Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (14)

14

Домашната помощница се върна. Полицията идеше. Седнахме всеки на стола си, почти на ръбовете на седалките, без да си говорим, като далечни роднини, които се срещат за пръв път и нямат за какво да си приказват.

Чухме ги, че са в антрето и станахме, преди да влязат в дневната. Бяха Хамре, Исаксен и Андершен. Поздравиха тихо, сякаш вече бяха на погребението, и влязоха безшумно в спалнята. Когато излязоха оттам, лицата им бяха скръбни. Хамре се почеса безшумно по брадичката и ме погледна безизразно.

— Винаги е тъжно — каза.

Никой не му възрази.

Домашната помощница изломоти на един път, че й оставало много малко време, чакали я нови клиенти и не би ли могло най-напред да изслушат нейните показания.

— Показания? — каза Хамре и ме погледна въпросително.

Аз отворих уста, но тя ме изпревари.

— Да, не се ли казва така?

Исаксен и Андершен се движеха безшумно из стаята, без да докосват нищо. Бледите пръсти на Исаксен почти се губеха на слабото осветление. Андершен дишаше тежко след изкачването по стълбите. Големият му корем напъваше сакото му отвътре и то сякаш бе пред спукване. Исаксен имаше обикновеното кисело изражение на лицето си и напълно ме пренебрегваше.

Хамре не свеждаше очи от мен.

— Има ли нещо, което да ни кара да мислим, че смъртният случай е подозрителен?

— Ти сам знаеш предисторията. И чуй още: домашната помощница е получила ясно указание, че вратата ще бъде отключена, когато дойде тук, а не беше. Насилихме я, за да влезем.

— Момент, Веум! А ти как се оказваш тук точно днес?

— Върнах се от Сотра сутринта. Позвъних в болницата и разбрах, че са го изписали. Веднага тръгнах насам и срещнах, е…

— Ли. Тура Ли — каза домашната помощница и сякаш беше готова да ми подаде ръка, за да се запознаем.

— Да, да… — измърмори Хамре. Сега и тримата полицейски служители ме слушаха, Исаксен гледаше през прозореца, все едно, че думите ми не го интересуваха, но от напрегнатата му стойка личеше, че внимава с цялото си същество.

— Госпожа Ли каза, че идвайки насам, видяла един мъж да излиза от къщата. Един мъж, който куцал — добавих аз, подчертавайки последната дума.

— Добре де — обади се Хамре нетърпеливо. — Но…

— Ялмар Нюмарк е вътре. Възглавницата лежи на пода, като че ли някой я е използвал, за да… Аз бих разследвал този смъртен случай. Ако има признаци за смърт от задушаване, бих сметнал това за доста подозрително.

Хамре търпеливо затвори очи, сякаш искаше да ми каже, че трябва да престана да поучавам полицията какво да прави.

Продължих припряно:

— Когато бях тук за последен път, Ялмар Нюмарк ми показа картонена кутия, пълна със стари материали относно разследването на пожара в „Пофугл“: изрезки от вестници, документи от делото и протоколи от разпитите, технически рапорти на експертите и т.н. А сега не намирам никъде кутията.

— О, вече всичко си огледал и проверил! — сви устни той. — Оставил си навсякъде в жилището отпечатъци от пръстите си? Така, че да не могат да се намерят други?

— Това няма никакво значение, знаеш го по-добре от мен. Ако има чужди отпечатъци от пръсти, ще ги намериш въпреки всичко. Освен това не е сигурно дали този, който е бил тук, е трябвало да търси дълго. Последния път Ялмар Нюмарк донесе кашончето от спалнята. Било е или под леглото или горе на гардероба, може би в нощното шкафче. Според мен — под леглото. Този, който го е отнесъл…

— Ако някой въобще го е отнесъл — прекъсна ме Хамре.

Бе доста блед. И на него лятото не беше донесло много слънце. Брадата му беше набола и от него въобще се излъчваше нещо сиво и тежко, което не предвещаваше добро. Той се обърна към другите двама:

— Извикайте тези от нашите хора, които са необходими, и направете рутинен оглед на жилището. Вземам Веум с мен, за да запиша показанията му. — Той се обърна учтиво към Тура Ли: — Можете спокойно да отидете на другите си адреси, но бъдете така добра да ми се обадите по-късно днес в полицията.

Домашната помощница му кимна с благодарност. Хамре посочи вратата с главата си и каза сухо:

— Да тръгваме, Веум.

Излязох от вратата след Тура Ли. На прага се обърнах назад. Юн Андершен заинтересовано изучаваше портретите на родителите на Ялмар Нюмарк, а Педер Исаксен гледаше мрачно към перваза на прозореца, сякаш очакваше да намери там липсващите улики. Във вътрешната стая Ялмар Нюмарк лежеше като на лафет, изоставен като ненужна вещ.

Напуснах стаята и антрето със счупеното стъкло на вратата. По стълбите чух Тура Ли да казва нещо на Хамре, а той да й отговаря тихо и приятелски — съвсем в неговия стил. Аз ги последвах, изпълнен с неприятното чувство, че винаги пристигам много късно — съвсем в мой стил.