Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (39)

40

Конрад Фанебюст беше побеждавал в много по-тежки битки, бе срещал по-силни противници от мене и бързо си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча отново ниско и топло, когато каза:

— Добре, ще призная. Ние видяхме сметката на Ротеифтен, Юхан Улсен и аз.

Той отвори една табакера, извади цигара, предложи и на мен. Казах: „Не, благодаря“, и той запали своята. После се отпусна тежко в дълбокото кресло. Огънчето на цигарата му се отразяваше двойно в стъклените врати на библиотечните шкафове. Сякаш вече не бяхме сами, а в приятна компания, припламваха цигари, говорехме си на „ти“.

Конрад Фанебюст поде:

— Ще ти разкажа цялата история, Веум, така, както се случи. Но ще ти я разкажа само сега, веднъж завинаги, и никога повече няма да се върна към нея. Ако ти хрумне да разследваш случая, това ще си бъде за твоя сметка. Накратко казано — изключително за твое сведение. Няма да ни отнеме много време.

— Добре, превръщам се в слух и внимание.

— Както вече ти казах при последния ни разговор, ние знаехме, че Харалд Юллвен е Ротеифтен, но никога нямаше да можем да го докажем. Годините минаваха, умираха стари бойни другари, а Харалд Юллвен се разхождаше на свобода, пращящ от здраве и едва ли не с най-чистата съвест на света. Озлоблението ни срещу него нарастваше с всеки изминал ден, ликвидирането на Ротеифтен бе останала една наша неизпълнена задача, разбираш ли? По време на войната бяхме решили, че е изключително важно да го премахнем, пък дори и да го открием след края й. Трябваше да му отмъстим. Но ти знаеш как стана: мирът дойде и ние сложихме оръжие като всички други. Ялмар обаче служеше на правдата. Без доказателства не искаше да предприемем нищо. Ала къде, по дяволите, можехме да ги намерим? Така че…

— Да?

— Потърсих Юхан. Изложих му своята идея да вземем правосъдието в собствените си ръце и да свършим веднъж завинаги с Ротеифтен. Трябваше да го примамим на някое безлюдно място и да му дадем заслуженото. Юхан се съгласи. Той предложи района на складовете в Нурднес, разположен хем централно, хем встрани, пък и… да… — Кратък поглед към мен: — Той наистина имаше ключ от там.

— Но как успяхте да накарате Юллвен да дойде там?

Фанебюст се усмихна накриво:

— Направихме му предложение, което не можеше да откаже. Предложихме му да плати петдесет хиляди крони срещу обещание от наша страна, че няма да разкриваме старите му мръсотии. Дадохме му да разбере — Юхан свърши тази работа, той контактуваше с него, — че притежаваме много доказателства за сътрудничеството му с нацистите, и това го накара да повярва на предложението ни. Аз бях убеден, че няма много пари, по онова време работеше като куриер, но той наистина дойде на мястото на срещата.

— И какво се случи тогава?

Той направи гримаса:

— Извършихме това, което бяхме решили предварително. Бях участвал и в други подобни, доста брутални акции, които предприемахме по време на войната, но те бяха необходими. В известен смисъл ние като че ли психически се бяхме върнали към тези времена, там долу зад складовете за риба, изправени срещу стария си и най-зъл враг. Юхан пазеше в гръб, а аз излязох от сянката и му дадох възможност да види лицето ми. Валеше слаб сняг на малки парцали, беше дяволски студена зима, а откъм морето духаше мразовит вятър. Видях, че той ме позна. Искаше да извика, но аз дадох знак на Юхан, който го цапардоса отзад с един железен прът.

— И после го смляхте на кайма?

— Не го измъчвахме, както правеха това подобните нему с нашите бойни другари през войната. Но може би позволихме на яростта си да се излее над трупа му, след като той така и така вече бе мъртъв.

— Не звучи особено красиво.

— Войната никога не е красива, Веум.

— Не е, особено когато приключва с четвърт век закъснение.

— Ние бяхме непрекъснато във война, Веум. И всъщност тя няма никога да свърши за нас.

— Добре. Няма да ви съдя. Аз… Тогава ти помогна на Юхан Улсен да се измъкне от страната, нали?

— Да. Това беше условието, за да ми помогне.

— И от тогава не си чувал нищо за него?

— Нищичко.

— А на кого друг си разказвал това?

— На никого, Веум. Само аз и ти го знаем.

Това прозвуча почти като заплаха.

— И Юхан Улсен — добавих аз.

— И Юхан Улсен — добави той и кимна.

— Но какво общо има това с Ялмар Нюмарк, по дяволите? Доста нишки се губят, Фанебюст. Ами Олга Сьоренсен? А ако Юхан Улсен се е върнал от своята чужбина? Нима не би те посетил? Или Олга Сьоренсен?

Конрад Фанебюст изсумтя:

— Споделих това с теб, Веум, защото просто съм убеден, че вървиш по лъжливи следи. Историята няма нищо общо с Ялмар, ни най-малко. Той никога и по никакъв начин не е бил замесен в нея. Не е могъл и да предполага въпросната взаимовръзка. Мисля, че ти трябва да разглеждаш този случай от друг ъгъл, особено сега, когато вече не е необходимо да изхождаш от станалото през хиляда деветстотин седемдесет и първа. Вече знаеш какво се е случило тогава. Сега го знаеш.

— Ала защо, защо тогава ме молеше така настойчиво да се опитам да намеря Харалд Юллвен? Защо симулираше убеденост, че той е жив?

— Слушай, Веум, играя тая игра от много години — правя го автоматично и несъзнателно. Това се нарича „конспирация“. Именно така успяхме да оцелеем. Ялмар е мъртъв, умрял при особени обстоятелства. И аз разбрах, че ти с удоволствие би преследвал Харалд Юллвен, пък и всеки друг призрак, стига да намериш убиеца му. А аз продължавам да съм заинтересован да ти плащам хонорар.

Вперих в него твърд поглед:

— Не съм сигурен дали ще го приема!

— Ах, така ли?

— Сякаш ми плащаш, за да си затварям устата.

— И кой би могъл да знае за това освен ти и аз?

— Именно аз.

Той не ми отговори, а само погледна към мен с кисела физиономия иззад голямото си писалище.

Нямах какво да добавя. Бях узнал дори повече от това, с което можех да се примиря. Една загадка беше изяснена, но още няколко чакаха своя ред.

Подех:

— Имал ли си някога делови отношения с Хагбарт Хеле?

— Доколкото знам, не съм, Веум — въздъхна облекчено той. — Ала в нашата област… Та той притежава многобройни дъщерни фирми. Трудно му е да се държи безупречно. Но както вече си видял заглавията във вестниците… Нас, бизнесмените, ни дебнат непрекъснато. При сегашната ситуация нямаме много време, та да се помайваме.

— Срещал ли си един тип на име Карстен Вииг?

— Не. Кой е той?

— Един мъж, който ходи насам-натам и ломоти за трупове на хора, все още не убити.

— Аха. Добре, но ще те моля да ме извиниш, Веум… — Той посочи с ръка папката: — Трябва да се занимая с някои документи. Така че благодаря засега и успех по-нататък. Но помни…

— Да?

— Това, което чу от мен, изобщо не е било казвано. Ясно, нали?

— Можеш да разчиташ на мен, Фанебюст. Довиждане!

— Довиждане.

Още преди да затворя вратата след себе си, аз чух поскърцването на перото на автоматичната му писалка. Явно не обичаше да си губи времето. А секретарката му не беше щедра на усмивки. Подхождаха си.