Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (27)

27

Слънцето ни огряваше отдясно, когато на площада на Сандвикен аз видях в отражението на една витрина всички нас — петимата. Джуджето, когото всички наричаха Великана Улсен, и двете дами водеха колоната. На жените им се ходеше до тоалетна, а Великана Улсен държал някаква приземна стая на Сандвикен. Отзад вървяхме Изгорелия и аз. Той ми бе обещал да ме заведе до жилището на Олга Сьоренсен, ако тя наистина все още живееше там, където е живяла преди две години.

Когато видях отраженията на всички ни във витрината, нещо ме порази: аз не се различавах от тях. За един частен детектив бе до голяма степен важно да запазва анонимността си не като се отнася с пренебрежение, а напротив, като се стреми да се слее с околната среда и да изглежда напълно естествено сред играчите на бинго например или в пияна компания, с тежки найлонови торби, пълни с бутилки, в ръце, но въпреки това гледката във витрината ме порази. Пригладих косата си със свободната си ръка и се опитах да пооправя дрехите си. По възрастната дама, с която се разминахме, ни хвърли остър поглед, в който не забелязах никакво учудване от това, че вижда и мен в тази компания.

— Но Олга няма нищо общо с пожара, нали? — каза Изгорелия.

— Не, не. Трябва ми за друго нещо — отговорих аз приглушено.

— За Шауер-Юхан? — попита внимателно той.

Погледнах го бързо, преди да му кимна.

— Ти познаваше ли го?

— Нее… Не повече, отколкото другите. Знаеш, че щом човек един път е попаднал в нашите среди, повече не му се обръща особено внимание. — Позапъна се и снижи глас: — Преди няколко години се опитах да сваля Олга, но по един или друг начин тя ме отблъсна. Пък и сам виждаш какви са ми шансовете с тази физиономия. Последните трийсет години съм получавал любов само срещу заплащане или с жени в пияно състояние, когато те се търкалят с когото и да било.

Не му отговорих, само кимнах с глава и прехапах устни.

— Ей, спрете за малко! — провикна се Великана Улсен. — Ще съберем пари за бутилка хвойнова водка, а аз ще взема такси до „Котва“ и ще я купя. Хайде!

— Налага се да отидем догоре и вече обещах — натърти многозначително Изгорелия. — Пък и нямам пари.

— А ти? — Той ме погледна, изпълнен с надежда.

Измъкнах пет десетачки от вътрешния си джоб:

— Ето, вземи. Това е от името на Изгорелия.

Лапите му сграбчиха парите, както кофата на багера поглъща станиола на хартийка от шоколад.

— Ти си добре дошъл при нас, стига да искаш. Изгорелия знае къде сме.

Великана Улсен и дамите завиха надясно, а ние продължихме нагоре по стълбите покрай Южната мера. Изгорелия спираше често да си почива, така че вървяхме доста време.

Олга Сьоренсен живееше на втория етаж в сива къща с комини на Киркегате, улица, която започва от Сандвикенската църква и свършва в района на старите къщи около Формансвай: от кръщелния купел до гроба.

Качихме се по стълбата на втория етаж. На кафяво боядисаната врата имаше табелка с надпис „Йенсен“, но според Изгорелия това никак не пречело там да живее Олга Сьоренсен. Не успяхме да се убедим напълно в твърдението му, защото никой не ни отвори.

Погледнах със съмнение табелката на вратата.

— Сигурен ли си, че не се е преместила?

— Разбира се. Щях да чуя за това.

— А името на вратата?

— Същата табелка висеше там още когато бях тук за последен път. Тя просто не я е сменила. Долу върху пощенската кутия сигурно стои нейното име.

Кафявата врата не ни съобщи нищо повече. Зад двете тесни, в разсъхнали се рамки, стъкла на прозорците забелязахме пъстро перде, но лампа вътре не бе запалена.

— Тя сигурно скоро ще се върне — каза Изгорелия. — Във всеки случай вече знаеш къде живее. Можем да отидем долу при Великана Улсен и да изчакаме там.

Когато излизахме, проверих имената върху пощенските кутии. Той имаше право. На една от тях бе написано „О. Сьоренсен“.

Пристигнахме долу при Великана Улсен точно в момента, когато една от дамите слезе от такси със синя найлонова торбичка (с емблемата на „Винмонополет“) в едната си ръка и със саксия в другата.

— Изпратиха ме за пиене. Мисля, че Великана Улсен искаше да си направи кефа, докато чака. Купих и това растение. Реших, че ни трябва украса.

На ясната дневна светлина лицето й изглеждаше открито и малко наивно, с широки пори и пълни устни, само частично камуфлирани под грапав слой червена мазилка и с очертания на полумесец.

Провряхме се надолу по стълбата в тъмно и студено мазе. В мазето изпод пролуките на една врата излизаше светлина и когато я отворихме, попаднахме право в обятията на Великана Улсен и дамата му. Те лежаха на пода леко облечени, сякаш изпробваха плажни съоръжения. Стаята беше малка и щом и тримата влязохме, тя заприлича на стадион по време на големите полуфинални мачове. Великана Улсен оправи панталоните си, а дамата му — полата си. Изгорелия седна в единственото кресло в стаята, останало от времето на Трийсетгодишната война, а дамата със саксията прекоси стаята и отиде в кухнята, състояща се от цинкова мивка и дървено ведро. До ведрото имаше отворена опаковка от прясно мляко и десет празни бирени бутилки.

Тя очевидно познаваше обстановката, защото измъкна една табуретка и я постави до отворената врата.

— Седни — обърна се Великана Улсен учтиво към мен. Имах възможността да избирам между електрическата печка, която Улсен и дамата му бяха бутнали настрани, когато са правели упражненията си, и една катурната бирена каса. Предпочетох касата от бира, а Великана Улсен се настани върху електрическата печка.

— Ще трябва да ни сервираш, Лисбет — каза той на дамата си, която послушно отиде в кухнята и донесе пет мръсни водни чаши.

Хвойновата ракия заискри в чашите и ние се чукнахме за наздраве. По стените нямаше картини с изключение на това, че на една от тях той бе залепил страница от вестник „Бергенс Тидене“. Не знаех с каква цел. И то тъкмо страницата за селскостопанската информация. Стаята тънеше в полумрак, защото слънчевите лъчи изобщо не стигаха до нея. Беше като в края на годината или призори.

— Как ни е уютно тук, а? — каза Великана Улсен и се огледа сияещ.

Дамата му остана по средата на пода, без да има къде да седне, освен връз него самия. Предварително бях забелязал, че тя се колебае дали да го направи, и не ми бе трудно да отгатна защо. В един от ъглите лежаха захвърлени долните й гащи, които Улсен бе успял да смъкне, преди да дойдем.

Лицето й, с трудноопределима възраст, се обърна към мен. Очите й бяха кафяви, косата — тъмна и несресана, с няколко безредно висящи дълги светлокафяви кичура, а в погледа й се четеше пустота. Аз чак сега забелязах, че ми е била позната през цялото време, но едва сега бях разбрал това.

— Кажи, не те ли познавам отнякъде? — попита ме тя с хриплив глас и отново затвори едното си око, сякаш това щеше да й помогне да ме огледа по-добре.

— Често се въртя наоколо — казах аз. — Насам-натам из града.

— Всъщност кой си ти?

Не отговорих направо.

— Някога работех в дом за деца без родители.

— Аха. — Лицето й посърна. — Взеха ми момичето. Дадоха го в детски дом. После получи родители осиновители. Сега дори не знам къде е.

— Не мисля, че съм имал нещо общо с тази работа.

— Не, не знам. Прости, имам чувството, че оттам съм те запомнила.

— Да, може би — отговорих нехайно.

Не посмях да й кажа, че бяхме съученици. Може би нямаше да й хареса, че някой си спомня каква е била преди много години: красиво младо момиче, но твърде лекомислено. Тогава, преди трийсет години, долу-горе по времето, когато е изгоряла фабриката „Пофугл“.

— Ето, седим си тук и се забавляваме! — провикна се Великана Улсен и изпразни чашата си, за да си налее нова.

Изгорелия седеше неподвижно в креслото. Взрян пред себе си, нищо невиждащ и нечуващ. Дамата в кухнята продължаваше да седи със саксията в скута си, като че ли се бе отказала да намери свободно място, където да я постави.

— Жалко за хората — каза дамата на Улсен. Казваше се Лисбет и си я спомнях все по-ясно. Бяхме в седми клас, когато някой бе успял да я обезчести в една от строящите се нови сгради. А ние блещехме очи, когато той ни описваше достойнствата, които притежавала. Тя най-накрая седна на пода и ако бях достатъчно нахален, можех да се убедя поне в някои от описанията му.

Да, жалко за хората. Жалко за момичета като Лисбет, към които бяхме изпитвали изпълнено със страх влечение, ние, които принадлежахме към въздържащите се така рано в живота. Да, жалко за момичета като Лисбет, които бяха имали издължено, непохватно младо тяло, облечено във фланела и памучна пола, и дълбок, почти мъжки смях… Жалко, че сега тя трябваше да седи тук, на пода на едно мазе, трийсет години по-късно и да съжалява хората и самата себе си.

Жалко и за Изгорелия, чието лице и живот бяха обезобразени поради безразличието, проявено от други хора, жалко за Великана Улсен, този неприспособил се към живота Палечко, толкова висок, че едва можеше да захапе края на брадата на някой от другарите си.

Жалко за дамата със саксията, защото я бяха изпратили за алкохол, докато другите се любеха, а не беше ли малко жалко и за мен, тъй както си седях с чаша хвойнова водка в ръката и с цял низ неразкрити престъпления, които ме чакаха на дневен ред.

Погледнах часовника си. Бяха изминали няколко часа, откак посетих къщата, където живееше Олга Сьоренсен. Не бяхме си говорили особено и дори не бяхме пили много. Бяхме седнали в мрака на мазето, наблюдавайки как дневната светлина мести правоъгълните си отпечатъци по пода квадрат по квадрат. Светлината падаше вътре през тесен прозорец, покрит с мрежа за курник, през който се виждаха обувките на хората, минаващи отвън по тротоара.

Лисбет дремеше в ъгъла си. Устата й се отвори, устните станаха по-меки, като на дете: „Пуфф, пуфф…“ — похъркваше тя. Великана Улсен обгърна със свободната си ръка раменете й и я подпря. За миг видях, че в очите му проблесна нежност, но той бързо се съвзе и ме стрелна с ироничен бърз поглед, сякаш искаше да каже: „Скиф ква мадама имам!“

Изгорелия нещо си мърмореше.

Жената, седнала край кухненската врата, галеше листата на растението в саксията с нежни и сладостни милувки.

Станах от касата за бира, оставих на нея празната чаша и се протегнах.

Изгорелия вдигна очи към мен:

— Ще тръгваш ли?

— Ще се опитам пак да намеря Олга.

Той кимна:

— Аз оставам тук.

Намерих лист хартия и надрасках по средата му адреса на кантората и телефонния си номер.

— Ако си спомниш още нещо, моля те, бъди така добър да ми се обадиш.

— Още нещо? За какво?

— За пожара.

— А, за това… Няма какво повече да ти кажа.

— Да, да, но все пак.

Той кимна:

— Поздрави Олга.

— Да, непременно я поздрави — обадиха се и другите.

Лисбет отново бе отворила очи.

Кимнах на всички и ги оставих. Преди да затворя вратата зад себе си, чух гласа на Лисбет:

— Чудя се откъде го познавам. Сигурна съм, че съм го виждала преди.

Преходът от полумрака към светлината беше ослепяващ. Сякаш се бях озовал в един нов свят, измит до бяло и блестящ, току-що изваден от пералнята и закачен за съхнене, за да го видят хората от мазетата. Но само за да го гледат, без да го докосват.