Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (7)

7

Не ме обезпокояваха. Стаичката бе отделена от коридора с тънка стена, остъклена в горната си половина. Зад стъклата виждах припрени хора в бяло да сноват насам-натам. Никой не ми засвидетелстваше повече внимание от бегъл поглед. Докато сам не потърсех някого, можех спокойно да си седя. Дали беше така и с пациентите? Стоиш си там, където са те тикнали, и ако сам не потърсиш някого, никой не те безпокои. После идва денят, в който забелязват, че мухите вече са се налепили по теб.

 

 

Старши полицейският инспектор Якоб Е. Хамре надзърна през остъклената половина на вратата, почука и влезе.

— Така си и мислех — каза той. — Да не би да имаш нова кантора, Веум?

— По-спокойна от тази не бих могъл и да намеря. Сядай. Искаш ли нещо? Чаша етилов етер? Една доза валериан? Или нещо за сърцето?

Той ме огледа и се настани полуусмихнат на един свободен стол.

— Същият стар Веум? Нищо не те променя.

— Как не, променя ме, но само вътрешно.

Якоб Е. Хамре беше безупречно елегантен: светъл двуреден шлифер върху сив костюм; черни обувки; светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка. Беше по-млад от мен само с няколко години, а изглеждаше да е с най-малко десет, че и с повече, при това красавец. Якоб Е. Хамре принадлежеше към онези полицаи, които напомнят наивни бойскаути, но могат да бъдат хитри и коварни като дърти сутеньори. Бе симпатичен с привидната си безличност, с една дума, мъж, мечта за всички тъщи, но съвсем не дотам и за дъщерите им.

— Получих съобщението ти — каза той — и дойдох лично. В течение ли си на случилото се? — Той погледна почти смутено бомбетата на обувките си, после вдигна поглед и го прикова, твърд и остър, в лицето ми.

— Намерихте ли автомобила? — попитах аз.

— Да. В края на улица Сюндсгате. По всяка вероятност е бил откраднат.

— Хм. Да. Ялмар Нюмарк и аз бяхме само приятели, това мога да кажа. Или по-скоро познати. При това отскоро, но си имахме приказката. А и общи интереси.

— Какво имаш предвид?

— Като следователи. Той разказваше доста неща за стари случаи.

— Искаш да кажеш, че Нюмарк използваше годините си на пенсионер, за да се рови в стари углавни дела.

— Не знам колко надълбоко рови в тях, но във всеки случай тези занимания го увличат. Какво му е положението? Казаха ли ти нещо?

— Да чакам. В момента е на операционната маса. За какви случаи говорихте с него, Веум?

— За Ротеифтен, един тип, когото наричали Ротеифтен, това говори ли ти нещо?

— Не.

— А пожарът в „Пофугл“?

Нещо просветна в светлите му очи:

— Та това са толкова стари истории!

— Те са стари и за мен. Ротеифтен бил прословут предател, а по всичко личи — и убиец от годините на войната. Така и не го разкрили. „Пофугл“ била фабрика за бои на Фьосангервайен, изгоряла през 1953 г. Петнайсет души загинали, а един мъж, който Ялмар Нюмарк подозира, че е бил Ротеифтен, работел там като куриер по времето на произшествието.

— Как се е казвал?

— Харалд Юллвен.

Хамре извади бележник и си записа името.

Аз добавих:

— Но е мъртъв.

— Аха? — Той спря да пише и впери поглед пред себе си. — Разкажи ми за какво си говорехте днес?

— За този човек, за Ротеифтен. Той… той беше нервен, сякаш някой го преследваше. Но това се дължеше може би на ракията. Вчера изпихме заедно цяло шише.

— Така ли?

— После си тръгна… Седях точно до прозорците, обърнати към пресечката, където се случи това. Чух всичко: мотора на автомобила, изсвистяването на спирачките и падането на тялото му.

Той пак се наведе към мен:

— С други думи, не мислиш, че е просто нещастен случай?

— Не, по дяволите! Някой го блъсна, Хамре, нарочно.

— Защо?

Вдигнах рамене и разперих ръце.

Хамре отбеляза:

— Един криминален следовател неминуемо си създава врагове. Може би точно някой такъв е чакал Ялмар Нюмарк вън на пресечката…

— В линейката, по пътя насам, той спомена нещо — поколебах се. — „Ако умра“ каза той…

— Да?

— В такъв случай аз трябва да разбера какво се е случило с Шауер-Юхан през 1971-ва.

— Шауер-Юхан, 1971-ва? — Той пак извади химикалката си. — И нищо повече?

— Не. Само това.

— Ние трябва…

Една възрастна медицинска сестра, която дойде от коридора, го прекъсна:

— Лекарят ви моли да дойдете, господин старши полицейски инспектор — каза тя със служебен тон, а към мен въобще не погледна.

Мухите все още не ме бяха нападнали.

Хамре ме остави. Седях и наблюдавах коридора. Фигурите се плъзгаха тихо по настилката му, като в куклен театър за глухи. Беше спокойно. Чувах само как меките лапи на дъжда галят стъклата на прозорците: сякаш някое пухкаво, кадифено зверче искаше да се вмъкне вътре.

Хамре се върна обратно след четвърт час. Изглеждаше облекчен.

— Върви добре, Веум. Пострадал е тежко, но ще живее.

— Колко тежко?

Той отвори бележника си и прочете:

— Счупване на черепа. Силно мозъчно сътресение, едното тъпанче спукано. Спукана кост на дясната ръка, малко над китката. Счупено ребро и още четири — пукнати. Наранявания на десния бъбрек. Счупване на лявата бедрена кост и на десния глезен. Вътрешни и външни телесни повреди, между другото и счупен хрущял на носа — той вдигна поглед, — притъпили са му профила.

— В безсъзнание ли е?

— Не. Дали са му приспивателно. Лекарят каза, че му е необходим много сън, имал яко телосложение за годините си и смята, че ще се оправи.

Станах и погледнах към вратата.

— Е?…

Той закопча шлифера си:

— Не си ли спомняш нещо повече, Веум? Не ти ли каза къде отива, когато излизаше от кафенето?

— Само че смята да се прибере вкъщи.

— Често ли се срещахте?

— Два или три пъти седмично.

— Бил ли си при него вкъщи?

— Само веднъж, вчера. Показа ми някои стари изрезки от вестници, за пожара в „Пофугл“.

— И аз ще огледам какво има там. Можеш ли да наминеш утре при мен, да кажем, в 11 часа?

Съгласих се и попитах:

— Ти познаваш ли Ялмар Нюмарк, Хамре?

— Лично не. Той се пенсионира през 1971-ва, а по това време аз работех в друг град.

— В кой?

— В кой? — Той иронично вдигна вежди: — В Ставангер.

— Тогава сигурно познаваш един полицай на име Бертелсен.

В погледа му долових ирония:

— Разбира се, че го познавам. Но не искам да мисля, че ти е бил симпатичен?

— Не, естествено.

Навън, пред зданието, поспряхме за миг. Хамре посочи към един черен фолксваген:

— Да те откарам вкъщи, Веум?

— Благодаря, но имам нужда от малко чист въздух.

— Добре тогава. Ще се видим утре.

— Да, ще се видим.

Той тръгна към автомобила. Изведнъж ми хрумна нещо и аз викнах след него:

— Хамре.

Той се обърна.

— Да?

— 1971 година е годината на смъртта на Харалд Юллвен. Годината, в която нещо се е случило с някого по прякор Шауер-Юхан. Годината, в която Ялмар Нюмарк е излязъл в пенсия.

— А, така ли? — проточи Якоб Е. Хамре разсеяно, седна в колата си и потегли.

— Една година, богата на събития — продумах на себе си.