Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (31)

31

Отново седнах в колата. Седях и гледах замислено към новата черна порта. После пак излязох навън и застанах прав, облегнат на калника. Обзе ме нервно нетърпение, че все още нищо не се случва.

Улици като тази, които се намират далеч от шума и суетнята на града, с подредени от двете страни вили, имат своя собствена атмосфера.

От една страна, те са привлекателни с големите си зелени градини, разпрострели се нашироко и обгърнали със свежа тишина къщите с много стаи, застлани с меки килими и с изящно резбовани врати към терасите, все полуотворени, за да пропуснат вътре лъха на ябълки, на есенни рози и песните на всички птички, които се въдят под тукашния небосклон.

От друга страна, озовал се в подобна атмосфера, човек има чувството, че целият този квартал се намира сякаш на дъното на кристално прозрачно, ала мъртво езеро. Тътен от превозни средства не смущава спокойствието на тукашните вили. Да не говорим за това, че обитателите им не се будят от грохота на парните чукове на корабостроителниците, които с настървение удрят по упоритите железни греди на бъдещото скеле на кораба, а отровните мъгли от производствените цехове за бои не дразнят изтънченото им обоняние.

Може би веднъж дневно тук минава облеченият в зелена униформа пощенски раздавач. Два пъти в седмицата пристига големият сив боклукчийски камион, за да прибере сметта от кофите, но това става обикновено рано сутрин, преди още обитателите на вилите да са отворили очи. Едва ли ще се забележат представители на други професии из този район. Единственият сериозен шум може да бъде предизвикан от някой натруфен пудел, побеснял при вида на бродеща наоколо котка, но лаят му бързо заглъхва.

С оглед на всичко това съвсем не е странно, че тук не се отнасят любезно към частните детективи. От една по-далечна порта излезе жена. В същия миг, в който тя я отвори и застана отпред, облечена в сиво кожено яке с цвета на рунтавото кученце, опъващо каишката в ръката й, аз разбрах, че ме е забелязала. Жената тръгна с такива внимателни крачки, сякаш стъпваше по тънък лед. Под черната й пола се открояваха хубави крака. Когато се приближи към мен, видях, че е около четирийсетгодишна, руса и красива, без видими недостатъци. Фигурата й подхождаше на добре окосените зелени площи и равно подрязаните живи плетове. Но тя вече ме бе изпуснала от погледа си, сякаш се бях разтопил във въздуха заедно с моя „Мини“ и всичко останало. Като че се бях изпарил пред очите й подобно дух от „Хиляда и една нощ“. Погледът й бе студен и прозрачен. Изкашлях се, което накара един мускул на шията й да се свие, но тя ме отмина, продължавайки по пътя си.

Можех да подсвирна след нея, но не го направих, тъй като се опасявах да не й прилошее.

Отново тръгнах нагоре по улицата, минах покрай портата и хвърлих поглед към онази къща. Тя си стоеше все така тиха и забулена: нищо не показваше, че някой се кани да излезе навън.

Върнах се при колата, седнах на шофьорското място и превъртях надолу ръчката на прозорчето, за да глътна свеж въздух. Светлината през септемврийските дни е почти като априлската, но те все пак се различават. Априлските лъчи струят ясни и бели през голите корони на дърветата, а хората вдигат лица към слънцето и очакват с надежда, радост и оптимизъм летните дни. През септември дневната светлина гали земята с лъчи, в които проблясват оттенъците на тъжни златни багри. Тя тежко се промъква през зелените корони на дърветата, чиито листа вече носят знака на есента. Септември прилича на богат мъж, чиито джобове са пълни с пари, но вече не вижда пред себе си друго, освен старостта и смъртта. Върху визитната картичка на месец септември някой е изписал с прозрачни черни букви думата печал.

Септември има дъх на бледочервени рози. Преди безкрайно много години бях седял на една градинска стълба до момиче на моите години и в миг на опияняващо очарование бях разсипал почти белите листа на цветовете на розите върху тъмните й коси. И сега чувствам дъха на розите — спомням си го по-добре от самата нея.

Любовта ни обърква и изумява. През известни периоди от живота си ние се сблъскваме с нея и кръжим, оставяме се да ни плени, преди отново да ни напусне. Любовта определя ролите ни в живота, а ние я следваме безропотно и се подчиняваме на всеки неин знак. В живота ни влиза жена, изпълва няколко години от него, както едно светло същество озарява с фееричността си някоя тъмна стая. Но в следващия миг тя напуска стаята и затръшва вратата зад себе си, а ти оставаш сам вътре, на тъмно.

Какви ли не удивителни асоциации връхлитат човека, седнал в тесен нисък автомобил в ясно септемврийско утро. А съвсем не му беше времето да се разкисвам в мисли за подобни неща тъкмо в този момент. Предстояха ми важни дела.

В къщата пред мен се намираше Хагбарт Хеле, а аз бях паркирал колата си пред портата й. Трябваше да вляза вътре по някакъв начин и да си поприказвам с него. Не бях сигурен какво точно трябваше да му кажа, но знаех откъде да започна разговора.

Въпросът бе дали въобще щях да успея да говоря с него. Вътре забелязах движение. Иззад портата се появи младият Карстен Вииг. Той подпря ръце върху горния й ръб, загледан към мен, сякаш не вярваше на очите си. Слънцето блестеше в русата му коса, а бялата му риза почти светеше. Излезе навън с широки решителни крачки. Вдигнах прозореца на колата до половината.

Забавно е да се седи в един „Мини Морис“, когато някой идва към теб, за да ти каже две-три сериозни думи. Автомобилът достига едва до кръста му и оня ще бъде принуден да се наведе доста, за да може да разговаря с човека, седнал вътре, което го поставя в доста глупаво положение. Така че цялата тази ситуация съвсем оправдано не настрои Карстен Вииг особено дружески.

— Вие за какъв дявол се намирате тук? — почти излая той в процепа на прозорчето.

Направих нужната пауза, вдигнах демонстративно рамене и се огледах лениво.

— Изгледът съвсем не е лош, особено за почитателите на мудни италиански филми. На тези на Антониони от началото на шейсетте години, да речем.

— На кого?

Той явно не бе чувал за другиго освен за Джон Уейн.

— На режисьор, чиито филми се състояха най-вече от паузи. Но без съмнение красиви паузи. Такива като тази улица.

— Слушайте, вие… как се казвахте…

— Веум.

— Вие, Веум, или веднага изчезвайте, или ще се обадя в полицията!

— Веднага? Вие ще се обадите в полицията?

— Да.

— Би могло да стане интересно. Тогава ще можем всички да отидем при Хагбарт Хеле и да си поприказваме заедно, а?

Лицето му придоби суров израз.

— Ако не… Имаме и други методи!

Дарих го с една от своите най-мили усмивки, бегла, но сияйна и весела.

— Ах, така ли? Ще ми демонстрираш ли някой от тях?

Вииг се наведе и се опита да отвори вратата. Аз силно я бутнах навън и го ударих през коленете. Той загуби равновесие. В следващия миг вече бях на улицата, затворих вратата зад себе си и се изправих пред него.

Стояхме и се гледахме. Лицето му беше червено като рак. Беше стиснал юмруци.

— Какво се колебаеш? — попитах. — Нали имаше нещо да ми демонстрираш?

Той оголи зъбите си, без да се усмихне.

— Ако не бе опасността да създам грижи на Хеле, щях да ти покажа някой номер от широкия свят. Но ние още не сме си разчистили сметките, та затова не смятай, че си в безопасност. Мога да те уверя в едно нещо — Хагбарт Хеле ще стои в тази къща, докато отпътува обратно. Той не ще излезе навън, а ти в никакъв случай не ще влезеш вътре, за да говориш с него. Така че, ако нямаш намерение да си загубиш напълно целия ден, бих те посъветвал да го оползотвориш по по-добър начин. Бъди сигурен: никой не е на мнение, че разкрасяваш улицата.

Огледах се учудено.

— Нима? Може би ми липсва сакото? Или членството в Кралския автомобилен клуб? Ние живеем в свободна страна, Вииг, или поне така си въобразявам, но ще стоя където искам и колкото ми се иска.

— Добре. — Той отпусна юмруци, ала очите му продължаваха да гледат злобно. — Само после да не кажеш, че не си бил предупреден.

Обърна се и тръгна обратно пак така решително, както бе дошъл.

Отново седнах в колата и продължих наблюдението. Измина половин час. После още един.

В желанието си да дам ход на нещата запалих мотора, преминах демонстративно покрай портата, там обърнах и съзнателно форсирах двигателя, преди да завия и изляза от улицата. Но паркирах веднага до ъгъла, впил очи в огледалото, където наблюдавах входа на вилата. Не трябваше да пропускам никого да мине незабелязано покрай мен.

Жената, която профуча внезапно по улицата, беше с около десет години по-млада от мен. Тъмнокоса, на волана на нисък и сребрист спортен автомобил, който се стрелна почти безшумно.

Непознатата ме ослепи с блясъка си и ми напомни за едно момиче от далечно лято, преди много години, когато розите още не бяха окапали, а люляците още цъфтяха. Това момиче имаше руси коси, а в името й отекваше библейски звън: Ребека. Дълга нежна шия, сериозни очи… Изведнъж останахме сами в стаята с нашите едва навършени осемнайсет години. Безмълвно, но изпълнени с чувството на предварителна обреченост, ние бавно се наведохме един към друг и се целунахме, дълго. Навън току-що бе отгърмяла дъждовна буря, улиците лъщяха мокри, а градините блестяха сочни и пищни като тези, които ме обгръщаха в този момент. Забарабаних с пръсти по волана. Зеленината ми навя тези спомени. Защото любовта бива и такава: чувствата избледняват с годините, раните се затварят и човек постепенно се примирява със себе си, ала някой ден, най-неочаквано, всичко те жегва отново, изведнъж изживяваш пак миналите болки и трепети, по-силно и по-осезаемо от когато и да било. Малки парченца от миналото, които носим в себе си завинаги.

Но аз имах спомени, по-близки и по-болезнени от този за Ребека, които съвсем не исках да събуждам в момента. Зелените градини взеха да ми досаждат, а слънцето стана по-бяло. От небето струеше синева и аз внезапно се почувствах уморен, обезверен. Беше безсмислено да седя тук и да чакам някого, който така и нямаше да дойде. Реших да се предам. В първия рунд. Но непременно щеше да има и втори, още преди края на вечерта, реших твърдо за себе си.

Запалих мотора и потеглих към главното разклонение за Берген. Движех се навътре заедно с течението, а шумът около нас непрекъснато нарастваше. На Нюгордстанген се извисяваше един вид малък Манхатън: неподходящ за местните условя архитектурен стил, който самите американци отдавна са отрекли. Намерих място за паркиране до полицията. Там попитах за Хамре.