Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (25)

25

Последният понеделник от месец август бе топъл и приятно окъпан в слънчеви лъчи. Жените отиваха на работа по жилетки, широко разкопчани отпред, но мъжете се бяха залепили за чадърите си и поглеждаха скептично нагоре, очаквайки признаци за дъжд. Ала над Аскьой не се рееше нито едно облаче и водата в Бюфиорд се бе изпънала огледално блестяща и съвсем спокойна. Във въздуха всичко бе замряло. Подобно време е обичайно за периода, в който лятото отстъпва място на есента. Вървях към кантората със спокойни крачки. В краката си още усещах последици от маратона, но не така силно, както бях предполагал. Тежките тренировки през отпуската ми бяха дали добри резултати, а и наложеният темп на бягане в никакъв случай не беше съсипващ.

Зад прозореца на канцеларията се простираше градът, разположен в ясни и слънчеви очертания, сякаш нарисуван от добре отпочинал художник, посрещнал утрото в чудесно настроение и решил да разточителства с боите по платното си, създавайки богата на цветове картина.

На пазара надделяваха сергиите за плодове: жълтеникави портокали, червено-гланцирани ябълки, круши, зелени като райската градина. На рибния пазар слънчевите лъчи се отразяваха в белите люспи на рибите и играеха по тях в сребърни отблясъци, а продавачите стояха, пъхнали едри юмруци в големите си джобове, и изпращаха със страстни погледи минаващите покрай тях жени.

Точно под прозореца ми, на пазара за зеленчуци, търговията бе в разгара си. Беше пълно с праз лук, зелките се надуваха самодоволни, а от тебеширенобелите, току-що извадени глави на кромид лука се излъчваше закъсняла лятна радост. Между сергиите гъмжеше от хора. Търговията вървеше успешно. А горе, при мен, бе съвсем тихо. Никой не търси частните детективи в понеделник сутрин. Повечето чакат да стане вторник.

От там, където седях, виждах Берген като на длан: магазините в центъра и площада, увенчан с дюкянчета, а по-нататък, зад пивоварната, се откриваше гледка към големия нов хотел, който все още не бе готов. По планинския склон над Йоврегате и по-нататък зад Сандвикен тъмнееха старите работнически жилища: малки дървени къщички в задънени тесни улички и високи, сиви кооперации покрай запустелите места около Ветрлид и по-нататък зад Свересборг. Във Фелиен и покрай Фиелвайен се издигаха големи и неуютни вили, модел отпреди Първата световна война, които някога са били господарски къщи, а сега се населяваха от пенсионери и наследници. На планинския склон срещу тях, южно от Юлрикен, личаха домовете на новобогаташите от петдесетте години с измазани в бяло фасади, блеснали на слънцето, с изглед над по-голямата част от града и полускрити зад гъсти дървета. Пред някои от тях имаше кокетни тенискортове, на които млади хора в бели костюми практикуваха спорта на богатите. По-горе над тях бяха общинските владения: Фльоен и природният парк с тесни пътечки между дърветата, където можеш да стъпваш по покров от нападали борови иглички, да останеш сам със себе си и да чувстваш как тишината те изпълва и успокоява. Там можеш да откриваш нови изгледи към града или да бродиш с любимата си, ръка за ръка, в топлите златисти есенни вечери. Ако си имаш любима…

А като някакъв естествен контраст на всички домове по склона на планината, долу, в края на градския площад, се бяха събрали вечно треперещите бездомници и първата за деня бутилка бира вече обикаляше в кръг. Именно към тях се бях запътил. От там започваше пътят назад — към хиляда деветстотин седемдесет и първа, може би чак до хиляда деветстотин петдесет и трета година.

Бездомниците на Берген имат свои определени сборища и повечето са привързани към тях почти като към семейство. Там винаги присъстват едни и същи от тях. Подобно място е градският площад, а другото, в ясни дни, е зад църквата „Светият кръст“. Рано сутрин в дъждовни дни можеш да ги намериш и под козирката на покрива на склад номер дванайсет в най-крайната част на кея.

По-късно през деня бездомниците се мотаят из района на Маркен и Кунг Оскарсгате. Повечето живеят във вътрешномисионерския приют на Холендергате, а някои от тях често преспиват в изтрезвителното.

Други техни любими места са зоопаркът и ротондата пред театъра. Някои обитават парка Нюгорд, а една малка групичка — улиците около площад Викен — Данмарк. Но най-голямата част от семейството на бездомниците предпочита плажа на Сандвикен, приюта на Армията на спасението на Бакегате и новия — Синият кръст, открит неотдавна в Ротхауген.

Бездомниците не са красавци и у тях няма нищо романтично. Лицата им са белязани от алкохола, те имат проблеми с нервите, злоупотребяват с лекарства и с насилие. Цветът им е синьо-червен, често са подути от бой или от удар, получен при падане в пияно състояние. С полицията са сключили нещо като мирен договор. По-голяма част от техните побоища и препирни се разразяват заради пари или в спор за някоя бутилка алкохол. Мъжете са небръснати, а жените имат лоши зъби. Косата им е сплъстена и мръсна, дрехите — ужасно вехти, а телата им изглеждат подути и сякаш загнили. През някой слънчев августовски ден, когато те разделят безгрижно бутилка бира помежду си, седнали в някое кътче на градския площад, а ти вървиш към кантората си с чиновническо куфарче в ръка и с риза и вратовръзка, можеш и да не изпиташ съжаление към тях. Ала един стар работник от „Социални грижи“ би ти разказал и по-други неща. Иди и ги виж в някое ледено ноемврийско утро, когато са прекарали нощта на открито при минус десет градуса, под някоя изкарана на пясъка лодка, без никакво утешение освен няколко капки спирт за горене, скрит в малко шишенце от лимонада. Срещни ги на втория великденски ден, когато всичките им запаси са се изчерпали и те обикалят около черноборсаджиите на алкохол и треперят от разяждащия ги алкохолен глад. Погледни в очите им, когато идват при теб и мърморят, молейки те да им дадеш една крона „за чаша кафе“. Помисли си какво виждаш в тези очи: свобода и независимост или страх, угнетеност, унижение. Пътят между обитателите на големите вили край Фиелвайен и хората, рухнали на дъното на обществото, е много къс по въздушна линия, ала между тях зее огромна и дълбока пропаст: те живеят в два различни свята.

Старите пияници около градския площад са бивши моряци, пристанищни работници и контрабандисти на алкохол. Повечето от тях са пропаднали поради пиянство и хронични нервни разстройства. Някои от тях злоупотребяват и с хапчета, но малко са тези, които бихме могли да назовем наркомани. Наркоманите са от по-новите поколения, те се подвизават около площада Оле Бул, в парка Нюгорд и около Лиле Лунгегорсван. Много малко от тях се показват през деня. Наркотиците се купуват по тъмно.

Пияниците, напротив, пазаруват, когато магазините са отворени: бира от бакалниците, ракия от магазините на Винмонополет или понякога от контрабандистите.

Прекосих площада и се отправих лениво към групата бездомни. Те ме гледаха с навлажнени устни. В брадите им блестяха капки от изпитата преди малко бира. Някои от тях ми кимнаха за поздрав. Познавахме се отпреди.

В тази група бяха шестима мъже и една жена. Четиримата от мъжете бяха прехвърлили петдесетте, а петият бе на около трийсет години, с дълга, сресана на път по средата коса, разрошена брада и опустошени черти на лицето. Жената имаше, както повечето жени от тази среда, неопределената възраст между трийсет и шейсет години. Просто е невъзможно да се повярва, че повечето от тези жени изкарват пиенето си с проституция: клиентите им сигурно преспиват с тях в пълен мрак. Тази жена бе висока и с поразяващо слабо лице. Устата й бе хлътнала и отчасти беззъба, кожата й — мъртвешки бледа, а очите — безцветни като корема на изтумбачена риба в отровено горско езеро. Косата й бе сиво-руса, тя носеше неугледно мъжко палто, а под него — дебел вълнен пуловер. Краката й бяха обути във вкоравени, омацани джинси, петдесети размер. Носеше зелени моряшки ботуши.

Единият от мъжете, бог знае защо, наричаха Обръча. На главата си бе нахлупил стара кафява шапка, та напомняше на заразен от малария и преждевременно пенсиониран някъде в южноамериканските джунгли Адолф Хитлер. Косата му бе сива, а на шията му личеше дълбок червен белег. Преди години плувал по морета и океани като корабен механик, но сега едва ли щеше да успее и да се спусне в машинното отделение.

Вдигнах една разгърната десетачка почти под носа на Обръча и забелязах интереса, който моментално се появи в очите на другите.

— Слушайте, приятели, много ми се иска да поговоря с един господин по прякор Изгорелия. Къде мога да го намеря?

Той дълго гледа десетачката.

— А, Изгорелия, да… — измърмори, а после огледа другите.

Един от тях каза:

— Навън е, с Професора. Иди към Сандвикен. Потърси го пред Подофицерската школа.

Други двама кимнаха в съгласие. Младежът с дългата, сресана на път коса бе вторачил влажен поглед в десетачката. Жената ме наблюдаваше като фигура от вкаменена юра, с поглед, мъртъв като асфалт.

Обръча каза, сякаш не бе чул другите:

— Препоръчвам ти да провериш пред Подофицерската школа. Не знам дали си спомняш Професора?

Кимнах утвърдително.

— Те често са заедно.

Мушнах десетачката в горния джоб на грубото му вълнено яке и благодарих за информацията. Той носеше около врата си зелен вълнен шал, а подпухналото му лице се изкриви в нещо като усмивка, когато измъкна десетте крони от горния си джоб и ги мушна дълбоко в десния джоб на панталона си, захлупвайки ги с длан.

— Освен това ме интересува и някоя си Олга — продължих аз. — Тази, която е ходела с Шауер-Юхан, ако все още го помните.

Обръча доби замислен вид.

— А, Юхан, да. Кой не го помни! Та той накрая и във вестниците се появи.

Останалите кимнаха тъжно. Всички си спомняха Шауер-Юхан.

— Тя жива ли е още?

— Олга, да. И тя е там, около Сандвикен. Доста страдаше. Най-вече скита сама, но Изгорелия ще ти каже къде се намира. Тя има там някакво жилище. Не можа да понесе това, което се случи с нейния Юхан. Оттогава не е дошла на себе си.

Опитах се да продължа:

— Ти знаеш ли какво точно се случи тогава с Шауер-Юхан? — Погледнах и другите. — А вие?

Лицата им станаха непроницаеми като на трите маймунки „не виждам“, „не чувам“, „не знам“. Те завъртяха едновременно глави.

— Нищо повече от това, което пишеше във вестниците — каза Обръча. — Той заслужено си го получи, този Юхан.

Напрегнах се:

— Получил си е заслуженото? Какво имаш предвид?

— А? — Той учудено ме погледна. — Ами на, загуби се. Изчезна.

— Да, но къде?

Той се обърна настрана и погледна с присвити очи към залива.

— Морето, ей там, забулва много тайни, Веум. В това мога да ти се закълна.

Попритиснах го още:

— Ти знаеш нещо.

Той тежко поклати глава.

— Но и ние можем да мислим, нали? А когато някой от нас изчезне, той отива най-вече в морето. Това е толкова естествено. Та ние намираме подслон предимно покрай морето. Една малка крачка по-навътре, и вече си в бездната му. А ако си се напоркал, бързо загубваш съзнание и просто потъваш. Това е животът, Веум. Сбогом и довиждане.

— Някои от вас, другите, помнят ли нещо?

Те завъртяха глави едновременно. Извадих нова десетачка.

— Ще платя!

Те дълго гледаха банкнотата. Ухаеше им на бира.

Един от групата заекна:

— Говореше се… Ти знаеш какъв е бил Юхан, какъв е бил в Съпротивата, през войната. Спомням си, че тази де, Олга, един път разказа, че някой ги посетил малко преди Юхан да изчезне, някой, който бил ръководител на групата му, е… на съпротивителната група, през войната. Олга трябвало да излезе, докато те двамата си говорели. Тя мислеше, че са планирали нещо, но после Юхан изчезнал, разбираш ли… и край.

Погледнах моравото лице пред мен. Косата — жълтеникава, очите — светлокафяви, а носът увиснал като уродлив картоф. Казах беззвучно:

— Някой, който е ръководил групата? Ти не знаеш ли кой? Тя не спомена ли име?

Той се напрегна с поглед, забит в десетачката. Разбрах, че банкнотата викаше някакво име, но не исках то да дойде от въздуха. Подадох му десетачката и попитах:

— Да не би да се е казвал Фанебюст? Конрад Фанебюст?

Той поклати глава:

— Не си спомням, честно казано.

Обади се Обръча:

— Можеш да попиташ Олга за това. Тя сигурно знае нещо.

Кимнах бавно в знак на съгласие.

— Може би наистина знае — повторих замислено. Вдигнах ръка за поздрав, после мушнах ръцете си в джобовете на палтото и тръгнах покрай пристанището към Сандвикен.