Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (12)

12

— Изписан? — казах, може би по-високо от необходимото. — Искате да кажете, преместен в старопиталище или нещо подобно?

— Един момент и вие ще… — каза гласът и прекъсна. Смени го друг глас, по-плътен, и аз си представих някоя от онези едри и силни старши сестри, които дават майчински съвети, дори ако само си заспал, без предварително да си поискал разрешение за това. — На телефона е Педершен, какво обичате?

— Чуйте, Педершен, казвам се Веум, с удоволствие бих посетил стария си приятел Ялмар Нюмарк, който…

— Той е изписан. Изписаха го днес.

— Но той… Наистина ли е изписан. Вкъщи?

— Отиде си вкъщи, ако това имате предвид.

— Но нима може да ходи? Когато го видях последния път…

— Подпираше се на патерици, но инак си бе съвсем подвижен…

— Напълно подвижен? Човекът живее на четвъртия етаж, в една стара къща без асансьор. Как мислите, че…

— Съжалявам, Веем.

— Веум.

— Наистина съжалявам, но положението с персонала тук по време на отпуските е катастрофално. Изпращаме хората направо от операционната вкъщи и с такси, но само ако е много необходимо. — Чух я, че прелиства някакви книжа. — Мога да ви успокоя обаче, че влязохме във връзка със службата за социално осигуряване и оттам му организираха домашна помощ, при това ежедневна, така че… Има хора в много по-тежко положение от него. Ако сте му роднина, то сигурно ще можете…

— Да, ще го посетя още сега.

— Прекрасно, нещо друго, Веем?

— Не, не…

— Тогава дочуване.

— Всичко хубаво.

Поставих внимателно слушалката върху вилката, сякаш се опасявах, че тя може да се обади повторно и да ме наругае.

Тясната тухлена къща, където живееше Ялмар Нюмарк, не изглеждаше много гостоприемна. Поех нагоре по тъмната стълба. Нямаше да бъде никак лесно на един седемдесетгодишен мъж да се изкачва нагоре. А ако случайно избухне пожар, стълбището щеше да има значение не повече от едно трийсетгодишно дело в прашния архив на полицията.

Лампата на третия етаж светеше. Когато се изкачвах към четвъртия, усетих на площадката му присъствието на човек. Спрях на по-горното стъпало.

В очите, които пресрещнаха моите, се четеше агресивност, но и тревога.

Това бе жена. Около четирийсетгодишна, от онези едри, почти четвъртити жени, които се придвижват, измествайки околните с широкия си ханш. С къс бретон на челото и леко издадена долна челюст. Напомняше ми турски борец в свободен стил. А и в израза, с който ме посрещна, нямаше нищо от слабостта на пола й. Обади се със силен глас, на бергенски диалект:

— Вие какво искате?

— Отивам при Ялмар Нюмарк — отговорих и предпазливо продължих нагоре.

— Роднина ли сте му? Да не си мислите, че ми е много весело… Казаха ми, че вратата щяла да бъде отворена, за да мога веднага да вляза. Клиентът бил на легло, едва ходел.

Вече бях горе при нея. Отблизо ми се стори още по-несимпатична. Забелязах, че е с 10–15 сантиметра по-ниска от мен. Устните й бяха тесни и изопнати, миришеше на давилови капки. Беше облечена в сиво-кафяво палто до коленете, с двуредно закопчаване и широки капаци на джобовете. Стойката й бе на футболен вратар от средна класа, който очаква удара на изпълняващия дузпата ас от противниковия отбор. Дамската й чанта с ликьорен цвят висеше на дълъг ремък, който я превръщаше в нелошо оръжие и затова не я изпусках от очи.

Попитах предпазливо:

— Вие сигурно сте домашната помощница?

— Да, но нямам времето на целия свят. Чакат ме още двама клиенти, от които една жена над деветдесетте, сляпа и частично неподвижна, която се нуждае от помощ всеки ден, за да се храни. А в службата ми казаха…

— Каква ви е уговорката?

— Този Ялмар Нюмарк бил току-що изписан от болницата и ми казаха в службата… — Тя ме измери с недоверчив поглед: —… че нямал никакви роднини и че имал нужда от помощ всеки ден, без почивните, разбира се. Тогава не работим.

— И какво правят в почивните дни?

— Нищо. Ако нямат семейство или някой друг…

— А старата сляпа дама?

— О, тогава при нея ходи дъщерята.

— Аха, там значи има дъщеря.

— Да, но тя живее в Стур.

— А старчески домове няма ли?

Тя мълчаливо поклати глава. След това погледът й се измести към вратата, кафяво боядисана и с малко прозорче, през което проблясваше светлината от антрето на Ялмар Нюмарк. По средата на вратата висеше стар звънец от онези, които все още се намират в някои бергенски къщи. Врътваш го и отвътре звъни: твърд, сипкав звук.

Домашната помощница каза:

— Мъжът вътре едва ходел. Хората от болницата трябваше да оставят вратата незаключена, за да вляза направо. — Тя погледна часовника си, а аз — вратата. По-решителен човек би я отворил за десетина секунди.

— Опитахте ли звънеца?

— Разбира се. Дори чуках. Бях и на долните етажи, но никой не си е вкъщи. — Тя ме погледна безпомощно. — Ако бяхте поне роднина, то…

— Тогава какво? Има само един изход. Ще влезем насила…

Тя се ококори:

— Но може би портиерът…

Внимателно я отстраних и направих крачка към вратата. Хвърлих поглед на бравата, вдигнах десния си крак и нанесох плътен удар в областта на ключалката. Касата на вратата изскърца, а от тавана се посипа мазилка. Домашната помощница погледна обезпокоено нагоре и се хвана за перилата на стълбата. Вратата не поддаде.

Ударих още веднъж. От тавана се посипа още повече мазилка. Тя напраши и двама ни със сиво-бял прах и беше мой ред да погледна нагоре. Ако продължавах така, скоро щяхме да се озовем под открито небе.

Вратата не се отваряше.

Тогава извърших кратка операция. С нов удар счупих прозорчето. С тока на обувката си разчистих острите парчета стъкло, проврях ръката си, хванах отвътре ръкохватката на бравата и отворих вратата.

Застанах отстрани и дадох знак на домашната помощница да влезе първа, тъй като в случая бюрокрацията бе на нейна страна.

Тя погледна страхливо през отвора и ме подкани да мина пред нея.

Влязох вътре. Тя ме следваше плътно. Не вървеше първа, но все пак не й се искаше да изпусне нещо.

В жилището бе съвсем тихо, в антрето — безмълвно и мъждиво. Отворих вратата към дневната.

— Ялмар?

Никой не отвърна.

Зад мен тежко дишаше жената.

— Да не би…

Прекосих дневната, тръгнах към светлозелената врата, почуках бързо и я отворих, преди да изчакам отговор отвътре.

Наистина е удивително: когато човек отваря такива врати, почти винаги знае какво ще намери зад тях, знае го още в мига, в който ги отваря. Сякаш смъртта си има свое собствено, силно излъчване.

Ялмар Нюмарк беше на леглото. Завивката се бе смъкнала настрана. Едната му ръка висеше вяло надолу, без да достига пода, в нощното шкафче бяха опрени новите патерици, а върху него имаше чаша вода. Полупразна.

Лицето му не говореше нищо. Бе чуждо и някак по-различно, като частично стопена восъчна маска. В стаята се усещаше сладникав, тежък мирис и бе невъзможно да не се забележи дебелият слой прах по мебелите. Ялмар Нюмарк бе умрял в условия, напълно съответстващи на живота, който бе водил: заобиколен от нищо; без никого наоколо, насаме със себе си.

Обърнах се. Срещнах лицето на домашната помощница. Вече не изглеждаше уплашена. Изведнъж бе обзета от трезва и реалистична мобилизация, действаща й като успокоение. Върнах се обратно в дневната и казах:

— Би трябвало да позвъним някому.