Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (42)

43

Оставих Елисе Блум да се обади в полицията или на когото пожелае. А аз напуснах къщата като след пиянство. Двата изстрела все още ехтяха в ушите ми и едва виждах къде вървя.

Харалд Юллвен беше мъртъв. Той не ми разказа нищо, нито за Ялмар Нюмарк, нито за някой друг. Но това вече не ми беше необходимо. Знаех отговорите на задачите.

Долу край кея има едни неприветливи, боядисани в червено телефонни будки, от онези, които се виждат край всички кейове на западното крайбрежие, та когато се завръщаш от далечно плаване, да можеш веднага да избереш номера на хора, отдавна забравили за съществуването ти, и да слушаш сигнала „заето“, докато студът щипе краката ти.

Влязох в будката, мушнах монета и набрах частния номер на Конрад Фанебюст. Жената, която вдигна телефона, каза, че Фанебюст не си е вкъщи.

— А къде е? — попитах аз.

— Има прием, в общината.

Благодарих и затворих.

След няколко минути се намирах пред сградата на общината, тази преграда от стъкло и бетон, построена като паметник на голямата лудост от седемдесетте години. На първия етаж ми казаха къде ще се състои приемът.

Качих се с асансьора до последния етаж — тринайсетия — и следвайки шума от гласовете, намерих голямата зала за приеми.

Но залата беше полупразна, хората в нея се бяха разпръснали на групички около една дълга маса за студени закуски. Обществото се състоеше от повече или по-малко известни корифеи. Забелязах най-малко двама корабопритежатели, които бяха пред фалит и подлежаха на следствие, заедно с други представители на търговското корабоплаване и деловите среди. Двама отдавна пенсионирани бивши кметове разговаряха само помежду си, а един политик от Социалистическата лява партия се обслужваше непрекъснато със студени месни закуски. Една известна жена от Работническата партия се смееше с дълбок, заразителен смях, който въобще не преставаше. Един член на градското ръководство на Християнската народна партия, който напълно последователно гласуваше против всички молби за получаване на право за продажба на спиртни напитки, отдавна беше изпил четвъртата си чаша розе, съдейки по блясъка на очите му. По-нататък, в ъгъла, бе застанал сегашният кмет, строен и обгорял от слънцето, сякаш кантората му беше солариум, и позираше пред фотоапаратите на представителите на печата заедно с група ниски, добродушни азиатци. Предположих, че те са членове на търговската делегация, в чиято чест бе уреден този прием.

Конрад Фанебюст стоеше по-настрана, сам, и си похапваше от една чиния, използвайки дълга двузъба вилица. Прекосих залата точно срещу него и той вдигна главата си. Лицето му не изрази нищо друго, освен лека изненада, но ръцете му спряха да се движат и той остана да стои с вилицата в ръка, на единия зъбец на която висеше парче бифтек.

Нямах време за дипломация и направо му казах:

— Не е истина, че Харалд Юллвен е бил мъртъв.

— Не? — Той започна да побледнява. — Намери ли го?

— Да. — Погледнах го твърдо в очите, той не издържа погледа ми и очите му се извърнаха настрана.

— Но Шауер-Юхан, Юхан Улсен, е мъртъв, защото е бил убит вместо Харалд Юллвен през хиляда деветстотин седемдесет и първа. И това сте направили ти и Харалд Юллвен.

Той побледня още повече:

— Слушай, Веум, ако си дошъл тук, за да…

— Във всеки случай не съм дошъл тук, за да ям ростбиф. Основният момент в това дело не е пожарът от хиляда деветстотин петдесет и трета, а това, което се е случило почти двайсет години по-късно, през хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Хиляда деветстотин седемдесет и втора?

— Що се отнася до пожара на „Фьосангервайен“, почти всичко е било ясно през цялото време, ала не е можело да се докаже. Сега обаче аз притежавам признанията на самия Харалд Юллвен и…

— Нима той призна? — Фанебюст ме погледна недоверчиво.

Продължих, без да удостоявам въпроса му с внимание:

— Първото нещо, за което се запитах, бе: кой би могъл да има полза от убийството на Ялмар Нюмарк? Защото той беше убит съвсем хладнокръвно. От кого? Не от Хагбарт Хеле, който притежава огромно състояние в чужбина, и едва ли ще си цапа ръцете. Нито пък от самия Харалд Юллвен, ако беше жив, защото той вече бе преминал тези перипетии, напълно убеден, че против него не съществува и най-малкото доказателство. Не и ти, който си бил отговорен за следствието по онова време, въпреки че винаги е съществувала вероятността някой да дойде и да докаже това, с което не сте успели да се справите през хиляда деветстотин петдесет и трета. Кой обаче се интересува да запази днес престижа си отпреди трийсет години?

Конрад Фанебюст поздрави сухо един политик, който мина покрай нас с чиния, напълнена с риба. Изразът на лицето му говореше ясно, че той не желае никой друг да участва в разговора ни. В него долавях нещо упорито и възбудено, като го наблюдавах как стои с твърд и изправен гръб, с неподвижна вилица в едната ръка и с празна чиния в другата.

Казах:

— Но и ти, и Ялмар Нюмарк сте били убедени, че Харалд Юллвен наистина е бил Ротеифтен, особено след пожара в „Пофугл“. А седемнайсет години по-късно ти си имал нужда от услугите на точно такъв човек като Ротеифтен.

— Това е смешно, Веум, аз…

— Това, което се е случило седемнайсет години по-късно, около хиляда деветстотин и седемдесета, е, че нещата с фирмата, на която си бил собственик, започнали да вървят зле. Може би се е случило нещо, което не е било във възможностите ти да го контролираш, или пък е трябвало нещо да скриеш. Във всеки случай за теб е било необходимо да се отървеш от партньора си.

— Вергер? Но той…

— Той загина при пожар, нали? Един нещастен случай, може би? Може би някой е щял да погледне по-отблизо на този случай, ако е била установена ясната и видима връзка, съществувала между Конрад Фанебюст и Харалд Юллвен така дълго, та чак до хиляда деветстотин седемдесет и първа година.

— Такава връзка не съществува — обади се дрезгаво той.

— А, така ли? Получих обаче доказателствата току-що, а освен това и по време на разговора ни днес следобед. Ти ми каза, че Харалд Юллвен бил мъртъв, но няколко часа по-късно аз стоях лице в лице с него. Значи през хиляда деветстотин седемдесет и първа не е бил убит Харалд Юллвен, а Шауер-Юхан, твоят стар боен другар. Явно е, че дружбата не означава нищо, когато трябва да се защищават собствените интереси. Ти вече си видял приликата в структурата на тялото, която е съществувала между Юллвен и Шауер-Юхан и най-вече увреждането на крака. И с цел да накараш Харалд Юллвен да изчезне от лицето на земята, защото ти е бил необходим за нещо, ти си пожертвал Шауер-Юхан. Той не е струвал много, а?

Фанебюст бе смъртноблед, а на лицето му избиха червени петна.

— Значи, аз съм трябвало да…

— Използвал си Ротеифтен, за да се отървеш от своя съдружник. Ти си купил и по този начин си разрушил границата между идеалите, които двамата сте лелеяли някога.

— Това са нелепи брътвежи, Веум!

— Аха? Дай да погледнем и материалите за този пожар. Заедно с полицията. Въз основа на това, което знаем днес.

— Слушай…

— Защо тогава ти беше необходимо да лъжеш, че с Шауер-Юхан сте убили Харалд Юллвен през хиляда деветстотин седемдесет и първа? Някога ти си се борил геройски против нацизма, Фанебюст, но изглежда, че напразно си се борил. Нацизмът е жив. Ала истински опасните нацисти днес не са тези, които се представляват от юношите в униформата на Хитлерюгенд или от изкуфелите носталгици от Националния сбор. Опасен е нацизмът, който се изявява чрез теб и подобните на теб човешки изчадия. Само че те просто носят други имена. — Гласът ми трепна. — И тогава животът не означава нищо за тях. Животът на Ялмар Нюмарк, Шауер-Юхан или на Олга Сьоренсен.

— Не съм добре. — Той спря. — А кметът ще държи реч.

Понижих глас:

— Не съм дошъл тук, за да слушам речите на кмета. Ти си бил посетен от Ялмар Нюмарк и си разбрал, че той е по следите на нещо във връзка със случилото се през хиляда деветстотин седемдесет и първа, именно на спойката, която никой преди това не е забелязал, между така наречената смърт на Харалд Юллвен и изчезването на Шауер-Юхан. Ти си знаел, че евентуалното разкриване на тези факти ще има за теб катастрофални последици. И си пристъпил към действие. Първо се опита да го прегазиш, безуспешно. Но следващия път излезе по-успешно…

— Не съм го убил! Молих го… — Той стисна зъби и замълча.

— Молил си го да престане с разследването, и така…

— Той седна в леглото, беше страшно възбуден и каза, че е разбрал всичко, после се хвана за сърцето… Не вярвах, че… Мислех, че просто е получил малък припадък.

— Лекарската намеса е щяла да го спаси. А ти си взел картонената кутия с всички негови материали. Всеки би нарекъл това убийство, Фанебюст.

— Но ти не си юрист, Веум? Освен това аз не знаех къде се намира Харалд Юллвен. Според това, което ми бе известно, той трябваше да е мъртъв. Нали ти казах, че ще ти платя, ако го намериш.

— Конспирация, не се ли изрази така? Или, с други думи, твоят страх, че ще го намеря. Защото си го изтървал от поглед след работата, която е свършил за теб през хиляда деветстотин седемдесет и втора.

Той беше на прага да загуби самообладанието си.

— И това ли ти призна?

Излъгах го.

— Да. — И изпробвах шанса си: — Защото именно ти беше този, който му заплати петдесет хиляди крони, нали?

Лицето му съвсем загуби очертания. Той вече знаеше, че е пробягал цялото разстояние. Сега оставаше съдията да измери времето. Отрони:

— Добре…

— Олга Сьоренсен обаче също бе опасна. Тя единствена можеше да докаже, че ти си бил във връзка с Шауер-Юхан през хиляда деветстотин седемдесет и първа, малко преди изчезването му. Затова ти я уби, без да знаеш, че тя отдавна е разказала всичко това на другите. Аз вече го знаех, ти просто я уби без нужда. И ето сега стоим тук само ние двамата.

В другата зала кметът продължаваше да говори с висок бергенски акцент, а гласът му варираше като звук на компютър. Дори и Конрад Фанебюст нямаше какво да спести от тона си, като каза:

— Има ли още нещо, Веум?

Вдигнах рамене.

— Не, засега не. Полицията ще се занимае с получаването на окончателните разяснения. Сега ще отидем там.

— Не искаш ли първо да хапнеш нещо?

За миг го изпуснах от поглед, поглеждайки към масата със закуските. Той получи необходимия му момент и заби със страшна сила острата вилица в стомаха ми.

Наведох се напред, свих се и хванах с две ръце заоблената й дръжка. Болката беше рязка и жестока. Загубих равновесие и паднах на колене. Усетих, че пръстите ми стават мокри, и когато погледнах надолу, видях, че по тях има кръв.

Стаята се завъртя около мен и последното нещо, което видях, преди да загубя съзнание, беше Конрад Фанебюст, завтекъл се към вратата на балкона, където кметът обикновено водеше гостите, за да им покаже изгледа към града. И аз видях това, което може би отдавна трябваше да разбера. Тежкото счупване на крака му, получено през войната, беше оставило следите си. Той куцаше съвсем явно с левия си крак.

Минувачите долу, край общината, разказваха по-късно, че приличал на голяма птица, когато скочил отгоре. А аз пролежах в болницата три седмици, преди да получа разрешение да се върна у дома.