, но вече сивееше. Имаше правилни, почти момичешки черти на лицето и само тънките бръчици около очите и устата издаваха възрастта й, някъде между петдесет и шейсет години. Беше дребна и крехка, в синя памучна рокля, а на раменете си бе наметнала бежова жилетка.

Извърна поглед от прозореца и аз долових, че е притеснена.

— Познавам много добре този район — казах й. — Израснах в Нурднес, само че малко по-нататък…

— Така ли? Ще си говорим на „ти“, нали? Аз живея тук от края на войната. Ние живеехме тук, от… На Холгер му бяха обещали тази квартира малко след като войната свърши. Наемът не бе висок и ние се справяхме добре. Той имаше добра работа, пък и бяхме спестили, каквото можахме. Хубаво си живеехме.

Погледнах през прозореца:

— Ти сигурно си стояла тук, до масата, взряна надолу към улицата, когато аз съм тичал наоколо като хлапе. Спомням си, че понякога пазарувахме насам. Там долу имаше рибен магазин, нали?

— Да. — Тя леко се усмихна. — По онова време при нас имаше доста магазини. Сега са останали съвсем малко.

— Аха.

— Но ти трябва да ми кажеш…

— Да, нека започнем, ако не възразяваш.

— Добре. Какво искаш от мен?

— Да ми разкажеш ясно и сбито всичко онова, което си спомняш за събитията преди и след пожара.

Тя бавно кимна с глава:

— Мисля, че аз… — Стана и допълни чашите с кафе. — Ей сега, само да донеса…

Влезе в другата стая. Вратата след нея остана полуотворена и аз зърнах тапети със старомодни шарки, имитиращи коприна, и вехта мебел, телевизор, чието място едва ли беше там. Тя се върна с фотография в рамка, която ми подаде.

— Ето ни. През 1947-а.

В ръцете си държах тържествена, сватбена снимка. Двамата млади гледаха онемели в обектива с усмивки, които сигурно бяха постигнати с ретуш. Вдигнах отново поглед към нея. Не се беше променила много, макар че бяха минали повече от трийсет години, откак бе правена снимката. Младоженката сияеше от радост. Мъжът до нея бе по-висок, по-тъмнокос. Лицето му имаше ясно изразени черти, слабо и с твърда брадичка. Хубав мъж, но някак схванат в официалния тъмен костюм с широки ревери, с бял карамфил в петлицата, сякаш изкуствен. Работният комбинезон явно му е стоял много по-добре. Косата му бе сресана назад и пригладена зад ушите.

Тя каза:

— Той бе на двайсет и девет, а аз със седем години по-млада.

Нейната рокля бе доста широка, а сватбеният букет — пищен.

— По онова време новата църква още не бе възстановена, та след войната венчавките ставаха в „Свети Маркус“. А самата ни сватба бе горе на Коке. През ноември, в един ясен и слънчев ден.

— Той бе началник-цех в „Пофугл“, така ли?

— Да. Току-що бе получил това назначение. Повишиха му доста заплатата и решихме, че вече можем да се оженим. Дружахме от 1942 година. Запознахме се по Великден. — Тя стискаше чашата с кафе в двете си ръце. — Тези години след войната сякаш принадлежат на друг век. Бяха години на бедност, но така се радвахме, че войната е свършила, бяхме пълни с оптимизъм. Млади и щастливи, ние с Холгер мислехме, че бъдещето е пред нас и за нас. През 1949-а ни се роди Анита. Раждането протече трудно, бях много тясна в таза, но накрая всичко свърши благополучно. О, само като си спомня… Виждам го пред себе си рано сутрин, когато се готвеше да тръгва за работа. Седеше точно там, където ти седиш сега. Според мен бе много красив. Така го обичах… — Тя снижи глас: — И още го обичам…

— Той…

— Обличаше си работния комбинезон, слагаше си кафявите обувки и колана, въздълъг, защото бе така слаб, бедният. Изпиваше си кафето с малко хляб, а когато Анита се събудеше, той я вземаше в скута си, играеше си с нея и се смееше. Беше добър баща и винаги намираше време за момиченцето си. Това не бе обичайно в онези времена и другите мъже от квартала дълго гледаха след него, когато следобед разхождаше Анита в детската количка… — Тя остави чашката. — После тръгваше, тоест вземаше автобуса, линия номер шест, горе от Хаугевайен. Не се връщаше преди пет часа. А като си дойдеше, почти винаги извеждаше детето на разходка, въпреки че беше много уморен. Сам разбираш, че в една фабрика за бои по онова време контролът над отровните вещества бе много по-слаб, отколкото е днес, и често го болеше глава. Но за момиченцето ни винаги имаше време. Той бе добър човек, израсъл във Викен, най-малкият от осем деца, а пък умря толкова млад и с такъв лош спомен за себе си. Имаше хора, които ми се обаждаха години наред след пожара, Веум. Вдовици на тези, които бяха загинали. Те ми се заканваха и крещяха, че Холгер трябва да се пържи на бавен огън в пъкъла, загдето е убил мъжете им. Една от тях ми изпращаше цветя всяка година в деня на пожара, и то в продължение на почти цяло десетилетие. Първия път не разбрах от кого е букетът и отворих привързания към него плик. „Поздравявам те с твоя празник!“ — бе написано там. После направо изхвърлях цветята на боклука. Обадих се в цветарския магазин и помолих повече да не ми ги изпращат, но тя започна да поръчва букетите другаде. Обадих се в полицията, ала оттам ми казаха, че това не било тяхна работа. Най-сетне тя престана да ми изпраща цветя, бедната, сигурно се беше поболяла. О, след пожара настъпиха години, пълни с мъка. Останах сама с Анита и мина много време, преди застрахователната компания да ми изплати полицата. Те настояваха, че… но във всеки случай полицията ми помогна със заключението, че нищо не може да се докаже: нито вината на Холгер, нито невинността му. А щом нямаше улики против него, те бяха длъжни да платят. Един адвокат оправи работата. Но повярвай ми, това страшно ме измъчи. Надявам се, че вече никога няма да се наложи да преживея подобно нещо. И най-страшното бе, че знаех, знам, че той е невинен. Знам какво бе казал, пък и го познавах повече от всеки друг.

— Какво бе казал?

Погледът й се плъзна покрай мен и тя сякаш се върна с трийсет години назад.

— Холгер много рядко се оплакваше. Избираха го няколко пъти в профсъюзното ръководство, но той не принадлежеше към най-борчески настроените. По природа бе затворен, мълчалив.

— Като повечето норвежци.

— Да, може би. Във всеки случай с него хората можеха да работят. Имаше способността да преговаря до намиране на приемливо решение и винаги се опитваше да предотврати конфликтите. Но разбира се, понякога възникваха и по-остри ситуации, например по време на преговорите за увеличаване на заплатите. И тогава проличаваше, че той може да бъде и неотстъпчив, да отстоява докрай своето. И именно в такива моменти никога не се оплакваше. Само дето ставаше някак тъжен. По челото му се вдълбаваха бръчки на тревога, устата му се свиваше сурово, почти зло. А беше толкова хубав. Приличаше на някой млад поет, на Рудолф Нилсен може би. Но не бе поет. Преговаряше за условия на труд, за продължителност на работното време, за надници…

Тя замълча, наля отново кафе в полупразните чаши и се вслуша в музиката от радиото. Акордеонен състав изпълняваше „Мечтая за Елин“.

Продължи:

— В дните преди пожара той бе именно такъв…

— Разтревожен?

— Да. Не се чувстваше добре. Виждах това. Беше блед и нямаше апетит. Една нощ, или по-точно рано сутринта, когато не бе забелязал, че съм будна, аз го чух да отива в тоалетната и да повръща, а не бе ял нищо. Намекнах му, че може би трябва да отиде на лекар да се прегледа, но той само поклати глава. Попитах го дали нещо не го мъчи. Тогава ме погледна с тъжните си очи. Видях как мускулите на челюстите му се движат, но не продума, докато не се върна от работа същия ден. Избухна изведнъж, както си пиеше следобедното кафе.

— „Утре отивам да говоря с управата“ — спомням си тези негови думи, сякаш е било вчера. — „Утре отивам да говоря с управата. Сигурен съм, че става изтичане на газове. И други се оплакват.“ Той ми разказа, че много от работещите в производствения цех в последно време се оплаквали от главоболие, виене на свят и повдигане. Той бил сигурен, че някъде има пробойна, място, от което изтичат газове. — Гласът й леко потрепери и тя добави: — Това създавало опасност и от експлозия.

Кимнах.

— А на следващия ден?

Тя продължи с внезапно овладял я гняв:

— На следващия ден той докладвал за това на началството. — Гласът й се поуспокои. — Беше забележителен ден. Спомням си го… Април и истински априлски ден. Слънцето изгряваше за миг, а в следващия момент рукваше дъжд като из ведро. Бях излязла да напазарувам и тъй като на връщане небето изведнъж се проясни, реших да се поразходя из Нурднес. Не знам дали си спомняш как изглеждаше всичко тук след войната.

— Долу-горе.

— Пожарищата след бомбардировките. Червено-кафявите останки от стените на къщите, покрити с нова зеленина. Спомням си едни малки, топчести и жълти, пухкави гъсенца, които видях тогава. Храстите бяха пълни с тях. Слънцето грееше, полъхът на вятъра рошеше косите ми. Анита гукаше в количката си, а аз си мислех колко е прекрасно, че има пролет и че ще прекарам чудно лято с малката и с моя добър мъж. Чувствах се най-щастливата жена в света. А точно в този ден той не се върна вкъщи за обед.

— Не се върна?

— Да. Това никога не се бе случвало. Никога не беше закъснявал, той винаги… Бях сготвила задушено с картофи, а за десерт имаше крем от нишесте с червен сироп. Обадих се във фабриката, откъдето ми казаха, че си е тръгнал както обикновено. Върна се чак в осем часа вечерта, а аз още не бях сложила Анита да спи. Детето бе неспокойно. Чух го да стъпва тежко по стълбата. Отключи вратата трудно, дълго търсеше къде да пъхне ключа. Седях в стаята на тъмно. Той влезе и аз го видях ясно на светлината, преди да е успял да ме забележи. Той… Долната му устна беше нацупена като на малко, недоволно момче. Косата му бе разчорлена. Вървеше странно, размахвайки ръце. Спря се пред вратата на стаята и се облегна на рамката й. Гледаше гузно. За пръв път го виждах такъв. Разбрах, че е пил. Миришеше на бира. Всичко, което каза, беше: — Не поискаха да ме изслушат.

— Кой? — попитах, развълнувана от уплаха.

— Управата! — почти изръмжа той.

После, когато приспахме Анита, аз му направих силно кафе. Седнахме край масата, за да побъбрим и се успокоим. Тогава ми разказа, че отишъл при ръководството на фабриката и съобщил за подозренията си. А оттам го уверили, че ще направят проверка, но че за спиране на производството и дума не можело да става, особено в този момент.

— Той каза ли ти с кого е говорил?

— Начинът, по който говореше, това, че употреби само думата „управа“, означаваше, че има предвид един-единствен мъж.

— И това е бил?

— Хелебюст. Директорът.

— Който по-късно е отрекъл, че мъжът ти му е казал каквото и да било.

В очите й заблестяха гневни искри.

— Точно така. — Сигрид свиваше и разпускаше малките си юмруци, а вените на слепоочията й набъбнаха. — На следващия ден… — Тя задиша учестено. — На другия ден… — Сълзите избиха в очите й и гласът й стана сподавен. — На следващия ден животът свърши и за мен, Веум.

Кимнах мълчаливо с глава.

— Ах, какъв прелестен пролетен ден беше. Нямаше един дъждовен облак. Слънцето грееше, а мен ме беше страх, когато той тръгна за работа, заради това, което се бе случило предишния ден. У него долових някаква потиснатост и ожесточеност. Когато излезе от къщи, усетих, че ме обзема страх, защото…

— Защото ти…

— Винаги, винаги ме е страх, когато възникнат конфликтни ситуации. А този ден аз бях напълно убедена, че Холгер се е решил на стачка, да вдигне хората на стачка, ако управата не отстъпи.

— А ти знаеш ли…

— Не, не знам какво се е случило, защото тогава Хелебюст беше в Осло и мъжът ми в никакъв случай не е говорил с него, та… Когато ми позвъниха и ми казаха… — Тя преглъщаше нервно. — Стоях и държах телефона в ръка като парализирана. Не можех нито да помръдна, нито да кажа нещо. Само изпуснах телефонната слушалка, която остана да виси и да писука. Не можах дори да извикам. Онемях. Отворих уста, цялото ми тяло крещеше, а около мен бе тихо. Чух Анита да бърбори на една от куклите си, радиото бе включено, нещо кипеше на печката. Но вътре в мен нямаше нищо друго, освен оглушително виеща тишина… — Тя седеше прегърбена над чашата кафе. С единия си показалец гладеше полека ръба й, сякаш я милваше. Отрони тихичко: — От тогава живея сама. — Погледна ме почти упорито. — Не е ли смешно жени, които скоро ще навършат шейсет години, да говорят за любов?

— Не.

— Ти си толкова млад, пък и принадлежиш на друго време. Днес всичко е по-различно. Хората бързат от един брак към друг, изцяло обсебени от мисълта да се събират… Но дали им остава време наистина да се обичат, истински да… Може би аз принадлежа към привилегированите, към онези, които са изживели истинската, голямата любов? Така обичах Холгер, че той просто по един особен начин изпълваше съществуването ми, изпълваше го съвсем, а когато си отиде, остана само празнота. Вакуум, в който не можеше да влезе друг. Ако ме разбираш… Любовта, която бях преживяла, бе изразходвала потребността ми от такова чувство. Остатъкът от живота си прекарах и ще прекарам заради Анита, която ми остана след Холгер. — Тя ме погледна прямо. — От тогава не съм се докосвала до мъж, дори не съм целувала някого. — Лицето й се озари от слаба усмивка. — Дори не съм чувствала, че това ми липсва. Разбираш ли, можеш ли да разбереш това?

Погледнах лицето й. Не беше целувано от 1953 година, оттогава тя не бе имала близост с друг просто защото не бе изпитвала нужда от това. Изглеждаше романтично, но и малко старомодно. Това всъщност я поставяше от другата страна на шейсетгодишната възраст или поне така би трябвало да бъде. Ала по един особен начин аз чувствах, че я разбирам, че има някакво сходство между двамината, седнали край малката кухненска маса: жената на почти шейсет години, която не се беше любила от 1953 година, и мъжът с първи сиви нишки в косата си, с набраздено от самота чело.

— С какво се занимава дъщеря ти? — попитах.

— Анита? Работи в детски дом извън града, към Лодефиорд. Обича децата, но тя самата още си няма. Неомъжена е. Все още живее тук. Горе, в малката таванска квартира, но често обядва при мен. Така че все още имам кой да ме посещава.

— А тя как изживя загубата?

— Трудно ми е да кажа. Беше много малка, когато се случи това. Не можа да разбере съвсем какво точно е станало. Но започна да крещи почти истерично, когато някоя вечер ми се налагаше да я оставям сама вкъщи. Сякаш се страхуваше, че и аз бих могла да изчезна като баща й. Често си мисля обаче, че по-тежко й се отрази това, което стана по-късно — моите проблеми с нервите ми, тъй като мина много време, преди да ми изплатят застраховката. Злословията, обвиненията против Холгер, следствието, което така и не даде никакъв резултат, срещите в застрахователното дружество, адвокатите, полицаите… Този кошмар продължи пет-шест години, преди да се върнем отново към относително нормален живот. Но тя така и не можа да се оправи.

— Какво й е?

— Нищо. Нищо особено. Пък и имам чувството, че днес никой не е съвсем наред. В това число и тя. Мисля впрочем, че всички деца, които в даден период са живели без единия от родителите си, непременно получават някакви психически увреждания независимо дали причината за това е развод или смърт.

— Сигурно.

— А може би аз просто съм старомодна в разбиранията си. — Сигрид замълча. Падащата отвън светлина се отразяваше в големите стъкла на очилата й, което създаваше странно впечатление за някаква отдалеченост: сякаш тя бе навън — от другата страна на прозореца, загледана в мен.

— Кажи ми — подех, — ти говорила ли си поне веднъж с Хелебюст за това, което се е случило между него и Холгер?

Тя поклати отрицателно глава.

— Писах му няколко пъти с молба да каже истината, да признае, че Холгер е бил при него и го е предупредил за опасността. — В гласа й отекна горчивина. — Но така и не ме удостои с отговор.

— Как не! Всички директори си приличат по едно нещо. Те никога не признават грешките си.

— Исках да говоря с него по телефона. Обаждах му се, но не се добрах до него чрез секретарката му.

— Алвилде Педершен?

— Възможно е, не знам как се казваше. Когато бях най-отчаяна, мислех да отида горе при него и да не помръдна оттам, докато не се види принуден да говори с мен. Но това пак нямаше да стане, щяха да ме изгонят с помощта на полицията, а с тях бях говорила вече. Освен това фабриката беше ликвидирана в много кратък срок и Хелебюст замина за чужбина.

— А в полицията… там с кого разговаря?

— О, трудно ми е да си спомня, но само с един човек. Помня добре този, когото ти назова по телефона — Нюмарк, нали? Той бе от онези солидни и надеждни мъже, към който човек автоматично се отнася с доверие. Мисля, че бе на моя страна, така да се каже. Иначе имах чувството, че това, което казваше Хелебюст, натежаваше повече. Тоест ако мненията се сблъскваха, то Хелебюст бе тоя, който все имаше право. Другояче не можеше и да бъде… Но ти каза, че Нюмарк е мъртъв и че изникнали нови неща?

— Да. Мога дори да те уведомя, че Ялмар Нюмарк бе изцяло погълнат от този случай чак до смъртта си. Непрестанно мислеше по него. Смъртта му настъпи съвсем неочаквано и аз се опитвам, така да се каже, да довърша неговото дело. Това, което правя в момента, са опити да разследвам някои обстоятелства около смъртта на Нюмарк, защото полицията не желае да се занимава с тази работа. Към съпътстващите я обстоятелства се отнася и пожарът в „Пофугл“ през 1953 година, както и едно загадъчно убийство от 1971-ва. Аз съм убеден, че отговорът на всички тези въпроси е погребан в пожарищата след изгарянето на „Пофугл“.

— Убийство? На кого?

— Името Харалд Юллвен говори ли ти нещо?

Тя отрицателно поклати глава.

— Той е работил в „Пофугл“. Като куриер.

— Никога не сме имали връзки с хората от администрацията, срещала съм някои от колегите на Холгер — работници. Това бе всичко.

— Добре. Историята е дълга и заплетена. Обещавам да ти я разкажа, ако някой ден се добера до истината. И ако сметнеш за нужно, тогава ще се обърнем към печата и аз ще ти помогна да измием обидното петно от името на мъжа ти. Нищо, че оттогава са изминали цели двайсет и осем години.

Тя се усмихна леко и с печал, сякаш не вярваше на думите ми.

— Но да ти кажа накратко: Харалд Юллвен е бил осъждан като изменник на родината, върху него са падали тежки подозрения, че е извършвал много убийства по време на войната. Нюмарк, а според мен също и Конрад Фанебюст, ръководил официалната следствена комисия, са смятали, или поне предполагали, че пожарът в „Пофугл“ е бил предумишлено причинен.

— Добре помня Конрад Фанебюст. Той бе винаги така приятелски настроен към мен, а и по-късно ми помогна пред застрахователното дружество. Може би той още е в състояние да разкаже нещо…

— Не след дълго това ще бъде единственият жив свидетел освен самия Хагбарт Хелебюст, така че аз наистина разчитам на неговия разказ. Ще го посетя.

— Но какво е станало с този… Юллвен?

— Бил е убит през 1971-ва. Във всеки случай това е официалното заключение.

— Официалното?

— Аз мисля, че може би не него са убили. Може би той е оживял, да се изразя така. И днес не е мъртъв, а се укрива.

Несъзнателно погледнах към прозореца. Против волята си усетих, че собствените ми думи събудиха у мен чувство на страх, че свиха стомаха ми и пресушиха устата ми. Тази мисъл не ми хареса, а градът сякаш изведнъж стана по-тъмен в и без това мрачното време — тъмен и опасен. Ако Харалд Юллвен наистина дебнеше някъде навън, в полумрака, а само бог знаеше колко жертви лежат на съвестта му, то за него не би представлявало особено усилие да отнеме още един или два живота. Дали не бях казал повече от необходимото?

Отново срещнах недоверчивата й, несигурна усмивка:

— Но…

— Ти нали не вярваш в призраци?

— Не-е…

— А ето че близо до мястото, където умря Ялмар Нюмарк, повтарям — при подозрителни обстоятелства, са видели някого с особен белег, напомнящ, и то твърде, за Харалд Юллвен. И тъй като аз също отдавна не вярвам в призраци, остава едно-единствено обяснение на нещата, нали?

— Нима?

Видях, че думите ми й се сториха прекалено категорични и смутена, тя вече не бе стопроцентово сигурна дали да ми вярва. Разбрах това. Стана ми ясно, че ще се натъквам на много скептични реакции, ако продължавам да се разхождам наоколо и да разправям за престъпления отпреди десет, че и трийсет години, да бръщолевя за подозрителни смъртни случаи от годините на Съпротивата и за призраци оттогава.

Аз се наведох, почти прегърбен, над чашата кафе и я стиснах с двете си ръце, сякаш бе някакъв свещен съд.

— Мислиш ли, че това, което ти говоря, звучи невероятно?

Тя ме погледна през дебелите стъкла на очилата си.

— Не знам. Трудно ми е да се преустроя, за да го премисля отново. Може би… Може би ще е по-добре да оставим всичко така, както си е било досега. Кой знае какви още нещастия ще ни сполетят, ако започнем да дълбаем в миналото!

— Разбирам недоверието ти, ала аз се чувствам задължен на Ялмар Нюмарк. Ще продължавам разследването, докато мога. Но ще се опитам да не те измъчвам повече.

— Не ме измъчваш, не разбирай думите ми така. Аз само… На петдесет и осем години съм и останах вдовица на трийсет и една. Животът ми е вече проигран, загубен. Обичам Холгер, да, повтарям — обичам го, до ден-днешен. За мен той винаги ще бъде в настоящето. Но това означава също, че вече двайсет и седем години живея в пустота. Годините, които можех да прекарам с него, аз преживях без любов, без нежност… Отдавам ласките си на цветната леха на гроба му, радостта се заключи в мислите ми — и в Анита. Ти трябва да разбереш, че човек става… че се изморява.

Промълвих:

— Разбира се. Вече няма, аз… — Извърнах глава настрана смутен, недоумявайки защо говорим за това. Попитах: — С какво се занимаваш обикновено? Работиш ли?

Тя свали очилата си и ги постави на масата. Очите й бяха присвити и като че нефокусирани. Тя силно ги разтърка с малките си, гладки юмручета.        — Да, заемам длъжност на половин щат в общината. Работя там три дни седмично.

— Значи работиш долу?

Погледнах към тъмното здание на общината и по гърба ми полазиха тръпки. Сградата с фасада, облицована с кафяви метални плочи, се издигаше като преграда срещу Страндгате и крещящо контрастираше с ниските дървени къщи от другата страна на Ютре Маркевай. Представих си колко негостоприемна и тъмна изглежда тя в пролетните бури и летните дъждове, макар всъщност общината да не бе враждебна на живота и да не заслужаваше да бъде изтикана в такъв отвратителен паметник на модерната архитектура.

Тя проговори, сякаш прочела мислите ми:

— Спомням си… когато се нанесохме там. Отгоре можехме да гледаме направо в залива. Корабите, които идваха и си отиваха — Американската линия^[1].

— Да, едно време така й казваха. Ще стане същото, както с приключенските романи. Скоро никой няма да им вярва. — Надигнах се и застанах неловко насред кухнята. — Май стана време да благодаря и да се сбогувам.

Тя също стана.

— Добре. И аз ти благодаря.

Изпрати ме до антрето, където облякох палтото си и отворих външната врата. Преди да изляза, Сигрид каза:

— Ще ми се обадиш ли, ако изникне нещо ново?

— Щом искаш, да.

Тя само ми кимна мълчаливо и не продума повече.

Кимнах и аз, усмихнах се, сякаш исках прошка, и отново поех към дневната светлина.