Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (41)

42

В такъв миг от живота всяко нещо идва на мястото си. Същевременно всичко беше тихо. Обзе ме силно чувство за недействителност.

Елисе Блум бе извадила цигара. Тя я мушна между устните си и я запали с трепереща ръка. Силуетът й се очертаваше върху прозореца — с неестествено вдигнати рамена като неподвижно увиснала марионетка.

Ръцете на Харалд Юллвен не трепереха. Те здраво стискаха пистолета. Стоях замръзнал, неподвижен. С изключение на движението, което Елисе Блум направи, за да запали цигарата си, ние образувахме една триъгълна неподвижност.

Имах тягостното чувство, че той по всяка вероятност държи в ръцете си „Лугер“ — окончателно свързващата нишка между лицето Харалд Юллвен и неизвестния убиец, наричан някога Ротеифтен. Когато извадеха куршумите от тялото ми, можеха да ги мушнат в един плик и да прикачат към него бележка с надпис: „Окончателно доказателство“. Ала за съжаление аз нямаше да съм там, когато щяха да го сторят.

Харалд Юллвен нито за секунда не ме изпускаше от очи. Започна да говори, но не на мен.

— Кой е този човек, по дяволите, Елисе? — изръмжа той с уморения и дрезгав глас на стар мъж, изпял песента си още преди десетилетия.

Докато говореше, аз го гледах неподвижно. Можех да го разпозная сред хилядно множество. Същото конско лице, същите изпъкнали черти, а косата — заресана право назад по същия начин, както на фотографията, която носех в джоба си. Само че междувременно бе съвсем посивяла, напомняйки козината на вълк. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, изражението около устата — още по-горчиво, а кожата му съвсем бледа, като на дългогодишен затворник. И той наистина бе живял като такъв през последните десет години. На каква възраст е? Пресметнах бързо, че трябва да е на около шейсет и седем. Значи пенсионерска. В този миг обаче нямаше никакви изгледи, че и аз щях да я достигна.

Не само ръцете на Елисе Блум трепереха. И гласът й бе съвсем несигурен, когато изпелтечи:

— То–това е той, час-тни-ят де-тек-тив, за кого-то ти раз-ка-зах…

Очите му станаха по-тъмни дори от онова черно око, което бе насочил към мен.

— Частен детектив? — Той сякаш изплю думите.

Заваляше на „с“. За миг очите му се обърнаха настрана, с недоверчив поглед, към Елисе Блум. Когато ги впи отново в мен, забелязах в погледа му нещо още по-черно. Това бе страх, безграничен страх и аз потреперих с цялото си тяло. Няма нищо по-страшно и опасно от уплашения звяр.

Елисе Блум му извика:

— Направих го заради теб, Харалд. Ти трябва… — думите й изведнъж станаха толкова тихи, че едва ги чух — да отидеш на лекар.

Тъмният страх се разпростря върху лицето му, скова разкривената му уста, бледожълтата кожа на торбичките под очите му и сухите гънки кожа на врата му. Ръцете, държащи пистолета, леко потреперваха и аз видях, че Харалд Юллвен е само сянката на онова, което трябва да е бил някога.

Представих си го като момче, горе, в малкото стопанство в т.нар. Вълча област, вдън гората над Берген, където елхите са толкова високи и мрачни, че човек трябва да е роден пуритан, за да се чувства добре сред тях.

Представих си го обут в широки сиви панталони с тиранти на голо да коси бос тревата, размахвайки косата напред-назад, напред-назад. Силното му тяло е лъщяло от пот, а това, че е влачил малко единия си крак, не му е пречело, даже е изглеждало съвсем нормално сред поляните там, горе. Имал е дълъг и небрежен перчем, но косата на врата и около и над ушите му е била подстригана. От време на време е спирал да си почива, загледан нагоре към синьо-бялото лятно небе, надвиснало като примамливо обещание над тъмния Вълчи хребет. После пак продължавал да размахва косата.

Не ми беше трудно да си го представя и по-късно, когато се е преместил в града и е облякъл кафявата риза, намерил е нови приятели, самодоволни, червенобузести, пеещи весели песни и имащи действителна цел в живота: да защитават страната от болшевиките, да се борят против световния комунизъм. Сега в целия му образ се долавяше нещо смирено, подчертаващо тайнствеността около него.

Можех да си го представя как през войната е правил мрачните си сделки с представителите на окупаторите.

Сякаш го виждах пред себе си с вдигната яка, скрит до някоя порта или сгушен в някоя пресечка, да наблюдава как Гестапо извършва нощните си посещения, водено от неговите собствени съвети и предателство. Представих си го и как организира това, което после щеше да бъде квалифицирано като „нещастен случай“, със съобразителност и умение.

Там, където бе седнал, той се намираше в мавзолея на собствената си вяра. Зад него, на стената, над един скрин висяха две големи фотографии. Едната на Адолф Хитлер, а другата на Видкюн Квислинг^[1]. И двамата в униформа. Върху скрина имаше два дървени свещника с дълги свещи, които в момента не бяха запалени, но и те бяха част от олтара с двата идола в живота му, тласнали го по дълъг и криволичещ път до тази полутъмна стая, при една отчаяна жена и стълкновението с мъж, когото виждаше сега за пръв път.

— Ама че проклета идиотка си, Елисе. Сега вече провали всичко.

В гласа му отекна празен звън, зловещ тон, който не предвещаваше нищо добро нито за нея, нито за мен.

Успях да изрека първите си думи, отправени към него:

— От какво страдаш, Юллвен?

Очите му заблестяха.

— Значи знаеш кой съм аз? — Погледът му също не вещаеше нищо добро.

Тя се намеси:

— Нужно му е да отиде на лекар. Дълго му говоря за това, но той, той не иска…

Сълзите се стичаха по бузите й, а очите й не се отместваха от лицето му.

— Той кърви. Нещо го изяжда отвътре, бавно, защото, защото един ден се реши да…

— Да мине в нелегалност? — попитах.

Той стисна устни.

— Да — прошепна тя. — А после, после вече не можеше да се подаде навън.

— Щяха да ме питат как се казвам. Тази проклета бюрокрация, онези глупаци от социалното осигуряване ще поискат да узнаят как се казвам. Но аз нямам име. Аз съм мъртъв.

Казах:

— Само че не си. Все още не си. — Сякаш за пръв път разбрах това на сериозно. — Ти не си бил убит през хиляда деветстотин седемдесет и първа.

Както в погледа му, така и в гласа му прозвуча явна злоба:

— Не, аз не умрях през хиляда деветстотин седемдесет и първа.

Изведнъж стана тихо. Елисе Блум плачеше тихо, закрила лицето си с ръце, разтърсвана от леки конвулсии. Събрах мислите си и продължих започнатото настъпление. Върнах се към хиляда деветстотин петдесет и трета година:

— Внезапно появилите се пари ме наведоха на следата.

— Какви пари? — изръмжа той, почти против волята си.

— През хиляда деветстотин петдесет и трета и в годините след това. Именно парите са позволили на Елисе Блум да купи тази къща. Парите са дали възможност на колежката й, госпожица Педершен, да се засели в Испания, да живее като един вид преждевременна пенсионерка. Ако включим в сметката и теб, Юллвен, Холгер Карлсен, който е бил мъртъв, и Хагбарт Хелебюст, който най-малко от всички ви е имал желание да издаде нещо, в управлението не е имало други хора, пред които да е било казано.

— Какво е било казано? — учуди се Юллвен.

Елисе Блум бе спряла да плаче. Ръцете й се бяха смъкнали до устните. Тя ме гледаше с големи, зачервени от плача очи.

Бавно преместих тежестта си от единия на другия крак.

— Това, което е имал предвид Холгер Карлсен, че се опасява от предстоящо изтичане на газове в производствения цех.

Те ме гледаха втренчено и мълчаливо. Ролите се бяха разменили. Сега не те бяха призраците, а аз, тъй като в мое лице сякаш изведнъж виждаха Холгер Карлсен — жив-живеничък.

— Какво, не съм ли прав? А само няколко дни след това гръмна. Ти си минал през тежки изпитания, Юллвен, и ти е било напълно ясно, че си можел да притиснеш Хелебюст, при това неспасяемо, ако планът ти евентуално има успех. Спасил си един човек по време на пожара, но пък си се погрижил и Холгер Карлсен да не излезе жив от там. После, след пожара, когато Хелебюст се завърнал от Осло, ти си му представил сметката за твоето мълчание. Можел си да разчиташ на безоблачни дни. Но са ти били необходими двама помощници. Един вече си имал в лицето на Елисе Блум, а госпожица Педершен е била полузаслепена от лоялността, която секретарките тогава са изпитвали спрямо шефовете си. Но може би тя просто се е радвала на парите, които е получила, нищо чудно. Единственото нещо, което не мога да разбера, са отношенията между двама ви. Ти си била млада и хубава тогава? — обърнах се аз за миг към Елисе Блум, а после пак към него: — А ти — застарял тип с присъда за изменничество зад гърба си.

Елисе Блум се поизправи. Червените петна по лицето й бяха започнали да избледняват, а под тях се подаде ледена маска. В гласа й прозвуча учудваща нежност, когато хвърли поглед към него и каза:

— Тогава аз го обичах. Щях да направя за него каквото и да беше поискал. — След кратка пауза продължи: — Ние заживяхме заедно както всички влюбени, поне аз мисля така. Топлотата се превърна в ежедневие, тайните — в горчива връзка между двама ни.

— А нищо не може да свърже по-здраво двама души от мрачните тайни на съвместно извършените престъпления — казах аз. — След първите години и първото премълчаване вие сте били свързани завинаги. Ти си била свързана с него и ако си желаела да се освободиш, това е означавало първа да влезеш в затвора. Ако някой въобще е щял да ти повярва, след толкова време. Ако нещо въобще е можело да се докаже.

Внезапно Харалд Юллвен се усмихна с широка застинала усмивка, показвайки едри, жълти зъби:

— Не, защото нищо не би могло да се докаже. И нищо няма да бъде доказано. През последните десет години в тази къща не е имало друг човек освен… нея и мен. Мога спокойно да те застрелям и да те напъхам в един сандък на тавана, където ще се разлагаш години наред, без нищо да се докаже.

— Но тогава и ти самият ще си мъртъв — казах аз. — Щом кървиш, значи не си далеч от този ден — нужна ти е помощ. Не разбираш ли? Не си струва. Предай се и се подложи на лечението, което ти е необходимо. И без това си вече толкова стар, а щом си и така болен… Никой няма…

— Ха. Не ме карай да се смея. Ние, които се бихме на другата страна през войната, никога не ще бъдем оставени на свобода. Ще ни преследват чак до гроба. И след като умрем, ще продължават да ни охулват. Я виж какво направиха с фюрера, а? И с тези, които носят идеите му днес, я виж как се отнасят с тях: и в печата, и повечето хора. Ти как се казваш? — прекъсна се сам той.

— Веум — отговори Елисе Блум.

— Варг Веум — казах аз, наблягайки на собственото си име.

Той леко кимна. Името ми не му говореше нищо, но той може би предпочиташе да знае имената на жертвите си.

Казах:

— Ти знаеш името, което ти бяха дали през войната…

Той гледаше студено, втренчено:

— Ротеифтен — казах аз.

Той отново оголи зъби.

— Те получиха това, което заслужаваха.

— Но Холгер Карлсен…

— Холгер Карлсен беше проклет болшевик — излая внезапно той. — Хитър мъркач, който идваше да се оплаква от условията за работа, само защото той и другите маймуни от профсъюзите искаха да закачат на шапките си едно перо повече, а работниците да получават свободни дни срещу пълно заплащане. Имаш ли представа каква щеше да бъде загубата на предприятието, ако бяха спрели работата в производствения цех, за да направят пълната проверка, за която той настояваше? Хелебюст каза да почакаме до времето на отпуските и тогава да я извършим. Помоли ме да следя какво прави Карлсен и да взема мерки, ако се случи нещо.

— Значи не ти струваше нищо да му отнемеш живота?

— Не съм му отнел живота. Покривът се срути.

Направих две крачки напред и той изкрещя:

— Стой! — Пистолетът се надигна и нацели право в лицето ми. — Не мърдай! Ще те застрелям веднага, Веум!

Лицето му беше диво, с неистово брутален израз, и съвсем не се съмнявах, че ще направи това, което казва.

Вдигнах ръце и се върнах две крачки назад.

— Не съм имал предвид да… — Застанах с наведена глава като ученик пред строг учител. — Но говорих с едного, който се е намирал в цеха в момента на нещастието… Знам, че си срещнал Холгер Карлсен извън цеха. След това никой не го е видял жив. За това има само едно обяснение, Юллвен.

Той ме стрелкаше злобно с очи.

— И с кого си говорил? С тази свиня Усвулд? Изгорелия? Как мислиш, какво значение ще имат думите му пред съда?

— Можем да опитаме…

— Не, няма да опитваме, защото няма да ходим в съда, Веум, нито един от нас двамата. Съдът е тук и ще си изпълни задачата, а съдията е ей този тук… — Той посочи към пистолета. Изглеждаше като непреклонен отмъстител, а аз нямах друг защитник освен себе си.

Погледнах към Елисе Блум:

— Говори му. Накарай го да се осъзнае. От какво страда — от рак?

Тя гледаше ту към него, ту към мен с разширени очи и леко ми кимна.

— Опитвам се, откакто… Започна преди осем месеца със запек и разстройство, после се появиха и болки, кръвоизливи. Виждам следите от тях, като оправям леглото, или когато пера дрехите му. Той ще умре, знам го. Мислех, че можеш… че ще те послуша сега, когато вече е разкрит, когато играта е приключила, че ще се съгласи да постъпи в болница. Няма да му направят нищо, нали? След като разберат колко много е болен… — Тя ме гледаше с молещи очи.

Обърнах несъзнателно погледа си към Юллвен, та нали за него говорехме.

Той беше променил положението си. Седеше наведен, като че ли внезапна болка го беше накарала да се превие, и се опираше на ръба на масата. По мъртвобледата му кожа бе избил тънък слой пот и аз видях как пръстите, които стискат пистолета, започват да побеляват. Лицето му се сгърчи в горчива гримаса, а очите му сякаш започнаха да блуждаят. Но пистолетът продължаваше да бъде насочен към мен и дулото му бе все така тъмно и зловещо.

Отново ме прониза мисълта за съдбата, неумолима и невероятна, за това, че пътят може би ще свърши тук, за двама ни или за трима ни. Но не това бяха хората, с които мислех да умирам заедно. Не това бе стаята, в която си бях избрал да загина.

— А през хиляда деветстотин седемдесет и първа… — започнах аз.

— Затвори си устата — изрева той. — Стига си бръщолевил. Не искам… — За секунда гласът му пресекна. — Ще ти разкажа за пожара. Не беше така, както си го мислиш. Но Хелебюст не се интересуваше от предупрежденията. Той се интересуваше от парите, които щеше да получи от застраховката. И разбира се, смяташе, че хората ще успеят да се измъкнат. Всички с изключение на…

— Холгер Карлсен.

— Спомням си, когато гръмна. Бях убеден, че всички вътре са мъртви, но бях принуден да вляза, трябваше да видя какво е станало с Холгер Карлсен. И добре, че го направих, за щастие.

— В противен случай той щеше да оцелее?

— Или щеше да… — Не се доизказа и стисна зъби, този път не от злоба, а от болка. Тихо простена: — О, сатана мой черен!

— Не разбираш ли, че трябва да идеш на лекар? — избухнах аз.

— Харалд! — каза Елисе Блум и тръгна към него.

Той я погледна диво:

— Стой си на място. Ще те застрелям, Елисе!

Пистолетът се обърна към нея и аз преместих тежестта си, но дулото отново се насочи към мен.

Застинах на мястото си. Елисе Блум коленичи на пода и скри лице в ръцете си. На тила й ясно се виждаше разликата между косата и перуката. Роклята се бе разтворила отгоре и откриваше слабия й и леснораним врат. Но никой не я поглади по косата. Никой не я утеши.

Не свалях поглед от Харалд Юллвен. Той седеше като натегната пружина, изправен от болка и отчаяние, а пистолетът, черен и блестящ от смазката, беше единствената му опорна точка.

Краката ме заболяха и не знаех колко дълго ще издържа да стоя прав. Напрежението на тялото се беше предало надолу и мускулите на прасците ми потрепваха. Заболяха ме бедрата и слабините, а стомахът ми се свиваше безжалостно пред страха от смъртта. Почти сляпо посочих с глава двете фотографии на стената зад гърба му и казах:

— Ти не си променил убежденията си, въпреки че са минали толкова години?

— Ние сме много повече, отколкото си мислиш, Веум. Скоро ще се събудим отново за живот, а младежта е на наша страна. Вестниците се опитват да го скрият, ала ние ставаме все повече и повече. В Германия, в Норвегия, та дори и в Англия.

— Старият най-зъл враг? — казах меко аз. — Замък на демокрацията?

— Ние сме истински демократи, Веум. — Той се разгорещи. — Ние сме истинското бъдеще, ние сме тези, които ще очистят човечеството и ще го преродят. Сега има прекалено много мръсотия и нищета, расови кръстоски и объркване на границите. Но хората на бъдещето ще бъдат чисти и бели, преродени.

— Измити в баня от кръв и огън?

— В освобождаващо чистилище от желязо. Ние ще изтрием от лицето на земята джуджетата и болшевиките, евреите и чернокожите. Всички те, недостойните и нечистите, ще бъдат изхвърлени, унищожени…

Очите му гледаха невиждащи, за миг станаха дори стъклени и аз отново преместих тежестта на тялото си. Но погледът му се възвърна внезапно и трите очи пак се вторачиха в мен — черното студено око на цевта, а над него — неговият тъмен поглед.

— Може би ти си евреин, Веум?

Вдигнах ръка към русата си коса:

— Приличам ли ти на такъв?

— Или може би си болшевик?

Отърсих се. Направих нов опит да върна и мен, и него към действителността.

— А през хиляда деветстотин седемдесет и първа, какво беше…

— Млъкни, вече казах! — Пистолетът затрепери. — Казах, че ще научиш за пожара. Всичко стана така, както го бях замислил. За мен обаче се носеха някакви слухове и ние с него се договорихме, че няма да е много умно той да ми плаща в брой. Но тъй като с Елисе вече се бяхме събрали, аз бях доволен да живея на нейна сметка. Тя не знаеше нищо. Не беше в кантората, когато Холгер Карлсен дойде да се оплаква. Там бяхме само Хелебюст, госпожица Педершен и аз. А Хелебюст държеше госпожицата в ръцете си. Елисе подразбра, че има нещо, но се успокои, че това нещо между мен и Хелебюст датира от времето на войната. Приемаше ме такъв, какъвто си бях, Веум — не родоотстъпник, а мъченик на делото, на бъдещето.

— Мъченик на бъдещето — повторих аз, почти без глас.

— А защо, мислиш, съм се заел да ти разказвам всичко това, Веум? — Жълтите му зъби се показаха отново: — А?

Вдигнах рамене и разперих ръце, сякаш недоумявах.

Той отново стисна здраво пистолета.

— Обичам да гледам хората, които умират, Веум. — И след една напрегната, почти болезнена пауза, той добави: — Но най-голямо удоволствие ми доставя да наблюдавам страха им пред смъртта. Ти приготви ли се вече? Вярваш ли в нещо? Знаеш ли къде ще отидеш — на небето или в ада, когато смъртта те погълне за миг?

— Да — отговорих. — Знам къде ще отида.

— Кажи де, къде? — попита злобно той.

— Там, където ти никога няма да отидеш, Юллвен. И още по-далеч. Защото, когато кръвта ти съвсем изтече от тялото ти, аз ще се разхождам по улицата, ей там долу — посочих с ръка към прозореца. — И ще живея.

— Само фантазии — излая той.

— Това е нещо, в което съм убеден — казах и отскочих настрана. Но така и не успях да стигна по-далеч от прозореца. Препънах се в една изтривалка и се ударих слепешката в стената, паднах, подгъвайки колена, и чух ужасния гръм зад себе си. Куршумът удари със страшна сила в стената точно зад мястото, където бях стоял, и на пода се посипа мазилка. Чу се още един изстрел и аз запълзях на четири крака, като последна защита против смъртта, очаквайки несъзнателно следващия изстрел — последния.

Но повече не се гръмна. Единственото нещо, което се чуваше, беше ниското, виещо ридание на Елисе Блум и оглушителната, всеобхватна тишина, която настъпва след подобни изстрели в малки стаи.

След известно време се надигнах и се огледах наоколо с недоумение, сякаш бях възкръснал.

Втория път Харалд Юллвен бе захапал пистолета и тогава бе натиснал спусъка. Върху стената зад него, между портретите на Адолф Хитлер и Видкюн Квислинг, изстрелът беше изрисувал сиво-червена неправилна розетка от мозъчна маса и кръв.