Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (38)

39

Има септемврийски дни, които са като златист мед, а зад прозореца ти слънцето грее голямо и бременно. Септември е като зряла любовница: със закръглени форми и закъсняла лятна топлина в кръвта си. Слънцето си играе с цветовете, които все още са пощадени от октомврийските оттенъци. Това са дни, когато човек трябва да се събужда бавно и да има достатъчно време за това. Закусих леко край прозореца, който се нуждаеше от измиване. Летните дъждове бяха оставили тъмни петънца по стъклата. Отвън дочух как някой пере бодро толкова рано сутринта. До ушите ми достигаше немска забавна музика, ечаща от нечие радио. Горе, на гребена на един от покривите, птичките се бяха събрали на военен съвет и се чудеха дали е настанало време да потеглят към Средиземно море, или да прекарат в Норвегия и месец септември? Дори и те трябва да правят избор, да вземат решения и да определят позиции.

Отново позвъних в кантората на Конрад Фанебюст. Да, Фанебюст се беше завърнал, ала имаше в момента среща. Но нека кажа името си, за да бъде записано и той ще ми се обади, щом се освободи.

Настоях най-учтиво да ме свърже с него веднага. Помолих я да му предаде поздрави от Веум и да му каже, че искам да говоря с него за нещо много важно. Много важно.

Дамата се върна след няколко минути и чувах учестеното й дишане в слушалката. Да, тя беше говорила с Фанебюст и ако имам възможност да отида там в два и половина часа, той ще се опита да ми отдели малко време.

Казах:

— Вие не сте ли чели последните прогнози за деня на Страшния съд? До два и половина светът може да изчезне, а освен това тази година ни предстоят и парламентарни избори.

Тя отвърна:

— А вие не сте ли чели вестниците? Срещата ви е в два и половина. Довиждане.

— Довиждане.

По пътя към кантората купих вестници. „Криза в търговското корабоплаване“ — гласеше едно от заглавията на първа страница. „Кризисна среща в Копенхаген“ — прочетох в другия вестник. „Ще има ли нови фалити?“ — питаше трети. Въпреки различните журналистически нюанси значението си оставаше едно и също: Конрад Фанебюст имаше да решава къде по-важни неща, вместо да се занимава със станал преди двайсет и осем години пожар или с изчезнал преди десет години човек.

А освен това предстояха избори в Стортинга. Това беше годината, в която всички политици бяха изучили тактиката на предизборната президентска кампания в САЩ. Кандидатите от Лявата партия пристигаха на предизборните срещи с велосипеди, боядисани в зелено, хората от Партията на центъра засаждаха нови храсти в занемарените градски паркове. Кандидатът за министър-председател на Работническата партия раздаваше червени рози на Торгалменинген, а в това време Норвежката телевизия заснемаше как кандидатът на консерваторите разговаря съвсем простодушно с хората на пазара за зеленчуци в Ставангер, с малко скована, но затова пък много широка усмивка. През тази година всички обещаваха да дадат повече от всякога, макар да знаеха, че ще получим по-малко от когато и да било. Бе настъпил върховният момент за старите циници. Оптимизмът се изпари.

Обадих се от кантората си на Вагард Вадхайм. Попитах го дали има нещо ново около разследването, за което пишат вестниците. Той отговори, че не е в състояние да ми отговори, но не беше така. Благодарих и затворих.

Предобедът отмина в тишина, като скромен гост, дошъл на погребение. От съседната кантора се чуваше воят на зъболекарската машина. Мислех си за асистентката, която нагласява големите салфетки около вратовете на нервни пациенти, забърква амалгама и определя часове за преглед. Ако някога все пак успея да получа добър хонорар, може би и аз ще си поръчам час за преглед. Заедно с нея. В два часа и двайсет и пет минути се намирах в преддверието на кабинета на Конрад Фанебюст. В коридора се разминах с двама млади, късо подстригани и добре облечени мъже, които се бяха задълбочили в сериозен, тих разговор. Единият държеше куп документи в ръцете си, а другият стискаше няколко вестника. В момента, в който минах покрай тях, те прекратиха разговора. Продължиха го веднага, щом ги отминах и влязох в приемната.

Секретарката на Фанебюст вдигна поглед към мен веднага, щом влязох вътре, после погледна часовника си. Беше златен. Този ден тя бе облечена в зелено: зелена пола, блуза с цвета на мъх, а на шията — кехлибарена огърлица.

— Вие бяхте Веум? — осведоми се.

Усмихнах се.

— Май никога не забравяте лицата на посетителите?

Тя ми отговори сухо:

— Те са тук, пред мен, в бележника.

— Лицата?

— Имената.

Набра вътрешния номер на Фанебюст и му каза, че съм дошъл. После затвори слушалката и се обърна към мен:

— Можете да влезете веднага, Веум.

— Благодаря ви.

Отворих вратата. Конрад Фанебюст седеше зад бюрото и пишеше, точно както го заварих и предишния път. Той ми посочи да седна на същия стол и продължи да пише, изглеждаше напълно погълнат от работата си. Началото на сегашното ми посещение тук беше истинско копие на предишното или във всеки случай една много добра имитация.

Той като че изглеждаше малко по-уморен в сравнение с първата ни среща. Но беше трудно да се определи дали причините за тази умора бяха кризата в корабоплаването или прекараните нощи в баровете на Копенхаген. Бръчките по лицето му сега бяха по-дълбоки, а усмивката — по-напрегната, когато остави настрана автоматичната си писалка, мушна листа, на който бе написал писмото, в същата папка отпреди, сложи ръце на бюрото пред себе си и каза:

— Да… Веум. Вие сте имали да ми казвате нещо много важно. Това означава ли… Не сте го открили, нали?

— Вълка? — казах.

— Да?

— Не съм. — Наблюдавах движенията и изражението му зад бюрото. — А да не би да очаквахте това?

— Какво имате предвид? Нали сам казахте… че мислите, че съществува възможност той да е жив.

— Да. Може би аз не съм знаел много. Но веднага имам за вас един въпрос: колко много знаете вие, Фанебюст?

Лицето му леко почервеня. Той разтвори пръстите на ръцете си и направи неопределено движение към мен, сякаш искаше да ме подкани да се обясня по-добре. После сложи лактите си на бюрото така, че върховете на пръстите на двете му ръце се допряха едни други.

Продължих:

— Вие трябваше да ми кажете, че сте познавали Шауер-Юхан. Или по-точно Юхан Улсен, каквито са неговите гражданско име и фамилия.

Лицето му остана непроницаемо.

— Юхан Улсен?

— Вие сте го посетили през месец януари на 1971 година. Малко преди да изчезне. — Наведох се към него: — Имам достоверни свидетелски показания за това, Фанебюст, няма смисъл да го криете!

Той се усмихна.

— Та какво имам да крия? Юхан Улсен не е необикновено име и мога съвсем спокойно да кажа, че познавах такъв човек. Но какво общо има това с другото?

— Първо ми кажете откъде го познавахте? Та той съвсем не е принадлежал към вашата социална среда.

— Не, наистина. Но Юхан бе един от бойните ми другари през войната. Той не беше от най-активните борци на съпротивата, както например Ялмар Нюмарк, но вървеше редом с нас. Беше добър другар, такъв, на когото можехме да се доверяваме. За съжаление обаче след войната не му провървя. Както впрочем и на много други от нас. Бяха разбили нервите си и някои започнаха да пият. Положението на Юхан беше лошо. От време на време, когато можех, му подавах приятелска ръка, намерих му работа на пристанището например, но там той извърши толкова много нарушения, че окончателно се провали. Може и да съм го посетил през януари на 1971 година. Не си спомням. Не ходех често у тях, въпреки че и това се случваше.

— А с каква цел ходехте при него, когато това се е случвало?

Той ме погледна хладно.

— Старо приятелство. Когато хората са се борили заедно, както ние с Юхан, те се опитват да запазват връзките си, колкото и трудно да е това понякога.

— И така, значи, той изведнъж изчезна…

— Да, да, спомням си.

— Вие си спомняте. А опитахте ли се да го намерите?

— Аз? Предоставих това на полицията. Как си представяте, че бих могъл да го намеря? Като ангажирам частен детектив?

— Добре…

— Хората изчезват, Веум. Когато остареят, идва някой ден, в който те изчезват. Едни умират. Втори отиват да живеят в други градове, в други страни, изтръгват се от обичайната среда и вече принадлежат на друга. Или просто изчезват. Може би продължават да живеят тук, в същия град, където живееш и ти, но така и не ги виждаш повече. Случайност, човешка съдба, откъде да знам? Сега, когато правя равносметка на живота си, аз пресмятам колко приятели са ми останали! Колко души от бойните ми другари са още живи! Трябва да имаш предвид, че ние живяхме няколко години под страхотна тежест, в изключително напрежение и то остави у нас дълбоки следи. Някои умряха съвсем преждевременно.

— Но изчезването на Юхан Улсен беше по-различно, нали?

— Да — побърза да каже той. — Може би — добави още по-бързо.

— Да? Може би? — повторих аз бавно и изпитателно.

Конрад Фанебюст седеше изопнат зад бюрото си: дребен и слаб. Лицето му беше костеливо, косата — побеляла. Той приличаше на статуя, която още не е оформена. Погледът му беше отдалечен и замислен. Ала не след дълго се върна към действителността. Запита:

— Но с каква цел вкарвате в играта и Юхан Улсен, Веум?

Отговорих му?

— В понеделник вечерта в Сандвикен е имало смъртен случай. Сигурно сте прочели за това във вестника?

Той бавно кимна с глава.

— Намерена е мъртва една жена. Олга Сьоренсен. Тя е била приятелка на Юхан Улсен, жената, с която той е живял. Вечерта, когато е умряла, край къщата й забелязали мъж. Мъжът куцал.

Той ме следеше внимателно, напрегнато съсредоточен!

— Вие да не би да мислите… Това не означава ли, че…

Очаквах го да продължи, но това не стана. Тогава казах:

— Какво всъщност се случи с Юхан Улсен? Тогава, през хиляда деветстотин седемдесет и първа година?

— Той… — Конрад Фанебюст прехапа устни.

— Да?

Събеседникът ми продължи да ме гледа изучаващо. Погледът му се спря критично върху мен, огледа джобовете ми, копчетата, обувките ми и пак се върна нагоре. После опря дланите на бюрото, понаведе се напред и каза с мек глас:

— Той напусна страната. Аз му помогнах.

— Така ли? — Чаках продължението.

— Да. Тогава, през месец януари, отидох при него във връзка с една специална работа. Бе идвал при мен, отчаян от положението, в което се намираше, казано по-замазано. Чувстваше се разбит от алкохола, изтерзан от мъчителни любовни отношения, угнетен от унизителната си декласираща бедност. Искаше да се измъкне — надалеч — от всичко. Да скъса всички връзки. Но държеше всичко да остане в тайна, никой да не знае нищо, дори тази жена — никой. Дойде при мен и ме помоли за помощ. Един стар боен другар… Не можах да му откажа.

— Така ли?

— Не! Имах връзки, в други страни. Испания, Португалия, на много места. Помогнах му да напусне страната, осигурих му билет, човек, който да го посрещне там, закъдето замина. Дадох му и пари, с които да може да се оправи на първо време.

— Заем?

— Да кажем, просто пари. Всъщност аз му ги дължах. Бях се настанил вече на слънчевата страна, а той оставаше да зъзне в сянка, някъде долу в низините.

— Но по-късно какво стана?

— Какво по-късно?

— Нали поддържахте връзката?

— О, не. Това беше условието. От негова страна. Всички връзки трябваше да се прекъснат. Той приключваше с Норвегия завинаги и за свое добро.

— Все едно, че е умрял?

— Да. И наистина имаше хора, които бяха сигурни в това. Целта беше постигната.

— И направихте всичко това за него безвъзмездно?

— Вече казах! Пък и какво ли би могъл да ми даде той в отплата?

Задържах погледа му. Гледахме се. Зениците му потрепваха почти невидимо и усетих как собствените ми очи сякаш започват да се смаляват.

Наруших пръв тишината:

— Шауер-Юхан е имал връзки с докерите. Не е изключено да си е набавил ключ за входната врата към района на складовете в Нурднес.

— Защо пък в Нурднес?

— Там Харалд Юллвен е бил пребит до смърт. Според следите, оставени в снега, убийството е било извършено най-малко от двама души.

Погледът на очите му внезапно се втвърди, а устата му се изпъна като сива струна, като трамплин, от който думите отскочиха като дребни мускулести акробати:

— Е, и? Какво от това? Нима не си го беше заслужил?