Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (29)

29

Слязох отново на първия етаж и позвъних. Никой не ми отвори.

— Ало? — извиках на вратата. — Обадихте ли се в полицията? Ако още не сте, моля да го направите веднага.

Никой не отговори. Вероятно онази стоеше зад вратата и трепереше от страх, изплашена до смърт от това, което бях намерил горе на втория етаж.

Най-близкият телефон бе в снекбара долу на Екренгате. Съдържателят му ми позволи да го ползвам. Дежурният от криминалния отдел каза, че веднага ще изпратят кола. Тръгнах обратно нагоре по Киркегате и застанах в очакване пред къщата.

Полицейската кола пристигна и от нея слезе Данкерт Мюс. Когато ме видя, той се опря на автомобила, наведе глава и попита:

— Кой прие съобщението? Защо не ми казахте, че е позвънил Веум? Изкопвачът на трупове, така го наричаме ние.

Хвърли ми неприветлив поглед.

Носеше същото старо палто, а шапката не бе мръднала от главата му. Погледът, с който ме удостояваше, можеше да принадлежи на канибал, държан на строга диета.

— Чий живот отне този път, Веум?

Посочих къщата:

— Ела с мен!

Поведох го нагоре към втория етаж. Когато минавахме през първия, чух, че вратата отново се отваря, но не се обърнах.

Данкерт Мюс се придружаваше от Педер Исаксен, който бе както винаги мъртвешки блед и кисел. Те си подхождаха. Никой от двамата не ме понасяше.

— Веум е истински некрофил, ако ти е известна тази дума — чух зад гърба си Мюс да обяснява на Исаксен.

Когато дойдохме пред вратата, той изръмжа:

— Кой е влизал тук насила?

Погледнах го хладнокръвно:

— Ако не бях разбил прозорчето, нямаше въобще да я намеря.

— Нима трябваше да го направиш, за да я намериш тук?

В погледа му блесна злоба.

— Това е някоя от твоите проститутки наркоманки, нали? — каза той и добави, обръщайки се към Исаксен: — Веум е специалист по малолетните. И по труповете. Той е мъж с широки интереси.

— Тя се казва Олга Сьоренсен, сигурно е на шейсет години и…

— С напредването на възрастта ти май започваш да предпочиташ по-старите, а?

— Била е приятелка на Шауер-Юхан, изчезнал през 1971 година. Следствието било прекратено. Вчера тя имала посещение от мъж, който куцал. Един куцащ мъж бяха видели да излиза от къщата, където бе убит Ялмар Нюмарк.

— Бе убит?

— Да, но и това следствие е прекратено, нали?

Усетих, че пред очите ми притъмня.

— Ще влезем ли вътре, или ще стоим тук да говорим глупости? — Той пак се обърна към Исаксен: — Слушаш, нали, всичко вече е подготвил, всичките варианти на спектакъла си.

Влязохме в жилището. Жената не се беше помръднала. Имах възможност да я огледам от по-близо. Беше обута в кафяв широк панталон, а в жълтеникавия й пуловер спокойно можеха да се поберат и двама души. Лицето й бе издълбано от сиво-бели бръчки, а изкуствената челюст беше увиснала в хлътналата навътре уста.

Мюс ме блъсна с тежката си ръка в гърдите и влезе в стаята.

— Ти ще останеш там, вън, Веум!

Той спря на прага. Погледът му зашари из стаята. Измъкна от джоба на палтото си малка кафява цигарена угарка, мушна я между тънките си устни и щракна със запалката си. Мюс бе от онези типове, чиито джобове винаги са пълни със стари угарки от цигари. Беше немислимо да го видиш, че запалва нова, дълга и бяла цигара. Тя щеше да контрастира на пепелявото му лице.

Погледнато отзад, всичко изглеждаше като жанрова картина от американски криминален филм от четирийсетте години. Мюс с палто и бомбе и облак от цигарен дим над главата. Най-жалък интериор. А на пода — женски труп, който съвсем не би задоволил холивудските изисквания за красота, но със сигурност би донесъл добър хонорар за статист, когато сцената щеше да е готова.

Само че тази сцена никога нямаше да бъде завършена. Тя се повтаряше отново и пак отново, като на филмови дубли, докато вече никой не можеше да каже как би трябвало да изглежда. Единственото сигурно нещо бе, че жената е мъртва, че това не е никакъв филм и че Данкерт Мюс никога няма да може да се мери нито с Хъмфри Богарт, нито дори с Едуард Г. Робинсън.

Мюс бавно се обърна:

— Кажи сега, веднъж завинаги, каква работа имаше тук, Веум?

— Както току-що казах…

— И бъди така добър да ни съобщиш окончателната си версия още от първия път. Не желая да говоря с теб за нещо повече от най-необходимото. Ти знаеш моето отношение към труповете. То се различава от твоето.

— Да. Ти си този, който винаги закъснява на местопроизшествието, нали? — отроних аз.

— Само още нещо от този калибър, и ще прекараш остатъка от деня в предварителния арест — отговори той. — Може би трябва наистина да извършим това, но…

Вдигнах ръце и той млъкна.

— Както казах, дамата е била приятелка на Шауер-Юхан, убит през хиляда деветстотин седемдесет и първа година, като по същото време е бил убит и един мъж на име Харалд Юллвен. Харалд Юллвен, който вероятно е бил идентичен с масовия убиец от военните години Ротеифтен и който освен това може би е бил замесен в трагичния пожар във фабриката „Пофугл“ през хиляда деветстотин петдесет и трета година.

Мюс сякаш прегриза нещо в устата си:

— Слушай, Веум. Може би и вероятно, хиляда деветстотин седемдесет и първа и хиляда деветстотин петдесет и трета — боже господи! Аз те питам защо си тук днес, не те моля да ми изнасяш лекция по история!

— Не, разбира се. Намирам се тук днес, защото разследвам някои неща, свързани както с пожара от хиляда деветстотин петдесет и трета, така и не по-малко с изчезването, станало през хиляда деветстотин седемдесет и първа. Това именно бяха нещата, за които исках да питам Олга Сьоренсен.

— Олга Сьоренсен? Това ли е името й?

— Това във всеки случай е името на тази, която живее тук. Попитайте госпожата на първия етаж, вдясно. Именно тя ми даде информацията, че вчера Олга Сьоренсен е била посетена от един мъж, който е куцал.

— Едни обичат трупове, на други им харесват куцащи, и какво от това?

— Слушай, Мюс. Харалд Юллвен е куцал. Шауер-Юхан е куцал. Мъжът, който е бил тук вчера, е куцал. Мъжът, когото са видели да излиза от къщата, където умря Ялмар Нюмарк, е куцал. Това не ти ли се струва забележително?

— Добре, в такъв случай ние сме нация от куцащи хора, и какво? Едни куцат, други стават частни детективи. Предпочитам да имам работа с първите.

— Но…

— Докато сме на тази тема, Веум: нима не е останала работа за частните детективи днес? Имам предвид това, че си принуден да се връщаш назад, чак до хиляда деветстотин петдесет и трета година, за да намериш случай за разследване. — Той извърна леко глава към Исаксен, за да се убеди, че има публика, която да го слуша. Такава наистина имаше: Исаксен се усмихна учтиво, но съвсем сухо.

— А хиляда деветстотин седемдесет й първа година, Мюс? Това е така отдавна.

— Не е, само преди десет години. А в твоя календар може и отдавна да не е така. Това може би е долу-горе промеждутъкът между два твои хонорара, а?

— Във всеки случай аз го смятам за впечатляващо. И бих те посъветвал да разследваш случая по-внимателно. Да разбереш например кой е бил тук.

Той каза спокойно:

— Ще направим това, Веум. Не е необходимо да ни даваш наставления как да си вършим работата. Започнал съм в този бранш, когато ти още не си бил излязъл от пелените, така че не ме поучавай.

Той се отдръпна от мен и се премести по-настрана. Ритна с върха на обувката си едно от празните шишета и остана прав, с разкрачени крака по средата на пода.

След като огледа всичко наоколо, той пак се обърна към мен:

— Анализирайки цялостната картина, най-вероятно е, да е нещастен случай. Дамата е изпила малко повече бира. В пиянството си е загубила равновесие и е ударила главата си в ръба на стола ей там. — Той посочи кървавото петно. — А ударът е бил смъртоносен.

— Точно така. Нещастен случай. И именно това е бил коронният номер на Харалд Юллвен. Нещастните случаи.

— Но ти не каза ли току-що, че Харалд Юллвен е бил убит през тази прословута хиляда деветстотин седемдесет и първа година?

— Привидно е бил.

— Имаш богат речник, Веум: може би, вероятно, привидно…

— Вие трябва да се запишете в курсовете по латиноамерикански танци, вие двамата — казах злъчно аз. — Доста подходяща двойка сте.

Той не обърна внимание на думите ми и каза на Исаксен:

— Другите дали идват насам? Аутопсията ще покаже какво е съдържанието на алкохола в кръвта й и каква е била причината за смъртта й. Ако разменим някоя и друга дума със съседите и съберем тук всичко, което би могло да послужи за веществени доказателства, мисля, че ситуацията ще бъде под наш контрол.

Исаксен кимна с глава.

— И не забравяйте, че Олга Сьоренсен можеше да бъде важен свидетел в едно дело, което изведнъж започва да става много актуално — казах аз.

— Още сега ли ти трябвам за разбулване на мистерии, Веум? — каза уморено Мюс.

— Ако тя е знаела повече за случилото се през хиляда деветстотин седемдесет и първа, отколкото е разказала по-рано, то за някого ще да е било много важно да я отстрани от пътя си именно сега, когато сме започнали да ровим отново в този случай.

— Дори ако под това „сме“ трябва да се разбира Веум? Не преувеличавай собственото си значение. И остави грижите на нас. Ти ще се махнеш от местопроизшествието, още сега! — Той изведнъж взе да става все по-безцеремонен. — Не искам нито секунда да те виждам, че се навърташ тук. Ако нямаш какво повече да кажеш, изчезвай и остави място на хората, които имат да вършат работа!

— Добре, добре. Ще ти бъда ли още необходим утре?

— Не мисля, че ще имам повече нужда от теб, Веум. Защо питаш за това? Не си намислил да заминаваш утре в чужбина, нали?

— Не, но ще бъда зает цялата сутрин. Във връзка с един случай.

Не му казах, че става въпрос пак за същия случай, но сега тежестта щеше да падне на хиляда деветстотин петдесет и трета година. Следващият ден беше първи септември — единственият ден в годината, който Хагбарт Хеле прекарваше в Берген. Това бе събитие, което съвсем нямах намерение да изпускам.

— За бога, Веум, ако не си нагазил в моите лехи, можеш да се занимаваш с неща, ако искаш, от тук, та чак до Плутон. Ще те намеря, ако ми потрябваш да те използвам някъде. На подходящата за теб страна на подсъдимата скамейка, но погледнато от моя гледна точка. А ти сам можеш да отгатнеш от коя страна ще се намираш. Приятен работен ден, Веум. От кога датираше този случай — от хиляда деветстотин четиридесет и седма ли?

Той се изкиска и насмалко щеше да глътне цигарената угарка в устата си, а Педер Исаксен му пригласяше безрадостно. Двугласият смях ме следваше чак вън в антрето, но при външната врата вече бе изчезнал.

И така, още веднъж бях дошъл много късно. За втори път някой с много малко ме беше изпреварил. Един мъж, който куцал. Бях сигурен, повече от всеки друг път, че има и други закопани трупове. Само дето ставаше все по-трудно и по-трудно да се намери място за копаене.

Върнах се вкъщи, сготвих си нещо за обяд и останах да седя в стаята си с чаша водка в едната и с книга в другата си ръка, без обаче да чета. Имах доста много неща за обмисляне.

Стаята около мен бе тиха и мъртва. Така тиха и мъртва, каквато можеше да бъде само стаята, където човек някога се е любил с жена, която наистина е обичал.