Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (22)

22

Дневната светлина може да бъде както успокояваща, така и пронизваща и безсърдечна като рентгенова лампа. Не бях склонен да се подлагам на последното и вървях към центъра откъм безлюдните страни на къщите. Бе дошъл моментът да узная дали Конрад Фанебюст ще ме приеме.

В един град, беден откъм герои, Конрад Фанебюст бе един от малкото. Ако живеехме в по-високопарни времена, някой може би щеше да му издигне паметник на площада. За геройските му подвизи по време на боевете от 1940-а и на нелегалната съпротива, а по-късно и през възстановителния период от началото на петдесетте години бяха написани няколко книги. Името му се изговаряше с почит и уважение. След войната той бързо се открои като най-видна фигура. Ако принадлежеше на друга партия, щеше сигурно да получи министерски пост. Сега можеше да бъде благодарен за мандата, който изкара като кмет на Берген, но сигурно беше, че можеше да си запази този пост и за по-дълъг срок, ако сам не бе пожелал да се оттегли от политическия живот. След това, изглежда, потъна повече или по-малко зад кулисите. Ала от вестниците се разбираше, че управлява една солидна и дейна корабостроителна фирма с бъдеще, и то във времена, когато кризата в търговското корабоплаване бушуваше с пълна сила и носеше тежки загуби на много от норвежките корабопритежатели. Независимо от всичко той често биваше изкарван на преден план по повод на един или друг юбилей, свързан с войната, окупацията или освобождението, въпреки че в интервютата, които вземаха от него, той неизменно и клетвено заявяваше, че счита за несправедливо да го величаят за сметка на толкова незнайни борци от Съпротивата, негови бойни другари.

Кантората на Конрад Фанебюст имаше изглед към градския парк и се намираше на третия етаж. Частната му секретарка го пазеше от околния свят от своята стая, подобна на тези в държавните учреждения: тежка кафява гарнитура, килим и в единия ъгъл голяма, тъмнозелена палма.

Секретарката бе колкото вежлива и очарователна, толкова и дистанцирана. Минаваше трийсетте, със златистокафява, гладко вчесана коса, в черен пуловер и сива пола, с много добре поддържани ръце, бели, с късо подрязани лакирани нокти.

Каза със звучен, напевен глас:

— Имате ли предварителна уговорка?

Поклатих тъжно глава:

— Не, за съжаление…

— Тогава се опасявам…

— Не се опасявайте. Само кажете на Фанебюст, че съм тук по повод кончината на един наш общ приятел — на Ялмар Нюмарк. Кажете му, че е важно. Много важно.

Тя ме загледа замислено.

— Добре. Ще имате ли време да почакате?

Дарих я с добросърдечна усмивка.

— Ако времето беше пари, отдавна да съм богат.

— Ей сега. — Тя се усмихна малко язвително, но стана, почука на една врата и почака да чуе отговора, преди да влезе вътре.

Подобни кантори винаги изглеждат тъмни. Прозорците им са тесни и старомодни, стените са тъй дебели, че да заглушават шума на превозните средства отвън, централното отопление осигурява равномерна температура през всичките дванайсет зимни месеца на годината. Навън дори и атомна бомба да падне, вътре това няма да се усети, поне такова е впечатлението.

Тя се върна, но остави вратата след себе си полуотворена, което счетох за добър знак.

— Можете да влезете. Той се оказа свободен за минута-две.

Благодарих и се усмихнах. Разбрах, че тя е добра секретарка и бди над всеки миг от времето на шефа си.

Влязох вътре и затворих вратата зад себе си.

Конрад Фанебюст седеше на бюрото и пишеше. Погледна ме бързо и изучаващо.

Показа ми със свободната си ръка един стол, като с другата продължаваше да пише.

Бе мъж с чувство за систематично подреждане на нещата — първо едното, после другото…

Получих възможност да огледам и него, и кабинета му, преди още да сме разменили по някоя дума.

Кабинетът бе голям, със стени, покрити с остъклени шкафове за книги. Високите прозорци изглеждаха още — по-тесни поради тъмнозелените плюшени пердета. Килимът бе толкова дебел, че прекосих разстоянието до свободния стол като че на котешки лапи. Столът — старомоден, с висока и тясна облегалка, съвсем не бе неудобен.

Бюрото на Фанебюст можеше да бъде и по-голямо, ако върху него трябваше да се танцува полонеза. В момента бе достатъчно за изиграването на едно пламенно танго, но без артистично приплъзване и изхвърляне на партньорката.

Той трябва да беше на около шейсет и пет години. Разпознах го от снимките по вестниците, но косата му в действителност бе по-бяла. Лицето му, с резки, отсечени черти, бе костеливо и издаваше твърд характер. Под рошавите му сиво-бели вежди блестяха сини очи, а кожата на лицето бе червено-кафява и още по-свежа на фона на бялата коса. Беше облечен в дискретен пепелявосив костюм с жилетка, светлосиня риза и носеше светлосива вратовръзка. Пишеше енергично, с автоматична писалка.

Той остави писалката, прочете последните редове с беззвучно движение на устата си, после пъхна изписаните листа в една папка, която положи далеч встрани от себе си. Чак тогава ме погледна. Погледът му беше открит и прям. Скръсти ръце и каза:

— Е?

После се изправи зад бюрото и ми протегна ръката си през него, без обаче да се наведе нито сантиметър напред. Трябваше да стана и да се наведа доста над бюрото, за да стисна ръката му, и аз се почувствах доста неудобно. Това бе добре измислена обработка на посетителя и аз си го отбелязах, за да не се повтори по-късно. Ако искаш веднага да спечелиш преимущество, не помръдвай от своята страна на бюрото.

— Веум.

— Фанебюст.

Поздравихме се кратко, като дуелисти. Фанебюст седна преди мен. Нямаше съмнение, че държи инициативата да е в негови ръце.

— Казали сте на госпожа Ларшен, че посещението ви е свързано със смъртта на моя стар приятел Ялмар Нюмарк?

— Да. Аз също бях приятел с… Вие не бяхте на погребението, нали?

— Уви, не. Бях в Атина и разбрах за смъртта му от вестника, когато се върнах. Жалко, щях с удоволствие да присъствам. Нали знаете: когато стари приятели умират така, човек винаги има чувството, че ги е изпуснал, и това в известен смисъл отговаря на истината. Би трябвало да ги посещаваме по-често, да им обръщаме повече внимание, но изведнъж става излишно и те гнети гузната съвест. Изминаха доста години, откакто Ялмар Нюмарк и аз изпълнявахме общи задачи. Винаги съм се стремял да запазя връзките си с момчетата от онова време. С тези, които са все още живи. — Той ме погледна с изпитателен поглед. — Но стига толкова за това. Кажете ми, защо сте тук?

— Дойдох във връзка с две или три неща. Като първо мога да изтъкна някои особени обстоятелства около смъртта на Ялмар Нюмарк.

Той повдигна вежди, без да коментира.

— Тук съм и във връзка с пожара в „Пофугл“ и с един мъж, когото сте наричали Ротеифтен.

Изговарях думите бавно и отсечено. Веждите му се спуснаха надолу, но лицето му остана неподвижно. Имаше опитното лице на политик и бизнесмен или по-точно на роден покерджия. Единственото нещо, което каза, бе:

— Така…

Изложих му съвсем накратко всичко, което ми бе казал Ялмар Нюмарк за пожара в „Пофугл“, последвалото разследване и подозренията против Харалд Юллвен. Накрая обобщих:

— С други думи… Тук съм най-вече за да чуя потвърждение на разказаното ми от Ялмар Нюмарк, а и за да разбера дали вие можете да ми кажете още нещо, което той е забравил или не е знаел. — С жест предоставих думата нему.

Той ме измери с поглед:

— Вие първо ми кажете кого представлявате и какви са били тези особени обстоятелства около смъртта на Ялмар. Журналист ли сте?

— Не, частен детектив, но съм тук в качеството си на последен приятел на Ялмар Нюмарк, така да се изразя. Той бе самотник в края на живота си.

— Частен детектив?

— Да, но както казах, никой не ме е ангажирал. Тук съм по собствена инициатива, а що се отнася до тайнствените обстоятелства… — Нападнах от фланга: — Вие мислите ли, че Ротеифтен е мъртъв?

Той ме погледна поразен:

— Ротеифтен? Хм… Ние така и не получихме потвърждение на подозренията си и се съмнявам, че някога въобще ще ги получим. Спомням си, прочетох във вестника, че Юллвен е мъртъв, но оттогава мина доста време.

— През 1971 година.

— Добре де. Може пък и да е мъртъв.

— Колко силни бяха подозренията ви против Юллвен?

Той се облегна назад, пъхна палците си в джобчетата на жилетката и се втренчи в някаква точка над главата ми. Погледът му стана замислен.

— Много години минаха от тогава, Веум. Като си помисля за това сега… — Погледът му пак се сведе надолу. — Не успявам така често да се отърся от мислите за онези събития. Продължавам да страдам от получените през войната рани, а нощите стават все по-мъчителни.

Погледът му отново се вдигна нагоре, сякаш бъдещето бе надвиснало над главата ми.

— Още си спомням, и то съвсем точно, тези разследвания — да ги наречем разпити, които предприехме тогава, след пожара през 1953 година. Бяхме си поделили няколкото стаи на старото полицейско управление на Алхелгенсгате. Стояхме до късно вечерта и разглеждахме резултатите от експертизите, свидетелските показания на работещите във фабриката, на хора, случайно озовали се там по време на пожара, и на специалистите в тази област. Тогава, в началото на петдесетте години, вечерите бяха тихи. Уличното движение не бе така голямо, както е днес. Малко автомобили, някой и друг автобус, едно такси… Кантората бе тясна и изглеждаше препълнена, когато в нея седяха трима души. Седях от едната страна на бюрото, Ялмар Нюмарк от другата, а притиснат между масата и стената, седеше този, когото разпитвахме. Точно под единствената картина, която имахме в стаята — портрет на крал Хокон. И един от тези, с които разговаряхме най-често и най-дълго, беше Харалд Юллвен. — Лицето му се изопна. — Той непрекъснато повтаряше, че бил малтретиран. Бяхме го разпитвали и през 1945 година, така че вече ни познаваше. Настояваше, че нямаме право да се отнасяме така с него, защото бил излежал присъдата си за измяна на родината. Ние не се трогвахме много от тези протести. С Ялмар бяхме преживели доста тежки моменти през войната, пък и не бяха минали много години, откак тя беше свършила. Но въпреки това вече бе изгряла звездата на големите защитници — на адвокатите. Днес те се отнасят с най-гадните нацистки изроди като с първи любимци на краля. — Той изкриви уста в нещо като полуусмивка. — Виждам Ялмар пред себе си, голям и добродушен, но същевременно твърд като камък. Такъв беше и през войната. Неуморим! Ставаше в четири часа сутринта, бодър и готов за работа, докато аз все още се чувствах като пребит. Харалд Юллвен едва се държеше на крака, а Ялмар танцуваше около него и непрекъснато го атакуваше — ей така изглеждаше, буквално казано.

— Но той така и не призна нищо, нали?

От погледа му пролича, че се е върнал в действителността.

— Не, нищо не призна. Не отстъпи дори на косъм. И именно това ни накара да сме сигурни в едно нещо. Ако беше се огънал и започнал да търси снизхождение, да ни моли… може би щяхме да се поколебаем. Но той — той не познаваше други чувства, освен раздразнение и ожесточение. И независимо че беше съвсем уморен и смазан, не се предаде. Именно такъв човек можеше да бъде Ротеифтен. Черна котка с девет живота, която винаги пада на крака независимо от височината, от която са я хвърлили. — Лицето му отново стана сурово. — Измежду жертвите му имахме близки приятели от годините на войната. Той ги унищожи безпощадно по своя отровен, невидим способ. Случиха се нещастия с хора, които бяха преживели и най-немислимото. Хора, които са се катерили стотици метри право нагоре в студа, след като ги бяха спуснали на брега от някоя рибарска шхуна, такива хора не падат от стълби и не си чупят вратовете. Подобни неща са невъзможни. Хора, които два часа са плували в полузамръзналия Хардангерфиорд, не могат да паднат и да се удавят в Бергенския залив. Спомням си, че след един нощен разпит Ялмар и аз сериозно разисквахме въпроса дали да не го примъкнем до колата, да го откараме в някоя затулена пресечка и да го ликвидираме. Правехме такива неща през войната, а за нас Харалд Юллвен бе неразделна част от тази война, представител на самия враг, независимо че годината бе вече 1953-та. — Той разтърси рамене, сякаш да отмахне от тях някакъв тежък спомен. — Ала не го направихме. Ялмар се възпротиви. Бе станал премного полицай. Колебанието му бе добре дошло за подследствения. Ако имахме сигурни доказателства, то… но нямахме. И всичко си остана така, незавършено. Накрая трябваше да го освободим. Да го пуснем отново на свобода. Продължавахме обаче да работим, разпитахме още много хора, трескаво търсехме онази слаба точка, която трябваше да съществува някъде, на някое място. Бяхме убедени в това.

— А как стоят нещата със самия пожар? Онзи началник-цех Холгер Карлсен, на когото всъщност е била приписана вината.

— Това беше скандал. Тип като Харалд Юллвен бе освободен, а вината за всичко стовариха върху такъв съвестен и уважаван мъж, какъвто бе Холгер Карлсен. Наистина официално обвинение против него не повдигнаха, но хората останаха с впечатлението, че той е бил отговорен за нещастието. Спомням си, че когато жена му дойде при мен, тя беше изпаднала в отчаяние.

— Знам, разговарях с нея. Разбрах, че вие сте й протегнали приятелска ръка.

— Е, не съм направил кой знае какво.

— Ялмар Нюмарк смяташе, че Холгер Карлсен може да е бил убит.

Той ме погледна втренчено.

— Правилно. Имаше тежки рани по главата си. Заключението на експертизата беше, че по всяка вероятност раните се дължат на удар отгоре, от падналото скеле на покрива… Но също така възможно бе да са резултат и от удар, нанесен с твърд предмет. За нас това беше една от следите, които най-много ни доближаваха до търсената слаба точка. Да бяхме успели да намерим поне предмета, с който бе извършено убийството! Но не го намерихме, пък дори и да го бяхме намерили, щеше да е невъзможно да се открият отпечатъците от пръстите на убиеца и всичко щеше да бъде напразно. Но слушайте, още не сте ми отговорили… Какво точно се е случило с Ялмар?

— През месец юни Ялмар Нюмарк бе прегазен от непознат автомобилист. Миналата седмица е бил изписан от болницата, според мен прекалено рано, но там се оплакват от липса на персонал. Бях тръгнал да го посетя в жилището му, в една къща долу на Скотегатен. Вратата е трябвало да стои отворена, тъй като той очаквал една домашна помощничка, но когато пристигнах там, вратата бе заключена. Домашната помощничка също чакаше отпред. Влязохме със сила и го намерихме в леглото. На пода лежеше възглавницата му. За мен няма съмнение, че някой го е задушил, но аутопсията показа, че смъртта е настъпила поради спиране на сърдечната дейност, прекратена в резултат на голямото напрежение и травмите, които бе получил от автомобила. Полицията заключи, че няма основания да разследва по-нататък случая.

— Но вие считате, че има такива?

— Домашната помощничка видяла един мъж да излиза от къщата, когато отивала натам. Мъжът накуцвал с единия си крак — като Ротеифтен, според свидетелите, и както е куцал във всеки случай Харалд Юллвен.

Той ми хвърли скептичен поглед.

— Така, така…

— И още нещо. Преди да се случи нещастието с него, Ялмар Нюмарк ми показа една картонена кутия, пълна с изрезки от стари вестници, копия от полицейски рапорти и прочее, все от 1953 година. Претърсих жилището му, след като го намерихме мъртъв. Същото направи и полицията. Никъде не намерихме кутията. Някой я бе взел. А кой би могъл да се интересува от съдържанието й?

Той бавно ми кимна.

— Тук наистина има нещо съмнително. Но все пак и Харалд Юллвен действително е умрял през 1971 година, нали?

— Някой друг е умрял вместо него. Съвсем не съм сигурен, че това е бил Харалд Юллвен. Но дори и да е бил наистина той… Нима не може да се допусне, че друг е бил Ротеифтен?

Той ме погледна замислено:

— Разбира се. Всичко е възможно. Ала въпреки всичко следите са вече така изстинали, че е просто безнадеждно да го открием днес, след толкова години.

— Но не тези следи!

— Не, може би не. И все пак. Твърдо съм убеден, че от всички хора в Норвегия, с изключение на самия Ротеифтен, Ялмар Нюмарк и аз сме най-големите експерти по него. И двамата бихме гласували единодушно, че именно Харалд Юллвен е бил Ротеифтен.

— Но в такъв случай — в такъв случай само вие сте този, който е останал…

Между нас се въдвори тишина. Последните ми думи предизвикаха пълно мълчание. Отново почувствах как по гърба ми пълзи коварният страх. Още един път ме завладя усещането за някакво невидимо присъствие, сякаш в стаята се намираше самият Харалд Юллвен и ни смразяваше.

Конрад Фанебюст наруши тишината, поглеждайки часовника си.

— Добре, но за съжаление ми предстои среща, Веум. Така че да свършваме. Ако искате да научите нещо повече, обадете се. Напълно симпатизирам на това, което вършите, и ще ви бъда особено признателен, ако ме държите в течение. Аз ще… нали няма да имате нищо против, ако преценя, че ще ви е нужно възнаграждение, формално казано.

Изправих се пред бюрото му.

— Ще бъде мило от ваша страна, но аз правя това в памет на Ялмар Нюмарк.

Той също стана.

— Тогава нека аз да платя сметката за удоволствието, също като приятелски жест към Ялмар.

Отворих уста, но той ме прекъсна с ръка.

— Ще се върнем към този въпрос по-късно.

Свих рамене и не възразих, само казах:

— Трябва да ви благодаря.

Той бързо кимна с глава.

— Довиждане.

Тръгнах към вратата, стъпвайки безшумно по дебелия килим. Ръката ми вече държеше дръжката на бравата, когато той ме спря:

— Веум!

Обърнах се.

Той бе заобиколил бюрото и стоеше встрани от него.

— Слушай, Веум. Ако оня пак се е измъкнал — Ротеифтен, намери ми го, Веум. Намери го!

Кимнах мълчаливо, отворих вратата и излязох от кабинета му.