Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (15)

15

Когато наближихме дежурната стая пред криминалното отделение, Хамре ме помоли да почакам. Седнах на един стол срещу решетката, над която се бе навел застарял полицай, надянал очила и вглъбен в спортните страници на един от всекидневниците. Лицето му имаше тъжен израз, което никак не ме учуди. Местният първодивизионен футболен отбор бе загубил с голяма разлика предишния ден, а сега започваше да губи и футболният отбор от втора група.

Дежурната стая на едно криминално отделение има вид на чакалня в болница. Тези, които чакат там, може да не са смъртно болни, но повечето имат вид на такива. Някои седят и кършат пръсти. Други си мърморят тихо дълги, заучени наизуст речи, подготвени предварително за предстоящия разпит. „Волни птички“ идват и си отиват, някои съвсем проскубани, други с все още запазен блясък на перата. Сякаш гледах „модното ревю“ на сенчестата страна на живота. А на първия ред в партера седеше… Веум, надеждата, която се пере и не избелява.

Все едно, че чаках на зъболекар без предварително записване. Хората до мен биваха въвеждани вътре, а после извеждани. Имаше и моменти, в които седях съвсем сам.

Хамре излезе на няколко пъти при дежурния, без да ми даде знак да го последвам. Движеше се бързо: ефектен и енергичен мъж на върха на кариерата си. А аз размишлявах как би се чувствал човек в такова положение. Никога не съм бил на върха и сигурно не би ми понесло. Щеше да ми се завие свят. Край мен минаваха и други полицейски служители — истинска кавалкада от повече или по-малко успешни карикатури на човешки същества. Ето че изтрополя Данкерт Мюс като слон в любовния период. Елингсен и Бьо отново се бяха събрали, но Елингсен все още влачеше крака си, който бе счупил преди няколко години. Бе станал от леглото по-рано от определеното му от лекарите време, а може би жена му сама го бе изхвърлила оттам. Тя се казваше Вибеке и се познавахме още от училище. Не я бях виждал повече от десет години, но се забавлявах във весели за мен часове, да внушавам на Елингсен впечатлението, че често срещам жена му. Именно затова той не ме поздрави. Бьо обаче пожертва за мен бърз поглед и дискретен поздрав с вдигане на веждите си. Той бе по-дребен от Елингсен, с по-слабо лице и с още по-рядка растителност на главата. Юн Андершен направи по-голяма крачка: дойде при мен да разменим няколко думи.

— Действаме и проверяваме — измърмори той.

— Какво толкова? — попитах.

— Ти знаеш. — Той хвърли боязлив поглед към дежурния и закрета нагоре.

Край мен мина, без да ме забележи, Ева Йенсен. Проследих я с поглед. Походката й бе плавна. Може би играеше хандбал или тренираше лека атлетика. Вадхайм не видях.

Най-сетне Хамре се показа отново. С поглед и свил пръст на кука, той ми даде знак да тръгна с него.

Качих се на четвъртия етаж и влязох в канцеларията му. Той заключи вратата след мен и ме покани да седна. Погледнах часовника си. Бяха минали цели два часа. Надявах се да не ми отнеме много време.

Седна зад бюрото и започна веднага по същество:

— Говорихме с двамата санитари носачи, които са го придружили до дома от болницата. Не бяха много сигурни. Качили го чак догоре. Трябвало е да върви сам, но имал проблеми при изкачването на стълбите.

На гърлото ми заседна буца.

— Представям си. Качили са го горе и са го захвърлили. Като кошче за боклук.

Той ме погледна безпомощно:

— Да не мислиш, че това ми харесва, Веум. Но тези младежи не са могли да направят нищо повече. Получили са определено нареждане. Администрацията на болницата е също така безпомощна — свързана с тарифните договори и със законите за условията на труда, с пресметнат до последен грош бюджет и с недостиг на персонал. Освен това сега е сезон на отпуски. Те дори е трябвало просто да го оставят да си иде.

Казах горчиво:

— Да, трябвало е. Израснали в благоденствие администратори, които седят и раздробяват бюджета, предоставен им от също тъй израснали в благоденствие държавници. Някога да си чул за умрели от глад политици, на които по милост е била отпусната домашна помощ за по няколко часа на седмица, или чиито трупове се разлагат в тесни квартири, защото никой не идва при тях и няма кой да разбере, че са умрели? Чувал ли си такова нещо да се е случило с политици, а?

— Не.

— Това е привилегия на бедните нещастници, които са сторили грешката да остареят в това така наречено „общество на благоденствието“. Бедните нещастници, плащали сума пари от заплатите си за данъци през целия свой живот, но на които нищо не им се полага.

— Знаеш как е, Веум. Всеки иска своето. Тук при нас също сме много малко. Да беше погледнал само в списъците за извънредно работно време.

Казах уморено:

— Знам, знам. Но има още по-слаби социални групи от вас. Хора, излезли в пенсия. Младежи, които чакат на опашка за работа. За старите полагаме грижи да умрат колкото се може по-бързо. Младите стават наркомани или алкохолици, доста от тях. Ние не сме за оплакване, Хамре, такива като теб и мен. Или имаме любовни мъки, или работим извънредно, ето това са ни проблемите. Проблеми — лукс, Хамре, разбираш ли?

Той тежко ме погледна и каза:

— Ти също крадеш от извънработното ми време, Веум. Нека продължим оттам, където ме прекъсна.

— Съжалявам. Аз…

— Моля, моля, всичко е наред.

— Ти разбираш, Ялмар Нюмарк и аз, ние…

— Казах, че всичко е наред, Веум. Може ли да продължа?

Отпуснах безсилно ръце. На хората вече не им остава време да слушат разкази за приятелство. Едва успяват да ти обърнат внимание. Страхуват се, че това ще доведе до няколко минути извънработно стоене в службата.

Той продължи:

— Бяхме стигнали до момента, когато санитарите му помогнали да се качи в квартирата си. Дори го попитали дали желае да му приготвят нещо за ядене. Той отговорил, че има голямо желание да си полегне. Щял да почака домашната помощница да му донесе обед. Те му помогнали да легне. После… после си тръгнали.

— Да, точно така. И оставили вратата отворена, както им е било наредено?

— Именно в това не бяха сигурни. Знаеш как става, когато двама души трябва да свършат обща работа. Единият се надява, че ще я свърши другият, който пък от своя страна смята, че първият вече е свършил работата. Ето защо те не можаха да гарантират нищо определено. Единият предполагаше все пак, че бил пуснал секрета на ключалката и притворил вратата след себе си.

— В такъв случай можем да приемем, че вратата е била оставена отворена. Когато обаче домашната помощница и аз пристигнахме, тя беше затворена.

— Значи домашната помощничка е дошла преди теб?

— Да. Тя беше вече горе, когато аз дойдох, и… Вие какво, да не би да подозирате, че тя…

— Никого не подозираме, Веум.

— Както вече казах, тя ми съобщи, че видяла един мъж да излиза от къщата, малко преди тя да влезе вътре. Мъж, който накуцвал с единия крак.

Лицето на Хамре доби кисело изражение.

— Веум, хайде да не ставаме мелодраматични. Прекрасно разбирам, че си отчаян от смъртта на близкия си приятел, но мога да те уверя, че и на нас не ни харесва да губим пенсионираните си колеги по такъв начин.

— Знам. Но защо тогава не виждаш това, което просто се набива в очи. Най-напред го прегазват с автомобил. След това го намираме мъртъв в леглото още първия ден, след като са го изписали от болницата.

— Отпърво трябва да разберем причината за смъртта му.

— Обзалагам се, че е бил удушен.

Той сви рамене.

Аз продължих:

— Възглавницата. Беше на пода, макар че най-естественото й място е под главата му, нали? Стар, неподвижен мъж в леглото и една възглавница… Всеки би могъл да му отнеме живота — една жена, едно дете дори…

Той набърчи чело.

— Това ще разберем от аутопсията. Междувременно ще извършим най-щателен оглед на жилището му и ще разпитаме подробно домашната помощница, за да ни опише куция мъж и да започнем издирването му. Бъди сигурен, че ще направим всичко, на което сме способни. За това можеш да бъдеш спокоен.

— А кашончето с изрезките от вестниците? Уверен съм, че Ялмар не го е изнасял от квартирата си. Нещастието с прегазването го сполетя така неочаквано… Но съм убеден, че щеше да ми каже, ако бе преместил тези документи на друго място. За мен изчезването на кутията е мотив.

— Само че, Веум, слушай. Искам да ти кажа нещо съвсем честно. Ти си единственият, който е виждал тази картонена кутия и…

— Сигурен съм, че и други са я видели. Разбери!

— Вече казах, че ще сторим всичко възможно. Ти обаче сам знаеш, че никакво твърдение не си струва и хартията, на която е написано, ако не е подкрепено с веществени доказателства или в подобаващи свидетелски показания.

Кимнах мрачно с глава. Той беше прав, че в цялата работа нямаше много обещаващи моменти. Защо ли не помислих предварително за всичко? Трябваше да взема ключа от жилището още когато сгазиха Ялмар Нюмарк и да прибера оттам картонената му кутия с документите на по-сигурно и безопасно място. Материалите от кашончето бяха не само изключителни, но и единствени. Имах опасението, че ако вече са изчезнали, истината за аферата с пожара в „Пофугл“ щеше да остане завинаги потулена, а самоличността на Ротеифтен завинаги забулена в тайна. Тоест Ялмар Нюмарк щеше да отнесе със себе си сетния интерес към онези събития там, където никой не се рови в стари архиви и не се занимава с неразкрити случаи.

— Нещо друго да те интересува? — попитах аз Якоб В. Хамре.

— Не.

— Ще ми се обадиш ли, като получиш резултатите от аутопсията?

— Да. В името на старото… приятелство. — Паузата преди последната дума означаваше много повече от всичко, което бе казал досега.