Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (18)

18

Изпих чаша кафе и изядох половин поничка в кафенето на гарата. Хората седяха, разхвърляли куфари и раници по пода наоколо. Беше август, но късното лято в планината не плашеше последните за сезона туристи. Може би мечтаеха за огрени от слънцето поляни, високо горе, над облачния покров. Или просто се бяха устремили натам с инстинкт, подобен на този на животните, почувствали опасност от наводнение. Дъждът чертаеше дълги, прозрачни линии по стъклата на прозорците и замъгляваше града навън, обвит сякаш в сивкава ципа.

Гарата и градската библиотека на Берген са в две сгради близнаци, построени от големи и тъмни гранитни блокове. Може би ги бяха изградили тъй солидно, за да останат и след второто пришествие — като символ на две големи човешки достойнства; неспокойствието и стремежа към изкуство. Тези две сгради просто очакваха неутронната бомба, та когато всички хора загинат след избухването й, те да пребъдат на своето място. Гарата — с вечното течение, пронизващо те от всички страни, хладна и неуютна дори през горещите летни дни. Библиотеката — с натежали от знание рафтове, което с нищо никому не е било в състояние да помогне. От гарата, по изпотрошените релси, редовно ще потеглят невидими влакове по невидими разписания, а в опустялата библиотека тихо ще обикалят от рафт на рафт призраците на вечните й длъжници, на които приживе никога не е достигало определеното време за прочит на заетите книги. Само че вече нямаше да могат да посягат към томовете, да ги разгръщат с интерес и благоговение.

В помещенията на библиотеката не те пронизва течение. Там цари постоянен полумрак, сякаш епохите, съхранени в книгите, са излезли от тях, запълвайки пространството наоколо с мъглата на времето или с мъждивата светлина на историята.

Попитах дали мога да прегледам броевете на вестник „Бергенс Тидене“ от април — май на 1953 година. Много любезна служителка, дребна и тъмнокоса, с големи стъкла на очилата и в панталони от зелено кадифе, се впусна към архива и бързо се върна, помъкнала внушителна папка, в която се пазеха подвързани броевете на „Бергенс Тидене“ от второто тримесечие на посочената година. Ако бях предпочел университетската библиотека, щях да ги получа заснети на микрофилм, но това не ми бе по вкуса. Човек губи усещане за истинската атмосфера, докато превърта филма на малкия екран, липсват му досегът с хартията, дъхът на пожълтелите вестникарски страници, на напечатаните върху тях текстове, някога съвсем актуални. Липсват му шрифтовете, набрани от словослагатели, които вече са си отишли от този свят, снимките, направени от фотографи, отдавна пенсионери, репортажите на журналисти, отдавна изхабили и последните си моливи…

Бързо попаднах на заглавията от първите страници, които съобщаваха за пожара в „Пофугл“. Разпознах репортажите, които бях прочел на изрезките от вестници при Ялмар Нюмарк в онази паметна нощ. Записах всички имена, на които се натъкнах, прелистих и броевете, излезли по-късно, около седмица след първите драматични дни на събитието. Видях пълен списък на загиналите, който си преписах.

После се съсредоточих върху некролозите. Записах си имената на близките на загиналите, фигуриращи в известията за гибелта им. Дълго не свалях очи от едно от тях — от това за смъртта на Холгер Карлсен. На човека, който носеше моралната вина за нещастието, на цеховия майстор, който не бе забелязал, че нещо не е било в ред.

„Моят любим съпруг,

моят мил и добър татко,

нашият скъп син

Холгер Карлсен

ни бе изтръгнат безвъзвратно

на 35-годишна възраст

Сигрид

Анита

Юхан-Елсе

Всички близки и роднини“

Сигрид, с фамилно име Карлсен през 1953 година — може би нея трябваше да потърся сега? Дали бе още жива и дали въобще ще иска да разговаря с мен?

Разгледах още веднъж намерения от мен списък. Бях си подчертал имената, които считах, че представляват особен интерес. Бяха почти същите, както и в списъка, който съставих през месец юни. Елисе Блум, работила в „Пофугл“, а по-късно и живяла с Харалд Юллвен; Улай Усвулд (наричан Изгорелия), оцелял от пожара, Сигрид Карлсен, която вероятно ще ми разкаже нещо, още неизвестно за мен. И Конрад Фанебюст, оглавил накрая комисията, разследвала причините за пожара и който може би ще допълни сведенията, получени от Ялмар Нюмарк. Най-долу записах още едно име: Хагбарт Хеле (бюст). Встрани надрасках датата: първи септември. Единственият ден в годината, когато той се намираше в Норвегия.

Сега имах нахвърлен план, но ми бяха нужни още по-подробни данни от миналото и май вече знаех къде ще си ги набавя.

По телефона в гардероба на библиотеката звъннах в редакцията на вестника и попитах дали Уве Хаугланд е там. Там беше и се уговорихме да намина при него.