Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (5)

5

Кафето на следващия ден ми нагорчаваше с привкуса на югозападен вятър. Навън слънцето проблясваше зад надвисналите дъждовни облаци, а главата ми се цепеше от болка.

Ялмар Нюмарк пристигна в заведението в шест часа, точно според уговорката. Влезе бързо и хвърли поглед назад, сякаш някой го преследваше. Спря се и огледа внимателно всички, лице по лице. Поздрави ме отсечено.

Изведнъж почувствах, че е смутен и нервен — за пръв път, откакто го познавах. Оглеждаше се и изучаваше с остър поглед всеки новодошъл. Вестникът нервно потрепваше в ръката му. Изпи първата халба бира за по-малко от пет минути и си поръча нова. Попитах го предпазливо:

— Случило ли се е нещо?

Погледна ме под око и прехапа долната си устна.

— Вчера цялото шише ли изпихме?

— Да, цялото.

— Чувствам по тялото си. Не се напивам като другите. Нямам махмурлук, но ставам по-нервен. Започвам да се страхувам. Мисля, че ме преследват.

— Теб?

— Да — той се взря в дъното на чашата си. — Може би щеше да е по-добре… Щеше да е по-добре, ако оставим на мира заспалите вълци.

— Какво имаш предвид?

Погледът му помътня.

— Струва ли си да изравяме трупове с двайсет и осем, че и с повече години давност? На моята възраст човек се уморява по-лесно. Какво ли не съм видял. Толкова много нищета и така малко щастие. Не мислиш ли, че на обикновения човек е предопределено точно колко да поема от видяното и преживяното?

Играех си с пръст по чашата, бележейки влажна следа от горния ръб до дъното й.

— Вчера обеща да ми разкажеш за… Ротеифтен.

Той се огледа. До нас долитаха откъслечни фрази от разговор. Слаб мъж с резлив глас разказваше на друг слаб мъж за преживяванията си на ферибота между Кинсарвик и Квандал. После започна да удря с юмруци по масата така силно, че чашите заподскачаха. Компаньонът му имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент.

Ялмар Нюмарк отново ме погледна:

— Наистина ли те интересува?

— Абсолютно!

— Добре тогава.

Той се поизправи като зад трибуна. Но публиката му не бе многобройна и сниженият му, тих глас не стигаше дори до съседната маса.

— Веум, ти на колко години беше, когато свърши войната?

— На две или три. Не помня нищо.

— Какво прави баща ти през войната?

— Баща ми? Принадлежеше към огромното мнозинство на тези, които нищо не правеха. Продаваше билети в трамвая и по време на войната тъй, както преди нея, а и след това. В свободното си време четеше древноскандинавска митология, но идеите на нашите местни нацисти му бяха далечни. Мисля, че си беше просто един порядъчен социалдемократ. Почина, когато бях на четиринайсет години, и…

— Добре. Не искам да възхвалявам собствения си принос, но аз бях между активните борци срещу фашизма. Още спорят кой пръв е подел съпротивителното движение, но тук, във Вестланд, то бе започнато от членовете на Работническата партия^[1] и от комунистите начело с Педер Фюрюботен, когото познавах още отпреди войната. Баща ми бе майстор-дърводелец и аз отрано бях започнал да работя. Фюрюботен бе установил главния център на борбата във Валдреш, а аз се върнах отново в Берген, като загубих до голяма степен контактите си с тази група. Междувременно Съпротивата срещу хитлеристите бе организирана и аз взех участие в доста драматични събития. Веднъж край Евангер… Отегчавам ли те?

— Не, не, в никакъв случай. Продължавай!

— Ръководител на нелегалната група, където членувах от 1942 до 1945 година, бе Конрад Фанебюст, който в последствие стана кмет на Берген — един от най-големите герои на Съпротивата от нашия край. Извършил е неоценими подвизи. Но тогава, край Евангер, попаднахме на германски скиорски патрул. Бяхме Фанебюст, аз, един на име Якоб Улсен и двама от Вос. Якоб го убиха на място, а Фанебюст получи куршум в рамото, загуби равновесие, падна и си счупи крака. Момчетата от Вос му нагласиха временна шина и го положиха на шейна от ски, а ние прикривахме отстъплението. После побягнахме. Студът беше пъклен, лудееше виелица, а беше късна пролет. Реката прииждаше и имаше опасност да излезе от коритото си. Все пак успяхме да се доберем до отсрещния бряг, а после — нагоре в планината. Имахме малка землянка на Хамлагрьо, където нагласихме прилично счупения крак на Фанебюст и превързахме раненото му рамо. Щастие беше, че оцеля, а животът му беше за нас и от злато по-скъп.

После го пренесохме отново в района около Берген и в продължение на четири месеца той ръководеше нелегалната съпротива от легло въпреки тежките усложнения, които получи вследствие на счупването на крака си. Всъщност той никога не се оправи напълно.

Бях нещо като шеф на безопасността на бойната група. Предприемах разузнавателни акции. Имах опит в тази област от работата си в полицията малко преди войната, но през войната работех извън службите и. Именно по време на тези акции попаднах на следите на Ротеифтен.

— Кой или какво е Ротеифтен?

Видях го, че отново се е пренесъл някъде надалеч. Вестникът висеше вяло в ръката му.

— Представи си за миг Берген през войната. Затъмнен град. От време на време — грохот от експлозия, шум от преминаващ германски автомобил или чаткане на ботушите на патрул. Внезапно започваше да вие сирената. „Въздушна тревога.“ Всички се втурваха към най-близкото скривалище, облечени тъй, както бяха успели в бързината. Жени и деца, старци и болни…

Бомбите започваха да падат. Най-напред се разнасяше характерното свистене. После настъпваше тишина. Мъртвешка тишина. Тогава идваше експлозията. Земята под теб можеше да се срути, или избухването бе толкова далеч, че се чуваше само грохотът. Но и той не бе по-малко страшен. Въздушното нападение преминаваше, сирената свиреше „отбой“ и всички се прибираха отново по домовете си. А долу, край кея, често бушуваха невероятни пламъци: кораб в огнени стълбове, изгарящи къщи в Нурднес, отчаяно щуращи се хора, които се опитваха да спасят нещо от покъщнината си, плач и ругатни, псувни на немски или на норвежки, викове на умиращи и ранени… — Лицето му изразяваше дълбоко страдание; нервността бе отстъпила на болката, предизвикана у него от спомените отпреди четирийсет години. — Но улиците най-често бяха тъмни, а къщите — със спуснати пердета и заключени. Срещахме се скришом, чертаехме нови планове, печатахме нелегални вестници и позиви, стояхме пред ръчно скалъпени радиоапарати и слушахме Лондон. А по тъмните улици, тихо търкаляйки колела, идеше автомобил, спираше досами тротоара. Бърз знак и мъже с бледи лица, облечени в тъмни палта, изскачаха от автомобила и хукваха с пистолети в ръце към някоя къща, изтрополяваха нагоре по стълбите и заемаха позиция за стрелба пред вратата. Следваше отривиста команда, вратата биваше избита, чуваше се вик, някой вече си събираше дрехите, друг посягаше към оръжието, изстрел, но всичко свършваше бързо. На пода лежеше убит или ранен норвежец, други стояха, вдигнали ръце, с лице към стената, после ги откарваха в ареста. Гестапо! — Ялмар почти изплю думата: — Гестапо! Има ли по-гадно и по-съскащо понятие, съскащо като змийските изчадия, каквито бяха те, тези черни мекотели на сатаната… Дори на нормални немци не приличаха, бяха малки и сгърчени като сакати дяволи. И днес ме е страх! — само като си помисля за тях. Не спяхме нито минута спокойни, Веум, а най-тревожен беше сънят ни на разсъмване. Защото те дебнеха в предутринния полумрак. В часа на вълците, нали знаеш кога е?

— Да.

— Последният час преди зазоряване, когато умират най-много хора. Тогава пристигаха те, пратениците на смъртта. Гестапо. — Той спря за миг, отпи глътка бира и продума с мъка: — Най-лошото от всичко бе, че врагът се намираше и между нас. Гестапо имаше свои наемници и през тези военни години ставахме свидетели на най-голямата гнусотия: норвежци предаваха норвежци. Норвежци сочеха с пръст други норвежци и казваха: „Той и тя. Тук и там.“ Без предателствата им гестапо никога не би успяло да работи така успешно. — В погледа му се четеше дълбока скръб. — Из тъмните улици на Берген се въдеха особена порода клоакни зверчета, по-гадни и от най-краставите плъхове: съмнителни типове, за които войната носеше изгода. Извличаха от страданието пари, използваха ситуацията за собствено облагодетелстване. Убийци, мародери и спекуланти. Най-голямата свиня между тях беше този, когото познавахме под прякора Ротеифтен^[2].

— Що за тип беше това?

— Ротеифтен бе сянка, привидение. Така и не го открихме. Една от най-големите трагедии след войната бе, че тъй и не разбрахме кой е бил Ротеифтен.

— Означава ли това, че…

— Като мисля за Ротеифтен, виждам пред себе си някаква измислена фигура, подобна на мерзавците, които изобразяваха на първите страници на детективските списания преди войната: шапка, нахлупена над очите, палто с вдигната яка и ревери, тайнствен поглед от лице с демонски черти. — Той преглътна и продължи: — Не се знае кога е започнал престъпните си деяния. За пръв път попаднах по дирите му във връзка с разследването на няколко големи предателства през есента на 1942 година. Но най-големите си гадости е извършвал от 1943-та до 1945-та.

— Дири от него?

— Беше обикновена следователска работа, но я вършех нелегално, което създаваше трудности, а и ефективността бе по-малка. Сведенията получавах от очевидци и от хора, които са били близо до местопрестъпленията му. А Ротеифтен не се задоволяваше само с предателства. Той сам отнемаше живота на хората, и то в стила на изключително опасен убиец, бих казал на природно надарен убиец. Никога не оставяше следи. Но в някои от показанията на свидетелите… Залавянето на Ротеифтен стана жизненоважен въпрос, ала не успяхме да го хванем нито тогава, нито по-късно, въпреки че заложихме всичко, за да успеем. Целта ни бе да откриваме предателите и да ги ликвидираме, ако това бе наложително.

— Да ги ликвидирате?

— Да. Беше война, Веум. Не играехме момчешка игра. Стараех се да вложа всичко от себе си, за да събирам сериозни доказателства, преди да предприемем подобна разправа.

— Спомена, че си попаднал на дирите му. На какви именно?

— Бързо стана ясно, че Ротеифтен притежава характерен отличителен белег: куца, вероятно с левия крак. Често е търсил убежище в местностите югоизточно от Берген, в посока към Ос — Юлвен. И нищо повече. Най-важното бе накуцването, забелязано още през 1942 година. При почти всички случаи имаше някой свидетел, забелязал куцащ човек около мястото на произшествието, но нерядко никой не бе видял нищо повече, злодеят често действаше като невидим.

— Виж ти!

— Да. Методът му бе да симулира нещастен случай. От всички, за които смятахме, че са погубени от Ротеифтен, девет на десет души бяха умрели от това, което наричаме естествена смърт. Разбира се, ако смяташ, че прегазване с автомобил, падане по стълбата, при което си счупваш врата, удавяне и т.н. могат да бъдат класифицирани като естествена смърт… Тези случаи така зачестиха, че започнаха да бият на очи.

През 1943-та по подобен начин загинаха осем души — все на ръководни места в съпротивителното движение. Само един от тях беше застрелян в упор. През 1944-та дадохме още дванайсет жертви, загинали по разни начини, плюс един застрелян, а петдесетгодишна жена, наш куриер, беше намерена удушена. Преди освобождението през 1945 година злодеят отне живота на още трима: две явни убийства и един „нещастен случай“. Пресметнахме, че носи отговорност за смъртта на двайсет и шест души от нелегалната съпротива, а като прибавим и извършените от него предателства, жертвите му възлизат на не по-малко от петдесет.

— И какво стана след войната?

— Работехме денонощно за разкриването му. След освобождението на страната обезвредихме редица банди и предатели. Разпитахме всички. Оказа се, че и във вражеския лагер нямаха представа кой е бил Ротеифтен. Немски офицер призна, че служел за връзка между Гестапо и предател норвежец, който куцал и криел лицето си под нахлузен на главата му чорап. Бил висок около метър и седемдесет и със силно развито телосложение. Приел от него голяма сума пари на пътя край Черния дол. На срещата дошъл от срещуположната посока. Имали и други срещи: край Сюднесхауген, Драгефиел, Нурднеа, Сандбреквайен и Фана. Винаги на тъмно, винаги с чорап на главата. Стигнахме до извода, че дори и в Гестапо не са знаели истинската му самоличност. Ползвали са помощта му и това ги е задоволявало. Немският офицер му носел само възнагражденията, заплащани за всяко убийство. Да, наистина единак — самотен и свиреп вълк.

— Но…

— Сам разбираш, че трудностите ни се дължаха на две причини. Първо, никой не го бе виждал, освен може би неговите жертви. Второ, нямаше сигурни доказателства, че нещастните случаи са били убийства. Можеха всъщност и да са нещастни случаи, ако бяха единични и не така сходни един с друг.

— Но?…

— Но аз имах подозрение. Много силно подозрение — каза мрачно Ялмар Нюмарк.

— Какво именно?

Той пак претършува заведението с поглед. Оня нажален сух мъж си беше отишъл. Тънкогласият му приятел разказваше забавните си истории на чашата, в която бе забил нос, а по лицето му сегиз-тогиз пробягваше мокра усмивка, язвителна и неестествена.

Ялмар Нюмарк продължи:

— Имаше един тип — Харалд Юллвен. Да, Юллвен^[3], само че с две „л“, роден през 1914 г. в едно от малките стопанства в горската, „вълча“ област. Преди войната бил нещо като електротехник. Още през 1934 г. се записал в Нашионал Самлинг^[4]. Помня, че беше сред размирниците, които докарахме в полицията след свиването в театъра през 1936 г., когато нацистите освиркаха „А утре!“ от Нурдал Григ^[5]. Официално тогава не беше нищо повече от дребен нацист. Осъдихме го за измяна към Родината през 1946 г. и лежа в затвора три години. После го пуснаха на свобода под гаранция. Когато водих следствието по някои от споменатите нещастни случаи, явиха се свидетели, убедени, че са видели Харалд Юллвен близо до местопроизшествието. Бяха хора, които го познаваха от схватките преди войната, но никой не беше стопроцентово сигурен в показанията си. Тези показания впрочем го поставяха в много опасно положение, тъй като той накуцваше.

— Така ли?

— Пострадал на четиринайсетгодишна възраст и започнал да накуцва с левия крак. Разпитахме го подробно през 1945-а. Разпита водихме аз и Конрад Фанебюст — юрист по образование. Нищо. Нито дума. Никакво признание. Държахме като коз и друга следа — три от куршумите от убитите с пистолет. Всички бяха застреляни с „Лугер 505“ — немско оръжие. Арестувахме Юллвен през 1945-а в един жалък пансион в Нурднес, но в стаята му не намерихме нищо. Неговите родители бяха умрели отдавна. Нямаше семейство. Стопанството на Юллвенови принадлежеше вече на други, но въпреки това го претърсихме основно, метър по метър и дъска по дъска. Пистолет не намерихме. Кой знае къде го е хвърлил — на дъното на Воген или другаде. Така не открихме и Ротеифтен.

— И това беше краят?

— Зарекох се, че няма да се дам. Водех подробни бележки за всичко чуто относно Ротеифтен. Следствието беше приключило отдавна, но аз го продължавах на собствена глава, с по няколкогодишни прекъсвания чак до 71-ва година.

— Какво се случи тогава?

— През януари на 1971 година намериха мъжки труп с жестоко обезобразено лице в най-отдалечената част на Нурднес. Въпреки това го идентифицираха. Беше Харалд Юллвен.

— Ти видя ли го лично?

— Не видях нищо определено. Същата структура на тялото, но вече остаряло, същият дефект на крака, ала лицето бе ужасно непознаваемо.

— Кой го идентифицира?

— Жената, с която бе живял.

— А този случай изясни ли се?

— Кой да го изясни? Нещо повече — мисля, че не се постараха особено да разкрият това убийство. Два месеца по-късно излязох в пенсия, а разследването още се протакаше. На практика това означава, че ако не изникнат нови, заслужаващи внимание обстоятелства и улики, следствието ще потъне в забрава. Доста хора тогава отсъдиха, че някогашни борци от Съпротивата са го екзекутирали и тези, които приеха една подобна версия, не бяха малко.

— Значи Ротеифтен е получил в края на краищата наказанието си, ако той действително е бил убитият.

Лицето на Ялмар Нюмарк беше почервеняло. Очите му продължаваха да претърсват заведението, сякаш и сега той преследваше човека, когото са наричали Ротеифтен, или неговия призрак.

— Слушай — подех отново. — Каква е връзката между всичко това и пожара в „Пофугл“?

Той се наведе към мен:

— През 1953 година Харалд Юллвен бил назначен в „Пофугл“ като куриер.

— Като куриер?

— Да. Не му е било лесно да си намери работа в първите следвоенни години, след като излязъл от затвора. Устроили са го чрез службата за настаняване на безработни.

— Ти смяташ ли, че… Възможно ли е да е имал нещо общо с пожара?

— Ще се съгласиш, че има поразяващо съвпадение. Пожарът окачествиха като нещастен случай. Ако е бил дело на Харалд Юллвен и ако Харалд Юллвен наистина е бил Ротеифтен, то той е постигнал своя „връх“: петнайсет овъглени трупа.

— Но какво е щял да спечели от това?

— Може да е бил обзет от неистова страст за кръвно отмъщение — срещу обществото, срещу хората, които се бяха борили за свобода… Или просто е свършил някому работа.

— Смяташ ли, че някой би могъл да му заплати за такова злодеяние?

Ялмар Нюмарк ме погледна, стиснал зъби.

— По време на пожара Харалд Юллвен бил един от героите. От онези, които се върнали обратно в морето от пламъци, за да спасят други. Получил няколко малки обгаряния, но го споменали в почетния списък на проявилите храброст. С това някак не напомня ли за хлъзгавата риба, която аз и Фанебюст разпитвахме през 1945-а?

— Разбирам. Значи тези свои подозрения искаше да споделиш с мен вчера?

— Подозренията ми са следните: първо, че Харалд Юллвен и Ротеифтен са едно и също лице. Ако това е вярно, не е изключена възможността той да е имал пръст в пожара. Все недоказуеми подозрения, въз основа на които никой съд в света, не само в Норвегия, не би могъл да произнесе присъда. Разпитахме Юллвен отново, но ситуацията през 1953 година бе доста по-различна от тази през 1945-а. Принудени бяхме да се държим по-внимателно, а Юллвен този път беше и агресивен. Оплакваше се, че го преследваме. Признаваше, че някога е сгрешил, но че в името на справедливостта не би трябвало да го тормозим до края на живота му, след като вече бил изтърпял наказанието си.

— А Хагбарт Хеле? Къде е бил той през войната?

— Остана незасегнат, както повечето от това съсловие. Властите подхождаха внимателно към индустриалците. И през войната имаше нужда от работни места. Народът трябваше да живее от нещо. А в тежките следвоенни години страната се нуждаеше от солидна и надеждна икономика. Изводът е, че Хагбарт Хеле не е загубил нищо от войната, а напротив, състоянието му бе през 1945-а по-голямо, отколкото през 1939-а.

— Значи не е имало видими връзки между Харалд Юллвен и Хагбарт Хелебюст?

— Никакви, които можеха да бъдат доказани. Щяхме да действаме при наличието и на най-незначителни следи. Общинският комитет за разследване се ръководеше от Конрад Фанебюст, който през същата година беше и заместник-кмет. А и никой не бе по-заинтересован от нас в залавянето на Ротеифтен. Помня, че по цели нощи разглеждахме и преразглеждахме всички материали в тази връзка: протоколите от разпитите през 1945–46 г. и следствието около пожара. Но нищо не намерихме… Именно това…

— Да?

— Именно фактът, че не са останали никакви следи, ме накара да бъда сигурен…

Изведнъж ме осени какво има предвид Ялмар Нюмарк.

— Деянията на Ротеифтен са се отличавали…

— Да. Отличаваха се с липсата на каквито и да било доказателства. Пак беше нанесъл удар — осем години след края на войната. И се уверих поне в едно нещо…

— И то бе?

— Че Харалд Юллвен и Ротеифтен са едно и също лице. Ето защо пожарът в „Пофугл“ не престава да ме гнети.

— Какво е правил той след пожара?

— Намери си работа в една печатница. После смени няколко други. От 1959 г. заживя с някаква жена, с която се запознал в „Пофугл“. Така и не се ожениха, но до смъртта му живяха заедно. Вчера ти видя снимката й на една от изрезките. Елисе Блум — най-младата чиновничка. Тя единствена се подписа под некролога му. След пожара я назначиха в общината. Там работи и сега. Именно тя го идентифицира през 1971 година.

— Имаш ли негова снимка?

— На Харалд Юллвен?

Ялмар извади бележника от вътрешния си джоб. От онези изтъркани, стари бележници с кафяви кожени корици, с които хората не се разделят цял живот, като че в тях са заключени душите им. Продължи да тършува из безбройните си джобове и най-сетне извади пожълтяла изрезка от вестник. Подаде ми я внимателно, като че се страхуваше да не се изпари във въздуха помежду ни.

Върху парчето вестник беше запечатан момент от следвоенен процес срещу петима души, влизащи в съдебната зала. От текста ставаше ясно, че тримата по средата са подсъдимите, а другите двама — цивилни полицаи. Последният от тримата бе Харалд Юллвен, полускрил лицето си зад гърба на мъжа пред него, та чертите му се различаваха доста трудно. Имаше дълго и тясно, почти конско лице, подчертан нос, изпъкнали вежди и големи уши. Над дясното му слепоочие кичур тъмна коса. Другите от снимката ми бяха непознати. Преди да върна изрезката на Нюмарк, разгледах внимателно Харалд Юллвен.

— Добре.

— Точно така, Веум… Добре. Доста важни истории свършват само с едно добре… а не със справедлив завършек. Изглежда, просто няма справедливост. Има само старци, упорити като мен, които не могат да се избавят от мисълта, че са имали и имат право както тогава, така и сега! — Впил свиреп поглед в празната си чаша, той я вдигна и разклати над устата си, за да се увери, че в нея наистина няма нищо. Изтече само малко пяна и Ялмар я постави отново на масата, след което решително стана. — Веум, сега знаеш всичко, което знам и аз, поне в основни линии. Отивам си вкъщи. Още не съм във форма. Довиждане!

И аз понечих да стана, но той посочи към моята все още полупълна чаша и каза:

— Стой си тук. Със здраве!

Усмихна се горчиво, облече палтото си и излезе с вестника в ръка. Зад него вратата се затвори.

След няколко секунди чух това, което стана на пресечката зад полуотворените прозорци със сиво-жълтите пердета: рев от мотора на автомобил, от изскърцване на спирачки, свистене на гуми по сапуненохлъзгав паваж, удар на твърд метал в нещо или в някого и страшния звук на смачкано човешко тяло, рухнало с все сила, след като е било метнато нагоре.

Моторът на автомобила изрева отново и се чу как колата завива зад следващия ъгъл.

Скачайки, аз обърнах масата. Всички посетители се бяха обърнали към прозорците. По лицата им се четеше изумление в различна степен — според алкохола, който бяха погълнали. Почти повалих портиера и излетях навън. Голям тъмносин автомобил — комби завиваше към края на Страндкайен зад Мюхорнет. Втурнах се натам.

Пресечката беше пуста. На кръстопътя срещу Страндгате зърнах двама души с изплашени лица.

Будката за вестници зад ъгъла беше преобърната на тротоара, но почти не й обърнах внимание.

Само едно нещо имаше значение за мен в този миг. По средата на улицата, с лице към паважа, лежеше Ялмар Нюмарк. В канавката се търкаляше полуразгънат вестникът му, острият вятър надигаше страниците и те помръдваха като криле на умираща птица. Това бе единственото нещо, което се движеше.