Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (36)

36

Не си отидох у дома.

Минах с колата по Фьосангервайен към центъра, но бе напълно невъзможно да се установи къде се е намирала фабриката за бои „Пофугл“. Мястото е било разчистено и сега — застроено с нови къщи.

Паркирах на Торнплас и тръгнах надолу към кантората си. За миг се спрях колебливо пред постоянното заведение на Ялмар Нюмарк, но продължих, отминавайки го.

Горе в кантората се движех пипнешком, отворих най-долната врата на шкафа, измъкнах жълтеникавата тапа от новото лъскаво шише, напълних си една чаша и отпих.

Не пих много, не повече от обикновена водна чаша, но бавно. Усещах вкус на лунна светлина, а езикът ми се извиваше като змия, която си сменя кожата. Пих за всички загубени цели, за всички торпилирани идеали. Пих за всички, които си бяха отишли от този свят — хора, които бях познавал и които отново бяха изчезнали в мрака. Пих за новопоставени паметници и стари пожарища, както и за изпълнени с копнеж завръщания отдалеч. Наздраве, храбри и почтени приятели, наздраве!

По-късно, вече през нощта, слязох от кантората и тръгнах из града. Бе минало полунощ и по улиците господстваха сенките и забързаните със сведен поглед. Аз не бързах, а очите ми бдяха неуморно.

Отивах към Нурднес, през подлезите на големите бетонни фасади на Страндгатен, чак до края на парка. Отново минах покрай местопроизшествието, където през една януарска вечер на 1971 година е бил убит куц мъж. Но не се спрях. Продължих по-нататък. Отдолу, откъм носа, се зададе мъж с кафяво палто, сивобрад, който водеше на каишка един ерделтериер.

Не срещнах други хора.

Морето лежеше пусто и черно. Не се виждаше нито една лодка, никакъв кораб.

Отново потеглих обратно, покрай морския плаж, който се простираше тих и изоставен като монумент на лятото, което не го бе споходило тази година. Продължих нагоре към Школата за навигатори.

Както бродех из града по това време, имах чувството, че разглеждам изложба на различни епохи от собствения си живот. От Нурднес, където бях прекарал детството си, аз се спуснах надолу по Галгебакен към Странгехаген и Скотегатен и изведнъж се озовах пред една от най-новите картини на тази изложба — къщата, където намерих мъртъв Ялмар Нюмарк. Тази нощ не се спрях и там.

Продължих разходката покрай Ньосте към Мьоленприс и преминах по кривия бял гръб на моста над Пуддефиорд. Горе в Гьолденприс, в годините на най-ранната си младост, познавах едно момиче със син поетичен поглед, но и с много стеснителна душа, която бе причина да завърши живота си в една психиатрична клиника, а там я бяха намерили обесена в тоалетната.

Движех се към центъра от юг, обикаляйки Викен и Данмаркплас, преминавайки по стария Нюгордски мост и покрай една болница, която бяха кръстили „Флорида“, но това съвсем не означаваше, че в нея грее повече слънце, отколкото в другите части на града. Пред автобусната спирка двама младежи в кожени якета се караха и бяха пред сбиване, подстрекавани от една хулиганска компания. До тротоара спря полицейска кола и няколко полицаи бързо слязоха от нея, наподобяващи на прилепи с черните си униформи.

Продължих по-нататък през пазара на Йоврегате и към Сандвикен. Спрях за миг пред подземното жилище на Великана Улсен, но там бе тихо и не чувах бакхусови гласове да ме канят да вляза. Тръгнах надолу към летището и отново се спрях. Вселената бе и горе, и долу. Звездите сияеха във водата, а над града висеше черният свод на морето. Сколтегрюнският кей се простираше като пепелява бариера между небето и морето и аз сякаш стоях някъде навътре във водата, стъпил на някакъв камък.

Поех дълбоко въздух. Студен, невидим и лъхащ на водорасли и отпадъчни масла. Бяха минали часове, светлините около мен угаснаха, настъпи мъртва тишина.

Движех се на средата на Шьогатен. Не мина нито един автомобил, въпреки че вървях точно там, където само няколко часа по-късно щяха да се образуват автомобилните колони от Осане. Беше ми почти неприятно — имах чувството, че съм влязъл в град, където изведнъж всички са умрели. Не от ядрена война, а от внезапно разразила се чума. И че аз съм единственият оцелял. Градът ми принадлежеше. Само на мен.

От Скютевиксторге тръгнах нагоре към Нюс Сандвиквай, повървях известно време и спрях до една бяла дървена къща. Всички прозорци тъмнееха, не се чуваше ни звук, ни стон. Тя спеше заедно със своите обитатели.

Отново тръгнах надолу към Сколтегрюнския кей, отново излязох при морето. Човек го среща навсякъде в този град. Тази нощ приличаше удивително на японско тристишие. Стълбовете за привързване на лодките стърчаха покрай ръбовете на пристанищните стени като глави на тюлени и се вслушваха в безмълвния стих, който редях. Изпод боята на товарния кораб, хвърлил котва до Фестингекайен, бяха избили ръждиви петна. Несъзнателно прокарах ръка по лицето си. Брадата ми беше набола.

Сега в центъра на града бе мъртвило. Най-тихите часове между пет и шест сутринта. Късните нощни птици вече се бяха прибрали по домовете си, и то навреме, защото в седем трябваше да тръгнат на работа. По-нататък, пред статуята на Холбер, чакаше самотно такси и лампичката на покрива му светеше, показвайки, че е свободно. На стълбата пред базара за месо седеше още един житейски корабокрушенец, мъж, увит в мръсно сиво палто, захлупил лице върху коленете си. Не забелязах други признаци на живот.

Продължих да бродя. Така, обикаляйки града, аз премислях всичко, което знаех за слуховете относно Ротеифтен през войната, за пожара в „Пофугл“, за убийството на Харалд Юллвен и за изчезването на Шауер-Юхан през 1971 година, както и за събитията от последните месеци: прегазването на Ялмар Нюмарк, последвалата му смърт, а най-накрая и „нещастния случай“ с Олга Сьоренсен.

За изминалите години Берген се беше променил. През 1953 година градът е бил значително по-малък. Но в долината Фюминг поляните тогава се ширеха все още безбрежни и тучно зелени между разпръснатите наоколо градини, а по средата се извиваше идиличен селски път. Все още никой не беше се сетил да прокопае под планината тунели към долината. Другият път, който минаваше през Осане, водеше към Салкюс и към Стайнестьо и човек спокойно можеше да стигне дотам за времето на една хубава разходка. Хората отиваха с чиста съвест да се разхождат към Хьолкевик или Фресланд, като казваха, че отиват на екскурзия. Въздушното трасе на самолетите все още минаваше над летището в Сандвикен, а до Нестун имаше локална железопътна линия.

В центъра срещу Алхелгенсгате се намираше старата сграда на пощата, а недалеч от нея бе мръснозеленият стар полицейски участък. Постройките в югоизточна посока се простираха само до бараките на Ландос. Когато на стадиона имаше футболен мач, паркирането на автомобили в този район не се разрешаваше, затова пък когато мачът завършваше, към центъра се отправяше истинско поклонническо шествие, а трамваите изглеждаха като нападнати от огромни пчели — хората висяха от външната им страна. Баща ми беше кондуктор в трамвай и няколко години след войната. В Нурднес тогава аз, единайсетгодишен, живеех без всякакви грижи. Ялмар Нюмарк е бил на четирийсет и две години, но в отлична форма, а Конрад Фанебюст — на върха на политическата си кариера, Елисе Блум все още е очаквала с надежда хубави неща в живота си, изпълнена с младостта на своите двайсет и една години, Холгер Карлсен е бил на трийсет и пет, горд с малката си дъщеря, жена му все още е била щастлива, а Хагбарт Хелебюст — активен и преуспяващ четирийсет и пет годишен бизнесмен. Всичко е било по-различно за нас през хиляда деветстотин петдесет и трета година, при нас, които сме живеели в един по-малък по онова време град. Ала Берген никога вече нямаше да бъде онова, което е бил през хиляда деветстотин петдесет и трета.

Следите се кръстосваха навсякъде: от Нурднес до Сандвикен, от Фьосангер до Ньосте, подобно на следите на минаващи по широко планинско било животни. Някои от тези следи се бяха кръстосали преди повече от четвърт век, а други само преди няколко дни. Повечето от следите бяха едва различими, но някои от тях все още можеха да ме изведат донякъде…

Долу в Ньосте има едно малко заведение. От онези, които отварят първи сутрин. Там хвърлих котва в ранното утро и седнах свит пред чаша горещо и черно като смола кафе заедно с няколко от другите нощни вълци.

Лицата им бяха с напрегнати черти. Седяхме наведени над чашите си, мълчаливи като нощта, останала зад нас, и непроницаеми като утрото наоколо. Повечето щяха да идат на работа, но имаше и такива, които нямаха за къде да тръгнат. Ние си правехме компания в промеждутъка между седем и седем и половина часа, в това мъртво време, разделящо безсънната нощ от работния ден.

Удоволствието свърши, чашите се изпразниха. На дъната им чернееха остатъци от кафето, а ние излязохме приведени навън.

Градът ни посрещна, изпълнен с шум. Денят отново ни настигна.

Върнах се вкъщи, в малкото си жилище, и откраднах няколко часа от деня, свит на канапето, после дълго стоях под душа и накрая се почувствах достатъчно бодър, за да мога да осъзная, че съм с потиснат дух. Кучетата, лежали заровени в продължение на двайсет и осем години, още бяха добре скрити вдън земя или пък се бяха разсипали на прах. Шансът за находки беше минимален.

По пътя към кантората си купих вестници. Когато вече бях вътре, чух телефонът да звъни, но когато вдигнах слушалката, сигналът бе свободен, моят най-стар и най-верен събеседник.

Разтворих един от вестниците и съсредоточих погледа си върху първата му страница. Най-долу в десния ъгъл открих два реда под следното заглавие:

„МИСТЕРИОЗЕН СМЪРТЕН СЛУЧАЙ В САНДВИКЕН“.

Съобщението гласеше, че продължават да остават „неясни обстоятелствата“ около смъртта на една петдесет и осем годишна жена, която е била намерена мъртва в жилището си в Сандвикен късно вечерта в понеделник. Много неща дават основание да се предполага, че това може да е просто нещастен случай, но полицията, независимо от предположенията, търси като свидетел „мъж, вероятно над петдесетте, облечен в сиво палто, с тъмна мека шапка, който накуцва с единия си крак“.

Призоваваха мъжа или хората, които са го видели, да се обадят в най-кратък срок в полицията. Това беше всичко.

Прегледах набързо и другите вестници. В тях нямаше нищо по-подробно или по-конкретно. Вестниците от Осло още не бяха пристигнали. Нещата в тях се описваха с повече фантазия, но в крайна сметка и те не бяха по-достоверни. Повечето от онова, което се знаеше за случая, бе написано във вестника.

Прочетох го още веднъж. Самият факт, че в печата се споменаваше за разследването на случая, бе сам по себе си светъл лъч на надежда. Това можеше да означава, че Хамре, Вадхайм или дори шефът на криминалния отдел в името на разкриването на този случай бяха преосмисляли отношението си спрямо Мюс. Това, че в печата нямаше нищо повече, съвсем не означаваше, че полицията не разполага с повече информация, но премълчаното пред представителите на печата бе премълчано и пред мен.

Оставих настрана вестниците, позвъних на Конрад Фанебюст. Разбрах от секретарката му, че се намира в Копенхаген и не го очакват да се върне по-рано от късно вечерта или с първия самолет на следващия ден. Благодарих за информацията и затворих телефона.

Зад прозорците ми новият ден разперваше крилата си, а в перата им блестеше златистото септемврийско слънце. Срещу мен рязко се очертаваха контурите на къщите в подножието на планинския склон, а над короните на дърветата искреше кафеникав отблясък, сякаш някой бе метнал върху тях тънка мрежа. Есента започваше да размотава преждата от кълбото си. Скоро всички щяхме да се увием в плетката й.

Телефонът отново иззвъня. Вдигнах пак слушалката:

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало? Тук е Веум.

Някой затвори. Нещо щракна, а след това отново отекна обичайният телефонен сигнал. Погледнах към слушалката, като че ли очаквах да ми каже нещо. Или бяха сбъркали номера, или някой бе загубил в последния момент желанието си за разговор.

След около пет минути чух, че външната врата към приемната ми се отваря.

Чаках да чуя почукване, но това не стана. В канторите на частните детективи идват какви ли не хора. Някои просто нахълтват, без да помислят, че може би си вътре с млада блондинка на коленете. Други влизат в приемната, сякаш се сливат с тапетите. Да ги намериш, е все едно да търсиш скритите фигури върху негатив. Трети пък седят издокарани и тържествени на стола в приемната със старо списание в ръцете сякаш чакат в лекарски кабинет, четвърти просто чукат и влизат.

Станах и отворих вратата. Имах чувството, че съм застанал пред булдозер.

Мъжът, когото заварих отвън, бе широкоплещест и атлетичен, с леко разкрачени крака: доста набит всъщност, което издаваше бившия щангист. Нахлупената над челото му синя шапка подчертаваше бледнината на лицето, светлосините очи и брадата му. Облеклото му бе спортно: късо лоцманско яке, джинси и леки кафяви ботуши, но спортът, който практикуваше, хич не ми хареса.

Преди да отворя уста, той вече бе забил юмрука си в стомаха ми. Превих се като разкикотила се учителка по танци, а той изпрати коляното си в слепоочието ми, сякаш правеше стъпка в танго. Когато юмрукът му се стовари отново точно между тила и раменете ми, вече виждах двойно, стаята се събра пред очите ми като китайско ветрило и всичко изчезна.

Но в главата ми, още преди да получа първия удар, се запечата една важна подробност — той не беше сам. Зад остъклената врата към коридора бях забелязал силуета на друг човек, тъмен и неясен поради плътното стъкло.